ул. Сторм 65

First topic message reminder :

Малка схлупена къщурка, с две липи отпед, която на фона на всички останали не се отличаваше особено със своето бяло. Какво имаше тук? Мъж, разбира се - Джак.
Джак Пойнт продаваше тялото си на жените, както за пари, така и за своето удоволствие.
С такава професия, Джак знаеше всичко - какво и къде, защо и как, и каквито и други въпроси можехте да зададете за тази Вселена. Информацията във времето, в което живеем, не е безплатна. Всичко си има своята цена. Ако сте мъж, то ще платите прескъпо в злато, а ако сте жена - може да се измисли и някакъв вид отстъпка в тарифата...

Ноември се облегна назад и зачака. Вътрешно изпитваше удовлетворение. Думите му постигнаха разклащането на целия свят на Джак, който предпочете да замълчи известно време. Ноември щеше да почака колкото е необходимо, за да получи своя отговор, макар и ясно да го виждаше, задал се над хоризонта.
- Април съгласна ли е с това? – попита с тих, спокоен глас Джак, последван от кратко мълчание. - Ако Април е съгласна, започваме още днес.
Лицето на Ноември остана каменно. За сметка на това душата му се смееше ехидно. Отговорът на Джак доказваше едно единствено нещо – във всяка една Вселена съществуваха хора, същества като него. Ноември искрено бе развеселен.
- Април е съгласна с това, с което и аз съм съгласен.
Ноември се изправи, обърна се към Джак и му подаде ръката си. Според собствените си наблюдения над тази Вселена, хората сключваха сделки със стискане на ръка – последното приготовление, което бе нужно, за да влезе във вход плана.

Джак погледна с отчаян поглед Ноември. Сърцето му бе разкъсано между това колко много искаше Април за себе си и как, по дяволите, щеше да се грижи за нея? Въпреки всички колебания, цялото му същество крещеше да приеме сделката на секундата, но винаги да си има едно на ум – Ноември е потаен човек, със странно и неизказано минало и най-важното: не беше отроче на тази вселена.
- Приемам – отсече Джак с такава мъка в гласа, че за малко да не се познае.
Джак, на свой ред стана и се обърна срещу Ноември. Погледна протегнатата му ръка. Поемеше ли я, планът на този мъж щеше да започне да действа, но Пойнт имаше намерение да скрои свой собствен, за всеки случай, ако нещо се прецака. Ноември беше сенчест войн, поне до това се доближаваше като раса в нашата Вселена, но да не забравяме, че и Джак бе точно такъв.
Пойн пое ръката на Ноември и я стисна здраво. От този момент нататък и двамата мъже, седящи кротко, гледащи се в очите, знаеха, че няма да изпълнят изцяло сделката, която сключваха днес. Кой можеше да ги види? Всичко се диктуваше от суровата, първична кръв на Асасините, която течеше във вените им... е, поне само на единия.
- Започваме довечера – реши изведнъж Джак. – По залез слънце. Ще се срещнем тук.

Ноември изчака търпеливо, въпреки че бе в разрез с неговия нрав, решението на Джак да поеме ръката му. Убиецът(какъвто бе в действителност) грижливо бе трениран да разпознава простите човешки желания, за да може да се възползва от тях. Това бе направил и с Джак – предлагайки му това, на което не може да устои. Различен отговор от вече дадения бе недопустим и нереален.
- Започваме довечера – определени началото Джак. – По залез слънце. Ще се срещнем тук.
Ноември не смяташе да отговаря, дори не направи никакъв знак, че е съгласен. Пусна ръката на Джак и просто го подмина, отправяйки се към собствената си стая.
Април все още лежеше. Съненото ѝ лице представляваше прекрасно бяло платно, с две объркани и притеснени очи, че са я намерили в леглото, когато от нея се очакваше да е готова. Но за къде? За какво?
- Не Ви очаквах толкова скоро, господарю – продума тя с мек глас.
Ноември обиколи леглото и седна до нея. Загледа се в рошавата ѝ коса и погали лицето си. Април видимо се наслади на допира на студената му ръка.
- Постигнах консенсус с Пойнт – обяви той. – Въвеждането ми в начина на използването на енергия започва тази вечер.
- Надявам се условията не са били неблагоприятни.
- Никак дори – усмихна се Ноември. – Успея ли да разбера тънкостите на тази вселена, ще те освободя от клетвата ти…
Април се надигна. Очите ѝ придобиха шокиран вид, зениците ѝ - разширени до краен предел. Малки капки студена пот избиха на челото ѝ.
- Господарю, - насили се да звучи спокойна, - не искам да Ви напускам… Нали… ние?
- Нямаш право на избор, прекрасна – заяви ѝ той. – Освобождавам те от клетвата ти и минаваш под закрилата на Джак Пойнт, който ще разполага с теб както намери за добре.
Светът на Април се срина пред очите ѝ. Тя не искаше да напуска Ноември. Обичаше го, макар и да имаше своите проблеми, но това… Това не можеше да бъде истина! Не искаше да го приеме, но какво можеше да направи по въпроса? Клетвата, която бе дала по време на уредения им брак, означаваше всичко, позволяваше на Ноември да разполага с нея и времето ѝ, както на него му е угодно, но да я изостави така? Това ли бе заслужила за любовта си? Най-вероятно бе единственият човек във вселените, който можеше да си позволи да обича такова хладнокръвно и жестоко създание като Ноември. Чувстваше се предадена и нежелана. Април дори не желаеше Джак по този начин.
Въпреки разпадащият се ѝ свят, Април запази максимално спокойствие, приличен вид на лицето и с едва доловимо треперещ глас се съгласи:
- Както на господарят му е угодно.
Ноември стана от леглото и се запъти към вратата.
- Днес не е нужно да идваш с мен. Остани тук. Ако Пойнт се опита да общува с теб, бъди мила и услужлива.
Април сковано кимна на гърба на Ноември и се сви в топлата завивка. В главата на жената започнаха да се въртят един милион въпроси. С какво бе заслужила това?
Докато Ноември напускаше „скромната“ постройка, която обитаваше Пойнт, не се обърна назад. Трябваше да се подготви за вечерната тренировка, за да може максимално да усвои всичко, което можеше да му бъде поднесено.
Цял час Април прекара сгушена в меката, тежка завивка. Осмисляше ли осмисляше как точно бе стигнала до тук? Единственият отговор на въпросите ѝ, както и единственото сигурно нещо бе, че сама се беше докарала до това положение. Спомняше си когато го видя за първи път, как сърцето ѝ се бе, буквално, разхлопало.; този загадъчен мъж, който стоеше леко сковано и непомръдваше накара въображението ѝ да заработи.
- Татко, кой е онзи мъж в края на залата, русокосият, от нашата раса – попита свенливо тя?
- Ноември. – Отговори баща ѝ. – Пратеник на Боговете.
- Но за какво им е на Боговете да изпращат смъртен за пратеник – зачуди се тя?
- Това са Божии работи, дъще – поклати глава Юли. – Ние не може да предвидим това, което мислят Боговете. Техните действия винаги остават неразбрани.
- Но с какво е той по-различен от брат ми, Май, че да го изберат боговете?
- Слуховете гласят, че е изключително жесток. Убива без да му мигне окото – невинни, виновни, поръчани. Това че тази вечер е тук, неканен, може да означава само едно…
- Смята да убие някого… - довърши Април вместо баща си.
Тогава за първи път русокосото момиче, които всички в кралството смятаха за красавица, изпита страх; страх, който сви стомаха ѝ, карайки я да изпита чувство, което не познаваше до онзи момент – на плаха възбуда.
Въпреки опасенията на крал Юли за крехкото бъдеще на този банкет, организиран в честта на Боговете, присъствието на Ноември пое към своя неочакван обрат. С дисциплинирана, някак самоуверена крачка, русокосият мъж накара всички в залата да ахнат. Човеко-убиецът коленичи пред трона на края като с твърд глас заяви своите претенции:
- Крал Юли, дайте ми ръката на дъщеря си!
Април стана на крака, ужасена, как може чудовище като него, да иска някой като нея. Съзнанието ѝ отказваше да го приеме. Тя погледна баща си с умоляващ поглед, който гласеше „Не ме давай на този човек!“, когато истината за намеренията на баща ѝ я зашлевиха в лицето като мокър парцал.
- Какво предлагаш в замяна, убиецо Ноември?
- Моите таланти, кралю. Аз сам ще завладея околните кралства и ще Ви ги положа в краката.
- Сам? – Учуди се крал Юли. – Никой човек не може да постигне това сам, убиецо.
- Щом ми нямате доверие, кралю, тогава дайте ми десет мъже – най-добрите от най-добрите Ви войни и ние ще постигнем това, за което тайно мечтаете.
В залата бе настъпило неловко мълчание; всички тръпнеха в очакване за решението на краля, макар че повечето бяха сигурни, че ако Юли откаже на убиеца, ще загуби живота си с лекотата, с която перце пада на земята. Владетелят стана на крака.
- Април няма да ти донесе нищо – нито власт, нито кралството. То е отредено на принц Май по право.
- Наясно съм с това, кралю и въпреки това искам Април за съпруга.
Всичко се разиграваше като в някоя приказка пред очите на младото момиче, но приказките имаха щастлив край, нали така? Това означаваше, че баща ѝ няма да я даде на чудовище като него.
- В такъв случай, Ноември, с Април ще се ожените о…
Другото Април не си го спомняше. Шокът я бе накарал да загуби съзнание за секунди, а когато се опомни – вече бе попаднала в студените ръце на Ноември. Той я стигаше в обятията си; гледайки я право в очите с празен поглед и тогава осъзна, че тя никога не бе докосвала земята. Ноември я бе уловил още във въздуха.
- В момента, в който те видях, знаех, че си обречена да бъдеш моя… - заяви той изправяйки се бавно.
В залата все още беше тихо. Всичко живо мълчеше в напрежение, докато убиецът изнасяше на ръце бъдещата си съпруга. Години по-късно Април разбра, че баща ѝ бе уговорил този брак за скрепяване на съюза си с Боговете.
Ноември взе девствеността ѝ и тръгна на поход придружаван от десетте най-добри войни в кралството. Битка след битка той завладяваше обещаните територии, но и спътниците му, един по един падаха в боя; Април всяка вечер се молеше брат ѝ, който по зла участ на съдбата бе най-добрият от най-добрите, да останеше жив.
Минаваха седмици без да види нито съпруга си, нито брат си, а когато Ноември се връщаше с победа не ѝ оставаше време да се види с Май, тъй като съпругът ѝ си искаше своето; беше заета да задоволява всяка една негова гнусна прищявка, оставаща без сили и каквото и да е желание да се вижда с хора. Дори не си спомняше как започна да го обича. Баща ѝ, обаче, беше щастлив. Бавно, но сигурно получаваше това, за което я бе изтъргувал толкова мръсно.
Най-после Април се насили да стане от леглото, за да отиде да се облече. Денят днес бе само нейн; не си спомняше от кога не се беше случвало. Приготви се без да бърза и намери Джак; стори ѝ се, че се смути, когато я видя, но стореното беше сторено. Нямаше какво да се прави на невинен.
- Здравей… - поздрави го тя. – Смяташ ли, че някога ще имаш законните права над мен?
Гол до кръста, целият облян само и единствено в собствената си пот, Ноември извършваше пореден опит. Спомняше си ясно инструкциите на тогавашния си обучаваш и сега се опитваше да се научи отново на този мистериозен похват наречен „Разпадане до Дим“. Единственото, което бе успял да възвърне бе разпадането на крайниците си. Трупът му тупваше на земята и до там, обаче той нямаше намерение да се предава толкова лесно. С цената на всичко щеше да възвърне силите си и да започне да действа по предначертаните проекти в главата си.
Ноември реши да седне. Опря голият гръб в дървото зад себе си и затвори очи. Замисли се, за хиляден път, както точно бе усвоил това умение. Спомените ми се сливаха като в един, сетне се разделяха на стотици отделни парчета, но не можеше да извика нищо конкретно свързано с начина, който канализираше магията си. Какво трябваше да предизвика в себе си, за да успее? Тогава нещата му идваха от ръка, но той като жител на собствената си Вселена бе неизменно свързан с магическите ѝ канали, от които можеше да черпи като от изворна вода. Тук, обаче, нещата не се определяха от подобен закон. Опитвал се бе цял ден да открие този извор, но това, което правеше грешно бе, че търсеше източник на магия от друго място. Точно така. От друго място.
Ноември се изправи и отвори очите си. Време беше да се разпадне. Силата бе вътре в него и той можеше да разчита само и единствено на себе си – тук, в тази Вселена, нямаше фонтан, нямаше магьосник, нямаше Боговете, които го бяха създали. Сам трябваше да се оформи, прероди и създаде – като феникс от пепелта.
Очите му, жълти се превърнаха в зелени. Усети онази, до болка, позната увереност да тече във вените си – убиецът в него се пробуждаше. Ноември направи рязко движение с ръце, дематериализирайки се целият в дим, но не успя да задържи за дълго умението в действие. Изпусна важна, ценна нишка и тупна на земята; въпреки това отбеляза огромен напредък днес.
Надигна се бавно от земята, изтупвайки панталона и кожата си от игличките, които се бяха полепили. Преметна през рамо дрехата и пояса си, отправяйки се към улица Сторм 65. Слънцето съвсем скоро щеше да залезе, а той имаше неотложна среща с бъдещия си ментор – Джак Пойнт.
Ноември влезе в къщата точно навреме, заваряйки Джак да се подготвя за бъдещия урок. Убиецът навлече дрехата си, запретна колана си и прониза учителя си с поглед.
- Ще ми трябва една от твоите… - посочи двуострия меч, висящ на гърба на Пойнт.

Джак усети цялата вътрешностите му да се преобръщат, когато осъзна, че Ноември е вече в стаята. Мъжът го гледаше с отвратителните си жълти очи, сякаш го изпитваше.
По начало Пойнт реши да не му отдава чак толкова голямо внимание и се замисли за Април. Тази жена, днес, ясно му бе дала да се разбере какво мисли, макар че се опитваше да подбере правилно думите си, за да не пострада от Ноември. Тя не искаше да има нищо общо с Джак, но той бе твърдо решен, че ще я отърве от чудовище като съпруга си, а после каквото сабя покаже.
- Ще ми трябва една от твоите… - Ноември посочи двуострия меч, висящ на гърба на Пойнт.
Джак го погледна. Лицето му не изразяваше нищо, но вътрешно беше бесен. Ще му трябва една от неговите? Ами да дойде и да си я вземе. Въпреки мислите си Джак просто кимна и му подхвърли единия от трите двуостри меча, които бе приготвил.
- Този ще свърши работа за сега – заяви студено Джак. – Последвай ме.


(Ноември, опиши как сте стигнали до това място, подземията, които виждаш там и какво смяташ за тях.)