Градинката

Градската градина не беше голяма по размери, но беше добре залесена. Имаше пейки, люкли, пързалки и всякакви такива приспособления, които можеха да накарат едно дете да прекара добре. Възрастните доста често се отпускаха и се забавляваха като хлапаци наравно с малчуганите.

Два месеца лутане и никакъв резултат. Направо се бях отчаяла с този нов свят. Магията ми тук не работеше както трябва, може би, защото ми се не наложило да оставя всичко след себе си и да бягам бързо. Източникът на моята сила остана в моята родна вселена. Никога не съм предполагала, че ще се наруши нашата връзка по този начин. Чувствах се абсолютно безполезна и ясно осъзнавах, че трябва по-бързо да намеря Ноември. Но как?
Тук моите похвати не даваха много резултат. Успях да направя примитивно проследяващо заклинание и ето ме тук – в някаква отчайващо сладка градска градина, пълна с хлапаци от всякаква възраст, а аз – седях на пейката и се чудех на къде да поема.
Извадих ръцете от джобовете си и подхвърлих малкото камъче, което някога свързах с Ноември, за да знам винаги къде. Той никога не ми позволяваше да присъствам на сблъсъците му. Ето защо на мен ми се налагаше да знам точно къде е, за да мога да манипулирам действието на своите сили с абсолютна точност.
Подхвърлих камъчето във въздуха и то се завъртя около оста си, като започна да левитира и... Нищо. Падна в ръката ми. Силите, най-вероятно, не ми достигаха. Трябваше да се взема в ръце и да успея да разгадая как работи тази непозната за мен Вселена, за да мога да черпя от собствената и магия.
Унесена в мислите за моите следващи действия, не бях осъзнала кога бе започнало да се смрачава. Предполагам, че трябваше да намеря добро заведение, хан и/или кръчма, за да се подкрепя и най-вероятно да преспя на закрито. Стараех се да не се набивам на очи, защото така – безсилна, бял лесна жертва... поне за сега.
Погледна небето. Странно беше на цвят и нямаше нищо общо с това, което бях свикнала да виждам. Липсваше ми домът, липсваше ми всичко познато и най-вече и липсваше силата, с която разполагах. Не можех да живея като обикновен човек, но не можех да използвам и лабиринта си (поне на този етап).

Омагьосаните от маговете фенери се запалиха точно, когато слънцето беше към финала на своя залез, осветявайки всичко наоколо в меката си, приглушена светлина. Паркът започна да се изпразва откъм деца, майки и бащи. Останаха само по-младите хора, които нямаха нещо по-добро за правене в този час на деня.
Мейра тъкмо се гласеше да тръгва, за да потърси място, на което да прекара на сигурно нощта, когато на пътя й се изпречи слаб, дори кльощав мъж, изпивайки я с поглед. Арогантността му личеше от километри. Коремът му се виждаше, заради късото си сако, което бе навлякъл на голата си кожа. Имаше малка татуировка на него, от лявата страна, а черните му кожени гащи се вписаха е бедрата му. Излъчваше студ, но и загадъчност.
- Госпожице, да не би да сте от друга Вселена – попита той с неразгадаем тон? – Прекалено красива сте, за да сте от тази... Тук жените са... грознички...