Блатото

След дългото лутане из гората е възможно да попаднете в блатиста местност, която ще направи пътешествието Ви още по-трудно. Не само трябва да се пазите от илюзиите, които Ви дишат във врата, а и от плаващите пясъци, които с удоволствие ще Ви погълнат.

Камъчето подскочи по повърхността на водата, за да се гмурне по-навътре в блатото. Арсение седеше на брега и галеше някаква приумица, която много му напомняше за хрътка. От едното дърво, в негово ляво, го гледаше любопитно уродливо изчадие. От негово дясно – също. Не можеше да прецени кое от двете бе по-грозно. До тук добре. Хрътката поне го харесваше.
Амбър-Джуел нямаше да го последва в гората. До ден днешен не бе сигурен дали я е страх от това място или от човека, който го обитаваше.
- Хайде, драга, да спрем с тези илюзии и да си поговорим като пичове… - прошепна той. Нямаше нужда да повишава тон. Знаеше, че го чува. – Стари познати сме, не се отнасяй лошо с мен.
Кучето наостри уши. Ти да видиш. Може би то не беше нейна илюзия, а истинска, противна хрътка, създадена от… нещо. Някого се приближаваше. Едва долавяше стъпките му. „Колкото и безшумен да си, аз пак ще разбера за твоето пристигане…“ помисли си Арсение. Сенките не лъжеха.
Чу се стържещ звук, наподобяващ изтегляне на острие от ножница, придружено със свистене на въздуха. Арсение, без затруднение, улови меча с едната си ръка, докато то все още бе достатъчно далеч от ценната му главица. Острието почти бе прорязало кожената ръкавица и вече бе непосредствено близо до плътта му.
Пред очите му се разкри невероятна жена. Беше точно такава, каквато си я спомняше. Коремът му се сви, устата му се изпълни със слюнка, усещаше ясно електричеството, което течеше между краката му. Мамка му! И не само това си спомняше за нея.
- Хайде сега, Лидия – каза той облизвайки се, - да разкараме острите предмети, че са опасни и за двама ни и да седнем и… поговорим като двама отговорни и възрастни хора.
Жената се разсмя и прибра меча си с такава лекота, че чак да й завиди човек.
- Не съм и предполагала, че някога ще те видя отново…
- Животът е кръгла маса, Лидия.
Лидия нямаше как да не се съгласи с него. Двамата се срещаха и бягаха един от друг от… хилядолетия? Не си спомняше вече.
- Услуга ли искаш, Арсение – започна тя направо?
- Ако не исках услуга, смяташ ли, че щях да дойда до тук?
- Може, пък, да ми носиш добри новини… - разсмя се жената.
- Ако питаш за Зак Тел, още е живо копелето, но скоро смятам да му светя маслото.
- Никак няма да е зле – Лидия кимна, - вярно, да го направиш скоро. Та – тя плесна с ръце, - казвай за какво си дошъл?
- Трябва да ми помогнеш да локализирам дърдия Драгамир…
- И как смяташ да стане това – жената отново се разсмя с лек уклон към веселие? - Този се е защитил от проследяване, както Егор се е защитил с онази пасмина идиоти.
- О.. – засмя се на свой ред Арсение. – Кой е следил Егор в последно време?
- Той най-малко ме интересува. Проверявах един човек.
- Аха. – Арсение не искаше и да знае в какво се забърква Егор. Това си бяха негови проблеми. – Казвай как може да открием дъртия, че времето съвсем скоро ще започне да ме притиска.
- От кога времето е фактор за теб? В какво си се забъркал?
- Лидия, можеш или не можеш да откриеш къде се укрива?
- Ще ти струва скъпо…
- Знаеш, че това не е проблем, но за какво са ти жълтици, след като се укриваш в тази гора?
- Един ден мога да реша да изляза от килера - оплези му се тя. – О, Арсение…
- Да?
- И още нещо…
Лидия се наведе към него. Погледна го в очите и устните й намериха неговите. Целуваха се грубо, изпълнени с такова сексуално желание, че въздухът около тях се наелектризира. Бързо и непохватно сваляха дрехите си, без да отлепват устни, докато Лидия шепнеше през целувките:
- Винаги трябва да ми доплащаш така…