ул. Сторм 65

Малка схлупена къщурка, с две липи отпед, която на фона на всички останали не се отличаваше особено със своето бяло. Какво имаше тук? Мъж, разбира се - Джак.
Джак Пойнт продаваше тялото си на жените, както за пари, така и за своето удоволствие.
С такава професия, Джак знаеше всичко - какво и къде, защо и как, и каквито и други въпроси можехте да зададете за тази Вселена. Информацията във времето, в което живеем, не е безплатна. Всичко си има своята цена. Ако сте мъж, то ще платите прескъпо в злато, а ако сте жена - може да се измисли и някакъв вид отстъпка в тарифата...

Април се беше свила до ствола на дървото придържайки се с едната ръка. Краката ѝ висяха боси от клона, а земята беше толкова далеч. Сърцето ѝ се беше свило на топка. Не харесваше височини и той го знаеше. Защо? Не искаше да бъде сама. Кожата на ръцете ѝ настръхна. Искаше да слезе и нозете ѝ да усетят отново земята.
Ужасът ѝ бе разсеян, когато чу нещо или някого да се придвижва между клоните. Пеперуди започнаха да пърхат в стомаха ѝ. Най-после! Върна се за нея!
Ноември се приземи, скочил от някъде, и разлюля цялото дърво. Април стисна очи и се хвана с двете ръце за ствола му, стягайки се цялата. Усети леко подръпване из прекрасната си руса коса и реши да рискува – отвори очи. Ноември държеше един кичур в ръката си, доближил го до устните си, вдишваш аромата на слънчева лавандула. Април си помисли, че би могла да се усмихне, но не го направи. Очите на Ноември се прехвърлиха върху нейните.
- Пусни се – той нареди студено.
Защо винаги я побиваха тръпки от гласа му? Поколеба се известно време, посуети се, но в крайна сметка се пусна с едната ръка. Знаеше, че не трябва да му противоречи. Тя беше негова – трябваше да прави всичко, което ѝ кажеше. В момента трябваше да преодолее страха си.
С едно ловко завъртане Ноември се озова легнал в скута ѝ, кръстосал краката си един върху друг, с една ръка положена на гръдния му кош, а другата висеше свободно надолу – безжизнена. Април забеляза, че от нея се стича червена течност. Стана ѝ жал за убития.
- Няма фундаментален смисъл или крайна цел човешкия живот, любима.
Прилоша ѝ, но трябваше да преглътне надигналата се отврат в гърлото ѝ. Не изпитваше нужда да каже нещо. Така ѝ беше добре. Мълчание…
Безжизнената ръка на Ноември се размърда свободно във въздуха. Намери босия ѝ крак и се уви като октопод около тънкия ѝ глезен. Започна да се движи нагоре и надолу, размазвайки кръвта по бялата ѝ кожа. Мисълта за допира на кръвта до кожата ѝ я отвращаваше, но самото движение на ръката му пораждаше различни чувства, които разреждаха първото, превръщайки го в блудкаво и непознато. Дишането на Април се зачести когато ноктите му се забиха в плътта ѝ и кокалестите му пръсти приклещиха глезена ѝ до болка. Тя стисна здраво ствола на дървото. На мястото, на което се забиваха пръстите ѝ, кората се пукна. Събра смелост. Погледна го в очите и моментално съжали. Видя това, което не искаше да вижда.
- Моля Ви… - прошепна тя с долавящи се нотки на отчаяние в гласа.
Ноември не освободи хватката около глезена ѝ. Другата му ръка също се раздвижи и той я протегна нагоре. Леко докосна рамото ѝ с палеца си и я улови, макар и неудобно за врата. Шията ѝ беше толкова тънка и крехка, че с лекота я обгръщаше цялата.
- Моля Ви… - отново продума тя с мъката на човек загубил всичко. – Не тук…
За момент сякаш нещата се успокоиха. Ноември не помръдна повече. Затвори очите си и леко разхлаби хватката на ръцете си. Мина цяла вечност, но Април все така, в напрежение, очакваше да се случи това, за което се молеше да не става. Дори не се надяваше да ѝ се размине.
- Не… - каза Ноември някак отнесено и всичко стана за секунда.
Април седеше на земята, опряла гръб в гръдния му кош, захванаха в желязна хватка, която не ѝ позволяваше да мърда. Дори и да искаше, тя не виждаше смисъл да се бори с него. Той беше по-силният и по-жестокият от двамата, ето защо – просто се отпусна в него.
- Добро момиче… - изрече незначителната похвала, но не отпусна захвата си.
Набра нетърпеливо, със свободната си кървава ръка, полите на роклята ѝ. Април стисна очи и преглътна. Способна ли беше един ден да го убие, макар да знаеше, че и нейният живот ще приключи.
- Не… - отговори повече на себе си тя, отколкото да се възпротиви на нахалните кървави пръсти, които грубовато и настойчиво масажираха слабото ѝ пулсиращо, очакващо място.
- Толкова си мокра – отбеляза той и я захапа за рамото.
Болката прониза Април като стрела и тя изкрещя. По време на писъкът ѝ пръстите му проникнаха в нея, започвайки да се движат. Въпреки че се беше отпуснала, тя бързо се скова и се опита да се измъкне. Гънеше се в ръцете му, неспособна да си поеме дъх от слялото се чувство, на болка и удоволствие, в едно. Свърши с такъв главозамайващ оргазъм, че ослепя за момент.
Когато възвърна зрението си, Април вече бе на колене и го поемаше в устата си. Ноември държеше косата ѝ в стегната конска опашка. Дърпаше главата ѝ назад и я рязко я избутваше напред, когато ѝ го натикваше целия и задържаше. Скалпът ѝ пулсираше, очите ѝ сълзяха и тялото ѝ изпадаше в неконтролируеми спазми в опити да си поеме въздух. Но той я държеше така до последно, принуждавайки я да се бори със здравите му ръце, за да се измъкне. Успееше ли, точно след половин глътка въздух, отново се озоваваше в същото положение. Слюнка се стичаше по устата и гръдния ѝ кош. Разтягаше се между върха на долната ѝ устна и главичката на члена му. Цялото ѝ лице гореше, очите ѝ пареха, а сълзите ѝ от задушаването се смесваха с всички възможни секрети течащи от устата ѝ.
Ноември я натисна надолу, карайки я да легне. Заметна полите ѝ на една страна и дупето ѝ лъсна на показ. Той я храна под кръста и я намести така, както обичаше да я чука най-добре. Април бе заела невероятна поза – парабола, с вирнато към небето дупе и глава забита в пръста. Толкова много го възбуждаше. Ерекцията му пулсираше неконтролируемо, болеше го, искаше освобождение, искаше да е вътре в нея.
С един разък тласък прониква в Аптил, която извика с глас изпълнен с чувство, което трудно можеше да се определи. Ноември го извади бавно и отново проникна със същата сила и бързина, но този път започна да я чука както си трябва. Движенията му бяха груби, първични, животински, въртеливи нямаше време. Ноктите на Април безпомоюно се напълниха с пръст.
Мястото, на което го бе споходило желанието, не бе от най-добрите, а и гласът на Април раздираше звуците на гората. Въпреки всяка една опастност, която можеше да дебне зад храстите; въпреки загубената си сила, искаше да я чука. Тя му дължеше това. Ставаше по-гръб и бърз. Заради нея бе в това положение – заради слабата ѝ страна. Искаше да я докара до лудост, искаше да не може дори да ходи след този акт.
Ноември, без да го изважда, се протегна напред и я хвана за врата. Издърпа я назад, като огъна тялото ѝ. Гръбнатък ѝ се изви като на котка, а ръката мъ обгръщаше шията ѝ. Стисна. Подхвана я със свободната си ръка през гръдния кош и приклещи в дланта си една от гърдите ѝ. Започна да се движи, отново, в нея – бавно вълнисто движение, което прерасна в грубо тласкане. Ако можеше да си позволи лукса, дори би я счупил.
Хваната на тясно, чукана по този начин, Април запояна да губи гласа си. Не можеше да диша и слюнката се стичаше свободно от устата ѝ. Първоначално нежеланите оргазми започнаха да я заливат. Не ги искаше, но ги изпитваше. Този мъж я плашеше, биеше и изнасилваше когато си поискаше, а ето я нея сега – свършваща като луда, с тяло, което искаше още. Звуцците, които бе в състояние да издава, отдавна се бяха превърнали в хрипове, отчаяно борещо се за въздух.
С един финален, дълбок тласък, който сякаш се заби в главата ѝ, Ноември свърщи в нея, разпръсквайки топлото си семе. Чувстваше как членът му пулсира вътре в нея. След няколко секунди той го извади и я освободи от хватката си. Април се просна като чувал с картофи на земята, бореща се за скъпоценния въздух. Ноември запаса панталона си и седна, удовлетворен, на земята, опирайки гръб в огромното дърво отзад. Наблюдаваше внимателно как Април се бори и бавно възстановява дишането си, сетне я придърпа ловко към себе си и я положи да се облегне на гръдния му кош.
- Благодаря Ви... – едва прошепна тя, когато успя малко да успокои дишането си и замлъкна изтощена.
Ноември пое с ръката си един кичур от косата ѝ. Вдиша аромата му – все ое ухаеше на лавандула, но примесена с пръст и слюнка. Усмихна се. И този аромат му харесваше. Очите му се преместиха към небето. Трябваше да тръгва. Подпъхна ръце под изнемощялото тяло на Април и я вдигна. Тя отдаван бе потънала в страната на сънищата. Какво ли сънуваше? Надяваше се да го сънува как я чука на ръба на кървавия фонтан. Никога повече нямаше да повтори тази грешка. Тръгнеше ли да завладява този свят, щеше да избие първо боговете, а после всеки, който пожелаеше – заради себе си; заради... прекрасната му съпруга.
Луната се бе появила на хоризонта, когато Ноември отвори с ритник вратата на курварника. За негова изненада, нямаше наредили се клиентки, които да искаше да убие и да изчука. Джак се беше проснал на дивана. Съвсем безразлично реагира на шума, обръщайки главата си към носещия Април Ноември – целият бе оплескан с нечия кръв. Огледа, на пръв поглед, безжизненото ѝ тяло и се намръщи.
- Ти си чудовище, братле. Предполагам знаеш това.
Ноември не отговори. Мина покрай, безшумен, покрай Джак и внесе Април в покоите си. Полагайки я на леглото, тя се размърда и отвори очи, докато той я завиваше с тежката завивка.
- Не мърдай – нареди ѝ той и тя се подчини.
Ноември започна да се съблича. При вида му Април стисна очи. От колко време играеха тази игра, не си спомняше. Всеки път, щом започнеше да се съблича, тя се притесняваше и затваряше очи. През повечето време, както щеше да се случи и сега, я оставяше да се стеснява, докато събере сили да го погледне.
Мъжът влезе в банята и напълни ваната с подходяща на температура вода. Приготви всичко необходимо и се върна при съпругата си. В момента, в който го видя, че се връща, Април отново стисна очи. Ноември седна на леглото и я погали по главата. Тя се престраши и отвори очите си. Той ѝ се усмихна и тя отбеляза на ум, че може би милите усмивки не бяха неговото нещо. Стояха му неестествено. Дори му придаваха комичен характер. На свой ред Април се усмихна.
Ноември я носеше, гола, на ръце към ваната. Положи я вътре сякаш е направена от най-чупливо стъкло и се настани зад нея. Методично и старателно започна да измива мръсотията от тялото ѝ. Сапунът не ѝ харесваше, тъй като бе груб и абразивен, драскаше кожата ѝ, но вече не живееха в своя, познат, свят.
- Господарю… - започна плахо тя.
- Да, Април – обърна се към нея някак разсеян, погълнат от заниманието си.
- Смятате ли, че ще успеем да се върнем в нашия свят?
- Да. Ще се върнем. Смятам да изколя всички богове.
- Кому е нужно?
Ноември пусна сапуна и притисна Април до себе си, сякаш за да ѝ наложи волята си.
- На мен. На нас. Никого няма да оставя жив – звучеше съвсем спокоен, когато изричаше тези думи. Кожата на Април настръхна при следващите думи: - Ще разпоря гърдите им, за да проверя от какво са направени и ще складирам сърцата ѝ в буркани с формалин.
Забелязвайки настръхналата ѝ кожа, Ноември прокара длан, спускайки я от рамото надолу по ръката. Харесваше да докосва настръхнала ѝ от страх кожа.
- Те… - тя се замисли и се насили да каже това, в което отказваше да повярва – заслужават своето бъдеще.
- За моята кралица, всички ще посека – целуна я по рамото, което мигновено изтръпна и ѝ помогна да се изправи.
Заля телата им с две кофи хладка вода, колкото да се отмие мръсотията, която бе полепнала по темата им от самата вана. Уви Април в кърпа и се зае да суши косата ѝ с друга.
- Какво смятате да правите, докато търсим начин, за да се върнем обратно, господарю?
- Април, Вселената е коварно нещо. Изпращайки ме тук, Боговете на нашия свят са ме лишили от една сила, моята сила – говореше безразлично. – Както сама знаеш, пространството винаги е балансирано. С пристигането ни тук, двамата сме получили нови таланти, тъй като сме магически същества.
- Как така? – попита с нотка на любопитство в гласа си Април.
- Откъснати от моята сила, ние сме се превърнали в празни, магически черупки, които са магнит за нови, непотърсени сили.
- Чувствате ли се различно, господарю?
- Да, Април. Мога да усетя нови, непознати сили, течащи във вените ми, чакащи да бъдат отключени.
- За това ни трябва Джак… - констатира тя, повече говорейки на себе си, отколкото на него.
Ноември я погали по главата.
- Умницата ми тя – макар че изречението не съдържаше сарказъм, то не съдържаше и радост, както и похвала. Беше просто изречение, показващо, че е признал разсъждението ѝ за вярно.
След като приключи със себе си, Ноември отново вдигна Април на ръце, сякаш да не му избяга. Искаше ѝ се да му каже, че никъде няма да ходи, че ще бъде до него завинаги, че трябва да отвори сърцето си за нея, но не посмя. Коремът ѝ се сви на топка, а думите заседнаха в гърлото ѝ. Може би бе за добре, че не можеше да изрече каквото и да било в този момент.
Ноември я пуска. Босите ѝ стъпала докоснаха земята. Веднага щом се почувства стабилна, тя използва цялата мощ на крехкото си телце, за да го избута на леглото. Усетил намеренията ѝ Ноември се остави на намеренията на съпругата си. В миг на смелост, Април се покатери върху него и го целуна – страстно, настоятелно и грубовато – точно както той целуваше нея. Когато Ноември обви кокалестите си пръсти около шията ѝ, тя се възпротиви с думите:
- Господарю, позволете ми този път… този път аз да бъда отгоре…

Джак лежеше в огромното си легло, запалил поредната пура и наблюдаваше как се облича последната жена за деня, която бе обслужил. Вярно, денят не се бе преполовил все още, но тази винаги го изморяваше до толкова, че трябваше да взима мерки, за да не заспи моментално след акта. Джак не можеше и да се оплаче – винаги плащаше услугите му в троен размер и точно поради тази причина правеше всичко, което тя пожелае. Въздъхна и жената се обърна към него с изгряла лукава усмивка на лице:
- Джак, скъпи, започваш да остаряваш.
- Нима – засмя се шеговито той? – Не съди по въздишките, които излизат от устните ми, за моята възраст.
- О, но аз знам, че си стотици години по-млад и пъргав от мен, но единственото нещо, от което не можем да избягаме в времето.
- И ти не си за изхвърляне, Катя.
- Винаги си толкова мил… - тя се протегна и ръката й погали бузата му. – Дори когато не ти плащам за това. Благодаря ти.
Катя, напълно облечена, се изправи бодро, огледа се наоколо и когато намери чантата си, вече бе готова да си тръгне. Бръкна в нея и умело извади уречената сума, остави я внимателно на нощното шкафче до огромната спалня. Позволи си да плъзне още един бърз поглед по великолепното, според нея, тяло на Джак. Махна с ръка, сякаш да прогони някаква неочаквана, досадна мисъл и си тръгна. Преди да затвори вратата след себе си, Джак се провикна:
- Катя, обърни табелата, когато излизаш.
- За теб всичко, скъпи – чу се притъпеният от разстоянието отговор. – До другата седмица.
Джак остана сам. Изтегна се на леглото и чу няколко от кокалите му да изпукват – неприятно чувство и звук, когато се наместваха. Катя доста го беше „мъчила“ в причудливи пози. Е, поне спомените за това бяха сладки и добре се отплащаха материално.
С неохота реши да седне на спалнята. Взе парите от шкафа и се загледа в нищото. Имаше някои проблеми, които го мъчеха напоследък и точно в този момент решиха рязко да изплуват в съзнанието му, разваляйки спомените за перфектния секс от преди малко.
Как беше попаднал в тази схема – да настани двама непознати в дома си? Всичко стана заради своята пуста слабост! Видя Април и се влюби! Такава красота, такова изящество и същевременно такава невинност! Никога до този момент не бе виждал създание като нея. Не беше от тази Вселена. Тогава как можеше да предположи, че тя върви с багаж? И то не какъв да е – собствен съпруг, с явни психически отклонения, но не можа да й откаже, когато с очи го помоли за помощ; но не можеше да се бърка в семейното им ложе – поне не все още.
Месеците бяха изминали неусетно. Едва успяваше да види Април и да говори с нея, тъй като тя постоянно ходеше след съпруга си. Това неимоверно много изнервяше Джак. За сметна на това, обаче, Ноември постоянно беше на разположение, но не бе разговорливо копеле. Април толкова ли бе омагьосана от този психопат, че не можеше да види как, в действителност, се отнасяха с нея? И въпреки всичко, с всичките рани, с които я прибираше, тя тичаше по него и му целуваше краката. Април заслужаваше повече, много повече.
Джак се намръщи – изненадан от себе си. И кой щеше да й даде това „много повече“, за което упорито настояваше в мислите си? Той не бе в състояние да й го предложи, направо бе мъж мечка – мъжка курва, чукаща всичко, което има дупка за пари; бивш наемен убиец, отказал се от професията след смъртта на единствения истински водач? Та той бе точно толкова психично нестабилен, колкото бе и съпругът на Април. Трябваше да изкара тази жена от главата си, за да не си навлече допълнително проблеми. От няколко месеца Ноември се разполагаше в къщата му и все още нищо не знаеше за него, за двамата като цяло – каква раса са, от къде идват и какви изобщо са им уменията; кой се бе уплашил до толкова от тях, че да ги заправи в друга Вселена?
Джак може да беше мъжка курва-бивш сенчест войн, но не беше глупак. През цялото това време бе анализирал Ноември и бе заключил само едно сигурно нещо, освен това, че малтретира прекрасната Април, а именно – не бе човек, който бяха. Невербалното му поведение крещеше, че е личност, която върви напред и постига целите си, независимо колко кръв ще пролее и какви жертви ще даде. Така че, не Ноември бе избягал от нещо, а нещото се бе отървало от Ноември, неспособно да се справи с него. Във всички Вселени ли имаше магове? Това не можеше да е някоя друга работа. Джак познаваше вещери, магьосници, те обичаха така да се отървават от огромните си проблеми – прас! Изпращаха ги Ермол знае къде, за да се оправят други с тях. Напълно нормално.
Джак тръсна глава. Трябваше да престане да мисли за красавицата Април, за да съсредоточи силите си върху Ноември. Може би беше редно да осъществи по-добър контакт с него… и после да го убие…
Джак отново тръгна глава. По дяволите, това негово второ аз! Край! Реши да не тормози красивата си глава с подобни неща и да се изкъпе. Целият лепнеше.
Когато излезе от банята, мислите му бяха по-спокойни и организирани. Решил беше да се опита да опознае Ноември и да разбере тяхната история. Ако се окажеше ценен кадър, може би щеше да успее да го убеди, че трябва да извършат онази работа заедно, дори бе склонен да тренира с него. Искаше да научи някои нови неща от неговата Вселена, ако това означаваше да разкрие и повечето свои. Ясно бе, че Ноември бе психопат, който би бил от полза, само ако се сработеше с Джак.
Вече облечен, с разгрят, сенчестият войн се метна на дивана и от отпусна кокали. Точно се накани да чете, когато вратата се отвори с ритник. Много добре знаеше кой може да отвори вратата с ритник. Джак се обърна, почти незаинтересован и погледна Ноември, но очите му се спряха само на горката Април. Изглеждаше ужасно! Отново ли я бе бил? Цялата бе оплескана в кръв, която Джак се надяваше да не е собствената й.
- Ти си чудовище, братле – каза с най-монотонния си глас, който успя да изкара в този момент. – Предполагам знаеш това?
Ноември не отговори. Ако бе казал нещо, Джак нямаше да може да се сдържи и щеше да скочи и да убие мизерното копеле. Ноември мина покрай него безшумен, безразличен и внесе крехкото тяло на Април в покоите, които Джак им бе предоставил за ползване.
Дълго време не се чу дори стон от там. На няколко пъти Джак изпадна в дебат със себе си дали да не се направи на приятно разсеян и да покани Ноември на чаша уиски? Накрая се отказа. Вътрешно знаеше, че не иска този човек за компания на по чашка, искаше просто да се убеди, че Април е добре.
Някога, докато служеше на Тъндър, дори не би се впечатлил от подобно отношения към някоя жена. Самият Джак дори би бил същият като Ноември, но времената се промениха и водачът му вече не беше на този свят, лишен от привилегията да бъде присъживен. Тогава сенчестият войн захвърли всичко и разви свой собствен бизнес, разбира се под друго име и с друго лице. Новата му същност, която в началото му бе толкова чужда, сега му идваше от вътре. Всички контакти, които бе правил с най-различните жени посещаващи скромния му дом (и преди и сега, на ново място) го бяха променили. Колко странна е Съдбата по някога. Неведоми са пътищата на Случайността.
Сподавените стонове на Април изкараха Джак от транса, в който бе изпаднал. Колко време бе стоял загледан в нищото? Нямаше никаква представа. Мъжът въздъхна и неволно си помисли, че той би могъл да е на мястото на Ноември, но не сега, не и в близко бъдеще.
Джак стана от дивана, леко схванат дори, хвана едно одеяло, което безцелно се мотаеше там и го повлече към собствените си покои. Животът бе несправедлив. И двамата с този Ноември бяха чудовища, но единият от тях имаше компания за нощта, която го обожава и боготвореше въпреки злодеянията му към нея и Ермол знае към още кой, докато Джак си оставаше все така самотен, макар и променен.

Слънцето обагряше хоризонта в червено със своя залез. Ноември го наблюдаваше зорко с жълти очи. Отмерваше времето. Съвсем скоро му предстоеше да влезе в огромния замък, намиращ се зад гърба му. Това бе последният залез, който всички намиращи се вътре, зад тези дебели стени, щяха да наблюдават. Ноември едва ли предполагаше тогава, че този червен залез бе последният, който щеше да наблюдава като създание на този свят.
Настана здрач, а с него и времето за действие. Ловък, като котка, Ноември скочи от дървото, на което се укриваше. С всяка следваща крачка, направена към замъка, мракът завладяваше здрача и обгръщаше всичко наоколо в любовната си прегръдка.
Жълтите му, кръвожадни очи се плъзнаха по стената нагоре. Охраната бе засилена. Очакваха го, но той използваше сенките в своя полза. Никой, от некадърните стражари, не разбра за неговото приближаване. С изгряването на планетата, която наричаха Луна, започна и неговата акция.
Ноември тръсна рязко ръце надолу, освобождавайки част от магията си. Две прекрасни, лъскави остриета бяха заели местата им. С бързи, силни движения Ноември започна да ги забива в стената. Катереше се сякаш това представляваше втората му природа, чувайки свещената кръв във фонтана, нашепваща му как да използва силата ѝ.
С лекота прехвърли стената и на косъм се размина с един от стражарите. В последния момент успя да използва сенките за свое укритие и го нападна в гръб. Отряза главата му сякаш режеше разтопено масло с тъп нож и я хвърли там, от където беше дошъл.
Използвайки сенките умело, сякаш бяха единственото му оръжие, успя да умъртви всички стражари разположени по стената. Те се бяха провалили в задачата, за която бяха изпратили там, а именно – да убият самотния Ноември веднага щом го зърнат, без да се колебаят, без да бъдат милостиви. Боговете го искаха мъртъв. С напредването на Луната, единствено мъртви щяха да са тези, които го бяха създали…

Очите на Ноември ненадейно се отвориха, връщайки го в моментната реалност – Вселена, за която все още нищо не знаеше. Жълтите, бездушни очи се вгледаха в тъмната стая; способен бе да различи всеки един малък детайл от стените, мебелите, дори тънките златни нишки втъкани в пердетата. Мракът бе негов съюзник, майка и баща, любима.
Април се размърда под завивките и привлече вниманието му. Спомените, за пореден път, нахлуха в мислите; съзнанието му.

Хладната кърпа, старателно сгъната и наместена на челото му, го караше да се чувства добре. Студената отвара на Хаяс вършеше чудеса за тази треска. Бавно и сигурно изсмукваше това, с което се бяха опитали да го урочасат.
- Съвсем скоро ще се оправите, господарю – говореше му Април, докато старателно сгъваше поредната кърпа напоена в отварата. – Аз ще се погрижа за Вас.
- Не мога да те разбера – отвърна ѝ Ноември.
- Какво имате в предвид, господарю – разсеяно попита тя?
- Грижиш се с пламенно желание за мерзост като мен, дори ме обичаш.
- Господарю – гласът ѝ представляваше перо, което галеше сетивата, - не знаем какви точно хора сме наистина до последния момент преди смъртта. В далечно бъдеще, когато попаднете в прегръдките на Жетваря, тогава ще осъзнаете, с изключителна точност, какъв човек сте. Не смятате ли, господарю, че точно за това идва смъртта?
Ноември предпочете да не даде отговор. Той просто я остави да се погрижи за него, за да може душата ѝ да остане спокойна.

Първите слънчеви лъчи вече галеха покрива на сградата. Ноември се измъкна от атлазените чаршафи; погледна Април, която все още спеше – спокойна. Той издърпа одеялото от края на леглото, завивайки я. В стаята бе станало студено. Април не харесваше да ѝ е студено.
Облечен, в пълна бойна екипировка, освежен от леденият душ, Ноември намери Джак там, където го бе оставил предната вечер; хвърли поглед, с жълтите си очи, към табелата, която висеше на прозореца и седна сковано до домакина си, на дивана. Атмосферата около двамата мъже се нажежи; бе възможно да срежеш с нож настаналото напрежение, въпреки че двамата си придаваха вид на обикновени мъже, правещи си приятна компания.
- Искаш да я чукаш – започна разговора с монотонен глас. Побърза да продължи, за да не дава възможност на Джак да каже нещо преди да го е изслушал. – Виждам го ясно. Целият се напрягаш, когато е около теб; във всеки един момент, в който я докосвам – невиждан пожар бушува в гърдите ти. Разбирам те. Тя е най-прекрасното нещо, което може да се случи в живота ти и аз съм склонен да ти я дам. Научи ме как работи магията в тази Вселена; посочи ми начини, по които мога да черпя от силите ѝ в моя полза. Направиш ли това, Джак, аз ще освободя Април от клетвата ѝ, предавайки я на теб и твоите нужди, да разполагаш с нея както пожелаеш.

Нощта не бе добра за Джак. Хиляди мисли, дошли неканени, нарушаващи покоя на съня му, се въртяха в главата му. Той не беше светец, но не можеше да се примири с отношението на мъже като Ноември към прекрасни създания като Април. Трябваше да направи нещо съвсем скоро и да отърве тази крехка жена, подложена на такова пагубно влияние.
Но какво можеше да направи Джак? Убиеше ли Ноември, трябваше да се грижи за Април. Щеше ли да се справи? Та, той дори едно куче не можеше да отгледа…
Цялата нощ на Джак не преминала в самонавиванне и разубеждаване. Може би за първи път не му стискаше да вземе някакво решение, какво, по дяволите, се случваше с ума му?
Накрая се предаде на безсънието и стана. Облече се и се изниза през вратата. Беше онова време от деня, в което слънцето все още не бе изгряло, но птичките бяха започнали своята дневна песен. Джак бе сигурен, че улиците вече започваха да се оживяват и си припомни колко хубаво миришеха по това време – на прясна закуска и туко що сварено кафе. Мъжът се настани на дивана и отново потъна в мисли, но от друго естество. Спомените залаяха съзнанието ми и той изгуби усет за времето.
Опомни се чак когато Ноември седна сковано до него, разклащайки дивана. Това нямаше да свърши добре. Този мъж щеше да поиска нещо от него, а Джак в въобще не бе сигурен дали ще му услужи.
- Искаш да я чукаш – поде Ноември разговора с монотонен глас.
Точно когато Джак отвори устата си, за да каже това, което мисли, русокосият мъж продължи с ясна цел – да не му дава шанс да си отвори устата.
- Виждам го ясно. Целият се напрягаш, когато е около теб; във всеки един момент, в който я докосвам – невиждан пожар бушува в гърдите ти. Разбирам те. Тя е най-прекрасното нещо, което може да се случи в живота ти и аз съм склонен да ти я дам. Научи ме как работи магията в тази Вселена; посочи ми начини, по които мога да черпя от силите ѝ в моя полза. Направиш ли това, Джак, аз ще освободя Април от клетвата ѝ, предавайки я на теб и твоите нужди, да разполагаш с нея както пожелаеш.
За първи път в своя недълъг живот, Джак остана без думи. Преди години се славеше с това, че има готов отговор за всичко и нищо не можеше да му се каже накриво, но какво бе станало туко що? Загубил бе ума и дума, дори не бе сигурен дали гласът му не си е събрал багажа напускайки го.
Дълго време мълчаха. Джак се объркан. По всичко личеше, че Ноември мълчи, за да даде време на своя домакин да осмисли нещата.
Какво трябваше да му отговори Джак сега? Разбира се, че искаше да чука Април, дори може би искаше и повече от това. Съдбата ли го бе държала буден цяла нощ, за да разсъждава над подобни въпроси? Ако се съгласеше, това означаваше да направи по-силен Ноември. Това се равняваше на какво? Джак не бе виждал силите на този мъж. Как можеше да знае какви умения и похвати владееше, да не говорим дали можеше да му помогне? Това ли бе единственият начин да измъкне Април от неговата отвратителна хватка?
- Април съгласна ли е с това – попита тихо и спокойно Джак?
Въпросът представляваше моментен изход от ситуацията, докато Джак успее да направи успешна връзка между устата и мозъка си. Ако го бяха обсъдили и тя се бе съгласила, макар че Ноември не изглеждаше на човек, който обсъжда неща, то той щеше да се съгласи. Но ако не искаше? Сърцето му нямаше да позволи да я насили.
- Ако Април е съгласна, започваме още днес.