Пясъците

Златни и красиви под слънцето пясъците блестяха. Блещукането им прикриваше тяхното коварство и зла "умисъл". Това, което обичаха повече от нагорещеното тяло на змията, влачещо се по повърхността им, бе кръв и то - човешка. Откритите участъци бяха безмилостно нападани от бури или сковавани от леден студ през ноща. Дъждът идваше рядко и за миг, а след това слънцето изтриваше всички отпечатъци и следи от неговото присъствие.

За предългия си живот, така и не успя да разбере, защо всички наемни убийци предпочитаха да живеят в пустинята? Гадните копелета винаги избираха най-горещите места във Вселената. Направо отврат. Яздеше и се потеше. Кожата му, тъмна и макар устойчива на слънце, бе започнаха да се зачервява. Направо се бе превърнал в жертвено агне на пещ. Обаче, който урежда срещата, той поръчва виното. Въздъхна и пришпори коня си.
Най-после. Пред очите му, макар и в далечината, се разкри проклетия оазис. Възможно ли беше да мрази повече оазисите от жегата? За него те представляваха митични места, изпълнени със сили, които не разбираше, още от бащиното му време. Тези малки кътчета оцеляваха въпреки всичко и всички. Разбира се, водата, която извираше, ги поддържаше, но замислете се. Вода, която извира на точно определено място в разрез с всичката логика на света, означаваше само едно – митична намеса.
Най-често избягваше оазиси, а ако трябваше да бъде там (случай като сегашния), никога не слизаше от коня и с основание. Не един път му се бе случвало да получава видения, дезориентиращи го видения. Това много пречеше на занаята. Дезориентиран и изпечен мошеник като него, са две несъвместими неща. Можеха да му клъцнат гърлото. Това не беше проблем – пада, умира и се присъживява.
В скромната му кариера го бяха убивали точно два пъти. Първият, когато бе дребен хлапак, още не осъзнал тогавашните мъки в живота (защото сегашните мъки си бяха съвсем различни), го премаза изпуснат кон. Животното така се беше уплашило, че се спъна и политайки напред, го понесе и него. Все още си спомняше огромните размери на този работен кон. Кожата му настръхна.
Вторият път, бе по непредпазливост и изцяло вината си бе негова. Млад, див и не кастрен се отдаде на жена с нечисти намерения. Както и сами предполагате, още на първата им брачна нощ се озова в локва кръв с прерязано гърло. Никога повече не посмя да се влюби и изстина, което не означава непременно, че е лошо нещо.
Разбира се, тези присъживявания си имаха и хубавата страна (освен повръщането след тях и отвратителната болка, продължаваща месеци наред, в ставите и мускулите). Всеки път щом се надигнеше от гроба, той ставаше по-силен, по-свиреп и по-безмилостен – все полезни качества за занаята, който бе подхванал, както и за службата му. Въпреки всичките изброени плюсове, не му се искаше да му се налага да се присъживява отново. Гледайте сега, не му се повръщаше повече. Стараеше се да ги отлага във времето тези неща.
Погледна кожата си. Стигаше й толкова тормоз. Завъртя рамене и раздвижи плешките си. Тънки, златни нишки започнаха да се спускат по голите части на тялото му – гърдите, корема, ръцете, гърба, та чак до върха на ушите му. Попиваха в кожата и успокояваха червенината. Слънцето вече бе безсилно да нарани кожата, но все така му беше горещо.
Когато бе непосредствено близо до оазиса, нещо дълбоко в него, под лъжичката, потръпна. Мамка му, не харесваше оазисите. „Нещата, които правя за службата!“ – думи, които минаваха толкова често през главата му в последните няколко години.
Конят стъпи на зеленината. Всичко бе толкова красиво, толкова нереално, толкова… прохладно?! В този момент се зарече, че каквото ще и да става, няма да слезе от коня. Не и този път!
Продължаваше да навлиза навътре в това, иначе, не голямо кътче. Видя го – точно до изворът. Седеше на един камък, който се бе озовал на това място без ясна причина, загледан в цъфтящите храсти. Около него пърхаха с криле невероятно красиви пеперуди – в най-различни цветове. Беше толкова тихо и спокойно, че чак плашещо. Всичко живо се бе покрило в дупките си, в момента, в който този на камъка бе застанал там. Вече и по-храбрите ги нямаше. Беше ги усетил да се покриват веднага щом Април (коня му) бе стъпил на зеленината. Нямаше да слезе от коня.
Той много добре знаеше, че заедно с дългокосия кацнал на камъка, са предостатъчни, че да уплашат Лиамас, ако тръгнат срещу него. За сега, не мислеше да се случват подобни неща, май.
Двамата мъже, вече, бяха непосредствено близо. Единият – седнал на камъка, гледащ през природата, другият – яхнал коня, гледащ седналия.
От дългокосия започнаха да излизат тъмни нишки, някаква неестествена материя, на пръв поглед непозната. Обгърна и двамата. Нямаше да слезе от коня, дори и в изолирана среда като създалата се в момента.
- Казвай, Хусти… – започна недружелюбно той. Нямаше да слезе от коня. – Какво трябва да сторя?
Не харесваше Золтан Хусти. Този човек освен, че беше арогантен и заядлив, се имаше и за много велик.
- Смятах, че знаеш всичко, Артас... – поклати глава Золтан.
Артас знаеше много неща, но това, което не знаеше бе как да чете мисли. Укой да беше се родил, да, ама не.
- Много добре знаеш, че не съм Укой, Хусти. – озъби се Артас. – Не съм пропътувал толкова много път, за да чуя това, което смяташ за мен. Ако ще казваш, казвай. Ако няма да казваш, те съветвам никога повече да не изпращаш противните ти лакеи да ме издирват в небитието, ясно ли е?
Золтан отдели погледа си за момент от прекрасната природа, за да погледне Артас в очите.
- Разбери Егор какво е намислил.
Егор? Този се беше побъркал съвсем. Нямаше ли си достатъчно лакеи, които бяха способни да разберат какво Егор мисли? Тази работа беше гнила работа. А гнилата работа се вмирисва първо от към главата, а именно – Золтан Хусти.
- Това ще трябва да си го разбереш сам, Хусти. Аз не съм шпионин – каза простичко Артас. – Отказвам да ти свърша тази работа.
- Да разбирам ли, че си неспособен?
Пеперудите пърхащи около Золтан започнаха една по една да менят цветовете си в червено. Това не остана незабелязано от Артас.
- Разбирай каквото си щеш, ама само не ми минавай с този номер с пеперудките ти, Хусти. Тази илюзия я използвай срещу тези, които си принудил да те следват и простолюдието, които още вярват, че Шейд Тъндър е жив. Мен не ме впечатлява.
Золтан Хусти се изправи. Лицето му бе каменно, очите му не изразяваха нищо, но напрежението нарасна.
- Слез от този кон, Артас. Искам да ти покажа от коя дупка в корема ти могат да прелетят моите пеперуди.
Е, сега този за кой се мислеше? Артас не можеше повече да се сдържа. Започна да се смее. Този го заплашваше. Заради този бе минал толкова много път, че почти никой не можеше да си го представи, а сега се правеше на интересен.
- Хусти, прибери котешките си ноктенца – продължаваше да се смее Артас. – Много добре знаеш, че не съм нито Сенчест Войн, нито каквото и да било друго. Готов ли си за мен?
Размислил, Хусти просто се завъртя и изчезна в призованите от него сенки, оставяйки Артас сам със себе си, в проклетия оазис.
Поел по обратния път, Артас отново се замисли. Какво наистина ги вършеше Егор? Време беше да се заеме с това.