Непознатата Къща

Сградата по-скоро приличаше на барака или куптор, отколкото на нещо наподобяващо къща.
Отвън беше невзрачна, построена от дърво, а покрива - пропаднал. Не изглеждаше, че има живот в нея...

Зелените й очи се взираха във вратата вече цял час. Нямаше ли да се отвори най-сетне и да приключат мъките й. Изобщо не се връзваше с това място. Нервно поракваше с токчето на десния си ботуш. Изобщо не я интересуваше, че някой може да я чуе и да дойде да се опита... какво? Да я убие? Да я изнасили? Да я ограби? Изпадна в луд истеричен смях и взе, че размаза червилото си. Намръщи се и поправи щетите. Сега беше перфектна.
Стана. Не искаше да стои повече в този бардак, сетне отново седна и се загледа в червените части на роклята си. Стана й студено и се загъра по-добре с червената наметка. Дотегна й. Захръвли наметката настрана. Запали цигара и продължи да потраква с тока.
Тази цигара беше много добра. Ама малките хора си бяха чревоугодници – знаеха какво да пушат, знаеха какво да ядат, знаеха и какво да пият. За това го уважаваше, но пък любимото й занимание бе да ги изтребва до крак. Даде си сметка, че е отвратителна, хаотична личност, която е в постоянно противоречие със себе си. Готова беше за жрец. Знаеше ги тези работа. Отново изпадна в изтеричен смях, но за нейн късмет, този път не размаза червилото си.
Вратата изскрибуца. „Най-после“ изпита нещо като радост, но това чувство ведната умря, след като видя буреносния облак прекрачил прага на тъпата колиба. Някой щеше да пострада.
- К‘во сега – започна тя раздразнена? – Горската отшелница, както и да й беше там името, не пожела да ти помогне да издириш дъртият педераст ли?
Арсение седна на масата, но не й отговори. Не, че беше от най-разговорливите, когато бе в нейната компания, ама успяваше да отрони дума-две, че да обясни положението и поведението си.
- Добре. Явно ти е пологнала – констатира тя, когато той й подаде грозно начертана карта. – Та, за к‘во си овисил джука? Вземи ела на себе си, че ще взема аз да пречукам някой. Пък и твията ли работа да върша? А, не! Всеки от нас си има задачи, а моята е да си пуша и да си тупам топката.
- Това е задачата на Егор – сряза я той.
- Егор-Мегор-Джон Траволта. Не ми дреме за този боклук.
- Джон Траволта – засмя се Арсение? – Това що за смотано име е, Анастасия?
- Най-после принц Мрачен взе, че се ухили като ръпната краставичка.
- Не ми говори така...
- Да, да... – Анастасия описа кръв във въздугха с показалеца си. – Иначе ще съжалявам. Ако знаеш колко пъти съм чувала това... – засмя се тя и запали още една цигара. – Искаш ли? Гномска работа.
Арсение протегна ръка и взе една цигара. Запали я. Тези правеха добри работи, но заслужаваха да умрат – всичките.
- Проучли ли нещата с корабите?
- Скъпи, как си мислиш дойдох до тук? Аз да не съм като теб и твоята... сенчеста телепортация.
- Чудесно. Кога тръгваме.
- След около два часа.
- И какво смяташ да правим два часа тук?
Анастасия стана от стола, загаси цигарата в ъгъла на масата и застана пред него. Погледна го в очите и се усмихна лукаво. Силно изразените й кучешки зъби се подадоха чаровно изпод горната й устна. Тя хвана цигарата на Арсение и просто я заправи навън, през прозореца.
- Ще се чукаме...