Гората

First topic message reminder :

Дърветата се оплитаха едно в друго, правейки задачата на авантюриста, който иска да потъне в дебрите на забравата, още по-трудна. Пътеките криволичеха и се въртяха в кръг, а илюзиите дебнеха наблюдавайки Ви всяко дърво.

Деко разтри очи , гъбата му се видя прекалено опасна затова бе игнорирана . Но отново се почувства гладен и затова извади сухари от раницата си . Крачка , две , хрус , три ... Идеята за заобикаляне на гората бе напълно забравена . Деко се вмъкна в гората с бодра крачка и сухар в ръка . Дърветата се преплитаха , пътечката лъкатушеше наляво надясно , а момчето бе сигурен че нещо го наблюдава . Още от самото начало го побиваха тръпки , но любопитството винаги надделява . Но сред време промени решението си и даде кръгом на обратно , само за да осъзнае че не е сигурен накъде е обратно . Потърси слънцето , но короните на дърветата му попречиха да определи колко е часа и накъде да тръгне . Гората бе сумрачно приказна . Тук там проблясваха хитиновите обвивки на бръмбари , пропяваха птички и се чуваше ручей . Но всичко беше измамно . Момчето се опита да потърси ручея , но след 30 минути лутане се отказа . До залез имаше може би четири или пет часа , Деко реши твърдоглаво че ще върви само направо . пък да види какво може да стане . Почти час преди залез твърдоглавото момче успя да излезе от гората , за което заплати с още две кръпки по бричовете си . Момчето пренощува в един от храстите на ръба на гората , а на следващата заран тръгна право към най-близкия град .

Очите го боляха, сърцето му биеше толкова бързо, че съвсем скоро можеше да се пръсне. Отпусна измореното си тяло на клона и изпадна в безтегловност.
В последно време, констатира, не можеше да се контролира. Влизаше в някакви фази на безгранично раздразнение, които постепенно се превръщаха в неизмеримо желание да пролива кръв. Макар нещата, дори и за два дни, да се бяха променили благодарение на срещата му с Анджелик, той си оставаше същия. Бидейки с нея забравяше яд, забравяше себе си, което му носеше моментно облекчение, но ставаше нехаен. Амбър-Джуел успя да го намери. Кога ли щеше да се изправи срещу нея и да й резне проклетата глава? Не можеше да стори такава глупост. Кучката щеше да му се опъне. Биваше си я в занаята и Арсение изобщо не смееше да я подценява. Въпреки това, фактите бяха факти – по-добър от него нямаше в занаята.
- Ти, пък, как ме намери – намръщи се Арсение.
- Каква е тази твоя параноя – засмя се Артас. – Човек да не може да те изненада.
- Трябваше да предположа, че ще се появиш и ти след като Амбър е тук.
- Нима си я засякъл – учуди се Артас? – Аз я издирвам от два месеца.
- Нали се движихте постоянно заедно?
- Не. Тя тръгна да те търси, аз тръгнах да търся нея.
- Невероятна двойка сте, знаете ли? – засмя се с мъка Арсение. Чувстваше се толкова изтощен. – Много добре знаеш, че съвсем спокойно може да ме намери в пустините.
- Може – съгласи се Артас, - но сега не си там.
- Изпълнявам задача от Зак Тел, Артас, няма как да съм постоянно из пясъците. Пътувам, срещам се с хора, завързвам приятелства, любови...
Артас избухна в смях. Познаваше Арсение от цяла вечност. Нямаше втори шегаджия като него.
- Винаги си бил забавен, Тодерас. Ще си позволя да ти дам един съвет...
- Какъв – сви вежди Арсение. – Да не си се превърнал в жрец?
- Не ставай като Егор...
- Ха. Ха. Ха – саркастичната нотка бе режеща. – Никой не може да се превърне в Лявата ръка, нали знаеш.
Артас кимна.
- Искаш ли аз да ти кажа една истина – попита Арсение? – Лявата ръка никога не трябва да знае какво прави Дясната...
Мъжът знаеше, че сенчестият убиец е напълно прав. Точно това правеше и Самаил. Избираше ги внимателно и честно казано – попаденията му бяха един път.
- Срещнах се със Золтан Хусти – рязко смени темата Артас.
При самото споменаване на това име, гневът в Арсение се надигна. Отпуснатото му като дроб тяло се стегна и той седна на клона. Погледна Артас в очите и видя отражението си. Гореше. Аурата му се носеше видно наоколо. Температурата рязко започна да се покачва. Гръдният му кош всеки момент щеше да се пръсне, ако главата вече не го бе изпреварила.
- Успокой се, Арсение – рече Артас. Гласът му нито изразяваше заповед, нито съчувствие, нито каквото и да било друго. Просто изречена на глас подкана. – Лицето ти е каменно, но аурата и магията ти съвсем скоро ще изпепелят гората. Господи, не намери ли котва за този гняв?
- Може би – изрече Арсение, докато потушаваше магията ти. – Казвай за Золтан, какво иска от нас?
- Засили ме да разузнавам какво прави Егор.
- Ти прие ли?
- Не. Пратих го на майната му – засмя се Артас. – Този педераст не знае с какво се е захванал. Използва номерата на Тъндър с пеперудите и си мисли, че е супер едно.
- Егото му е по-голямо от цялата вселена. Скоро ще го премахна завинаги.
- Мислиш ли, че това влиза в плановете му?
- Дали влиза в плановете му – засмя се Арсение, - че аз съм плановете му!
- Гледай сега, за тая работа  не съм сигурен – поклати глава Артас. – Ако искаш, ще премахна дружката му, за да се усети, че не трябва да си вре носа там, където не трябва.
- Прекрасна идея. Донеси ми сърцето му.
- Както заповядате, шефе.
- Препиши го на Егор.
- Естествено.