Аерон Хаус

Това е най-елитната кръчма, ресторант, механа и какъвто още синоним Ви дойде на ум. В пределите на това заведение можеше да се види лукс, повече лукс и ненормално много лукс. Цветовете по стените се преливаха от карамелено в праскова, а червените фенери придаваха нотка романтичност. Мебелите бяха в кафеникавата гама. Миризма на чистота се носеше наоколо.
Домакинът и собсвеник на Аерон Хаус се наричаше Пит Стоун. Пит Стоун държеше да се спазва етикета на добрите маниери и вечната учтивост.

Ценоразпис:
Вино (бяло, червено) - 10 злато;
Бира - 9 злато;
Ром - 11 злато;
Водка - 13 злато;
Студена кухня - 33 злато;
Топла кухня - 35 злато;
Минерална вода - 7 злато;
Ядки - 13 злато

При влизането си в излъсканото и изискано заведение, където Хавиер бе определил да бъде днешната й среща преди да отидат казиното, нямаше как да не забележи вечно наконтения Пит Стоун. Гарик можеше да се закълне, че всеки път щом прекрачеше прага, биваше ухажван от този мъж. Все още не бе в състояние да разбере дали, защото е обърнал резбата или просто в бъдеще ще иска намаление от услугите му. Определено нямаше да уцели промоцията, така че по-добре да бе първото.
- Добър вечер, господин Голдфлоу – поздрави го веднага Пит. – Отново сте неподходящо облечен.
- Съвсем подходящо облечен съм, г-н Стоун – намигна му Гарик. – Маса за трима, ако обичате.
- Последвайте ме.
Пит се движеше като малка хищна котка между масите, а Гарик го гледаше с обичайната си лекота. Не можеше да се оплаче от Стоун, тъй като винаги му осигуряваше най-закътаните маси с перфектна гледка към входа на Аерон Хаос.
Душегубеца се настани на масата. Знаеше, че е подранил с около двадесет минути, но предпочиташе да чака. Стоун му донесе от любимият му ром – цяла бутилка, с прилежаща чаша пълна след. Насипа на Гарик около 100 града и се извини.
Голдфлоу остана сам с милите си. Хелен не беше добре и това не му излизаше от главата. Пътят до тук му се бе сторил дълъг, мъчителен и труден. Притесняваше се за нея, но не от евентуалното й убийство – Иван и Флин бяха там, за да я пазят, а тези две копелета притежаваха особена кръвожадност. Притесняваше го собственото му здраве, ако Хелен не се възстановеше бързо. Обеща на себе си, че вече ще бъде по-внимателен в убийствата, когато това се налагаше, за да не изпитва тя особена трудност в процеса на присъживяване.
Хавиер дойде точно навреме, придружаван от прекрасната си сестра Миша. При вида й, панталонът на Гарик бавно започна да отеснява. Двамата се настаниха на свободните места и Душегубеца ги поздрави.
След краткото суетене на Пит около тях, най-накрая се освободиха от присъствието му. Гарик отбеляза на ум, че Стоун не се заинтересува от Миша. Това допълнително подсилваше теорията за наклонностите на Пит Стоун.
- Наздраве – започна Гарик с тост! – Миша, не мога да повявам, че си тук.

Усети ги веднага щом стъпиха в ресторанта. Ароматът на парфюма й се разнесе плавно из въздуха като морска вълна носена от вятъра. Миша се отличаваше не толкова с грандиозна красота. Тя не беше сексапилна, визията й не крещеше като тази на проститутките в пустинята, за които всички плащаха дажбата си за седмица, че и повече. Но тя привличаше с чар, изключително правилни черти и нежност. Ако Хавиер бе окичен с купища обици и нашарен със също толкова татуировки, то сестра му бе коренна противоположност - чиста и неподправена. С очи жълти като на лисица, устни - плътни и пухкави и бледи, миниатюрни лунички, красящи двете страни на изваяния й нос.
На Гарик му бе трудно да крие вълнението си в нейната компания и все пак бе станал почти специалист в начинанието. Почти...
Истината е, че Миша бе първата жена, която успя да превземе мислите му и в тях да се издигне повече от всяка останала. Познаваше я още от непокътната и непорочна девойка. Спомняше си как Хавиер плашеше или пребиваше всеки, който му се стореше недостоен за нея. Последното което искаше за малката си сестра бе да си хване отрепка като него. Един-два пъти, дори Гарик му е помагал да сплашва желаещите. Правеше му удоволствие защото я искаше за себе си. Знаеше, че Алверо няма да е съгласен, но не бързаше. Някой ден, повтаряше си и търпеливо чакаше, като през това време трупаше значителен капитал от сексуален опит в счетоводната книга на битието си.
Но съдбата никога не е благосклонна, особено в тази Вселена. В някоя друга, далечна галактика, може би нещата стояха различно, но това е блян, който най-вероятно е само стакан в мечтите ни, без да има добра почва да расте и реално да се повярва в него. Така че, няма как да се надяваме, тя да е благосклонна към нашите герои. Просто няма как.
Душегубецът все още помнеше този ден от ясно, по ясно. Помнеше всяка една подробност, дори как се чувстваше. Дори миризмата на въздуха. Слънцето бе залязло от час и тримата с Миша и Хавиер се разхождаха из улиците на Ва'Вуа. Смееха се, радваха се на прииждащата прохладна нощ. Гарик бе прегърнал красавицата през рамото, като често докосваше главата си в нейната когато се смееха по-силно или някой от двамата залиташе, поради предварително изпития алкохол. Улиците на Ва'Вуа бяха опасно място. Пълни с разбойници, които само чакат удобен момент да ти резнат гръкляна, заради полу-пълната ти кесия. В захласата си не усетиха опасността. Когато мъжете бяха бутнати на земята, беше твърде късно. Непознатите бяха пет на брой и достатъчно жадни за злато. Гарик се намери на паважа, с замаяна глава. По дяволите, беше твърде пиян! Не можеше да различи силуетите напълно ясно, а и липсата на луна не му помагаше особено. Но успя да види как металните нокти, окичени на ръката на единия разбойник, рязко изсвистяха в пространството и разкъсаха плътта на Миша, точно над лявата гърда. Няколко милиметра по-надолу и щеше да изкорени сърцето й. А той не можеше да направи нищо. Не бе толкова добър все още, а и както казахме, мозъкът му не функционираше адекватно. Беше истински късмет, че Хавиер успя да се надигне и да убие мръсниците преди да са я довършили. Няколко минути по-късно вече носеха припадналото й, кървясъло тяло към градския лечител.
Успя да я спаси, но травмата остана в душите и на тримата. Гоудфлоу повече не можеше да я погледне искрено в очите. Срамуваше се, че не можа да я спаси, че беше безполезен в онази вечер. Миша реши, че пустините са прекалено опасно място и не иска да прекара живота си в треперене дали ще преживее следващия ден. Събра си багажа и замина за Полетата. Това бе най-спокойната част на Вселената. Място, на което можеше да пребивава сигурно, да създаде семейство. Преди да замине го попита иска ли да отиде с нея, но той отказа. Мястото му беше в света на убийците, за него бе роден, а тя... тя бе родена да бъде щастлива и той не искаше да пречи на щастието й. Затова не я спря...
Сега, години по-късно, те се виждаха рядко, единствено при визитите на Миша, а тя бе все така красива, че и повече, защото бе придобила онази женственост, която липсва на твърде младите момичета. Все още не бе създала бленуваното семейство, но се чувстваше добре в Аудуин Пар. Отвори си собствена пекарна. Тя бе майстор с тестото и имаше много клиенти. Хората я харесваха и тя харесваше тях. От онази вечер бе останал само неприятен спомен, но погледът му дори и сега се забиваше в белега над гръдта й, който не изчезна. Сякаш нарочно стоеше там като паметник на безхаберието му. Да му напомня за провала и глупостта. От тогава бе станал още по-голям курвар, с още по-малко емоции вкарвани към жените. Никога не беше запознавал Миша с Хелен. Не искаше да я опорочава като поредната курва, за каквато жрецът смяташе всяка жена, навъртаща се около любимия й Гарик.
-Миша не мога да повярвам, че си тук.
Тя се усмихна мило както винаги и чукна чашката си в неговата.
-Това е моят дом. Дори да не ми харесва особено много, тук се чувствам носталгично. А и... мога ли да забравя приятелите и семейството си?
-Можеш, разбира се! Ние сме боклуци! Лесно ще ни прежалиш. - засмя се Хавиер.
-Хаха... Тук, скъпи ми братко грешиш. И да искам не мога. Но не искам.
-Там ти е грешката.
Смехът продължи да се носи из ресторанта. Все едно нищо не се бе променило, но и тримата вътрешно знаеха, че това не е така...

Всички тези спомени и емоции, които нахлуха в главата на Гарик като из ведро, го накараха да се почувства истински жалък, въпреки че лицето му не подсказа никому за това. Тази работа с волевото и неволевото изражение я бе усвоил много отдавна. Трябва да си леден, когато си начело на убийствена мрежа, каквато притежаваше Гарик.
Белегът над гърдата ѝ все още стоеше. Никога ли нямаше да изчезне? Може би лечителите отвъд моретата щяха да могат да поправят стореното, но Миша нямаше да го последва, нямаше да желае това, както и нямаше да угоди на неговите егоистични подбуди. Точно така – не искаше да е там, за да не му напомня за времето, когато представляваше един гольо – нищо и никакъв селски бек с лошо ушити кожени гащи.
Нараняванията, които тя бе получила, както и острият сблъсък на главата на Гарик с коравия чакъл, бяха повратната точка в живота му. От тогава насетне той не бе същия. Най-вече не представляваше нищо и никакъв гольо със зле ушити панталони. Той бе Душегубеца и името му го изпреварваше навсякъде (предимно със шпионската си мрежа, отколкото с убийствата безчет, но това за него нямаше никакво значение)
- Това е моят дом. – Отговори му тя, окичила лицето с приятна, слънчева усмивка. - Дори да не ми харесва особено много, тук се чувствам носталгично. А и... мога ли да забравя приятелите и семейството си?
Можеше разбира се, както се бе случило. Гарик подозираше, че Миша идваше по тези части на Вселената, не защото изпитваше носталгия по родния си край, а защото отчаяно се опитваше да навие Хавиер да отиде да живее при нея. Тя се бе откъснала от този живот, защо да не можеше да откъсне и брат си?
Гарик се чувстваше нещастен. Той не получаваше такива покани, макар и случващи се само в неговата глава, когато тя се завръщаше. Някога ѝ беше отказал да замине с нея. Не смяташе това за голямата си грешка в живота, но го смяташе за един от огромните си пропуски. Може би сега, създал своята мрежа и утвърдил занаята си, щеше да замине с нея? Аудуин Пар не бе толкова далеч, особено за убиец опитомил сенчестите си заложби, но тя едва ли искаше кръвожаден, жесток и непоклатим мъж до себе си.
Гарик отвори устата си, за да ѝ отговори, но Хавиер го изпревари:
- Можеш, разбира се! Ние сме боклуци! Лесно ще ни прежалиш. - засмя се Хавиер.
Миша приемаше това на шега. Истината не беше лъжица за устата на всеки и въпреки че тя не бе от глупавите, наивни девойки, предпочиташе да си затваря очите за тези „малки“ подробности свързани с брат ѝ и мъжът, с когото бе израснала.
- Хаха... Тук, скъпи ми братко грешиш. И да искам не мога. Но не искам.
Прежалила ги беше – отдавна, още в момента, в който реши да замине и рядко да поглежда назад. До някъде това бе скрепило отношенията на Гарик с Хавиер, но до някъде представляваше и огромна преграда между двамата.
Хавиер никога не бе обвинявал Гарик за случилото се и нямаше реалното право да го прави – бяха хлапета – единият вклюбен, другият умел. Не знайно защо това бе единственото нещо, за което Голдфлоу чувсташе виновен. А виновен ли беше наистина? Виновен бе, че не занима с нея глупакът.
- Там ти е грешката.
Смехът продължи да се носи из ресторанта. Все едно нищо не се бе променило, но и тримата вътрешно знаеха, че това не е съвсем така. И тримата бяха отдавна пораснали – с различни мечти, цели и копнежи. Всеки пазеше своите тайни, които не искаше другия никога да разбира или да представя на останалите.
В действителност Гарик не го притесняваше мнението на Хелен за Миша. Това не бе нейна работа и доста отдавна ѝ бе дал да се разбере до къде точно може да се простира розовия ѝ език. Отне известно време и все още си позволява коментари, но устата ѝ се бе научила да филтрира по-добре, а мозъкът ѝ к правилно да преценява кога ги засяга двамата като сътрудници и кога не. Въпреки това не би я представил на Миша. Всички асасини мразяш жреците и Миша не би била изключение, макар благия си нрав. Тази омраза в по-голямата част от представителите на расата бе генетично заложена и като нищо би се появило най-непредсказуемо и при нея. Гарик не искаше да я тревожи с такива неочаквани мисли, макар че вътрешно знаеше, че в Аудуин Пар живеят доста благопомазани. Не искаше да рискува. Хелен често предизвикваше омразата закодирана в генетиката на асасините нарочно, тъй като самата тя не можеше да понася този, които изтръгват цветето на живота насила. Как се понасяха, дори обичаха с Гарик тогава ли? Предполагаше, че и двамата са прокълнати, за да може Единствения да се забавлява с отношенията им.
- Зарежи ни! – Душегубеца се засмя, подкрепяйки теорията на приятеля си. – Ако ме питаш мен, никога повече не се връщай по тези места. Тук няма нищо хубаво за теб, Миша. Няма да намериш така бленуваното ти семейство… - Гарик поклати глава. – Както и никой от населението в пустините не е достоен да ти го даде. Върни се в Аудуин Пар, печи сладкишите си и намери някого, който ще те цени и обича… за предпочитане да не е Здрачник, - засмя се Гарик.
Още преди Миша да успее да отговори на, може би, разочароващите я думи на Гарик, Пит Стоун се приближи до масата, видно смутен.
- Искрено се извинявам, че обезпокоявам приятната Ви вечер, г-н Голдфлоу, но един мъж Ви очаква на терасата. Държи да му обърнете внимание.
Пит въобще не обичаше подобни ситуации – някой да привиква друг без да имат уговорена среща. Тези събития вещаеха само лошо стечение на обстоятелствата. За съжаление Стоун нямаше голям избор и като един уважаващ себе си домакин, на заведение от подобен характер и висота, трябваше да предаде поканата.
Гарик врътна досадно очи към Пит. Вгледа се в него в продължение на няколко секунди, които със сигурност се сториха на Стоун като цяла вечност, но най-после реши да се надигне.
Стана рязко от масата и столът му едва не падна зад него. Не можеше да се каже, че е недоволен от развитието на събитията. Ако съдбата не беше с него в този момент, трябваше да остане на масата и да гледа разочарованието на Миша със собствените си очи. Така, когато се върнеше, всичко щеше да е отминало и Хавиер би трябвало да бъде замазал нещата.
- Бизнесът никога не чака, - засмя се той на двамата и последва Стоун между масите.
Терасата. Терасата го притесняваше най-много. Това не беше място, на което лесно може да се укриеш – особено, ако си под обстрел от някой страйкър. Този, който бе изискал разкошната компания на Гарик, много добре знаеше как да опъне струната на напрежението му. Точно в този момент не трябваше да умира, тъй като подозираше каква е работата на терасата. Хелен не бе добре и не се знае колко щеше да ѝ отнема да се възстанови, макар че Душегубеца не се съмняваше, че ако паднеше мъртъв, верният му жрец ще даде всичко от себе си, за да може час по-скоро да го съживи.
Краткият преход до терасата се стори на Голдфлоу, на свой ред, като цяла вечност. Най-накрая положи очи върху мистериозния му „викач“, който все още бе в гръб. Косите му бяха посивели, от какво – не го интересуваше, телосложението му бе едро, но под костюма не можеше да се прецени съвсем ясно колко е здраво. Носеше кожени ръкавици.
- На какво дължа тази чест? – Започна Гарик като кимна на Пит Стоун да ги остави насаме.
Домакинът от своя страна въобще не се поколеба и побърза да се омете.
Мъжът се завъртя и разкри самоличността си с усмивка – Кристиано Униур – редовният клиент на Гарик, но какво се бе случило с него и защо изглеждаше така – само Единствения знаеше.
- Кристиано, - сбърчи вежди Гарик, - за малко да не успея да Ви позная. Какво се е случило с Вас?
- Личи прекалено много, скъпи ми, Гарик. Точно за това съм тук, за да Ви потърся.
- С какво смятате, че мога да съм Ви полезен?
- Скъпи ми, Гарик, не се правете на удушена лисица. Трябва ми вашата мрежа от информатори да се превърнат в моите очи и уши за известно време… Разбира се, чрез Вас, – побърза да допълни Кристиано.
- Разбира се, но знаете, че това ще Ви струва цяло състояние.
- Златото, скъпи ми Гарик, никога не е било проблем за мен.
- Тази информация гали ушите ми, както бих галил с патешкото перо ходилата на девственица. Кажете, какво желаете новите Ви очи и уши да наблюдават и слухтят?
- Издирвам човекът, който ме състари така. Знам само, че нарича себе си Дел – вещер.
- Оскъдна информация е това, приятелю, но ще се постарая да впрегна всичките си ресурси в намирането на този… вещер. – Обеща му Гарик. – Въпреки това, знайте, че е възможно Случайността да не бъде на наша страна.
- Ако не успеете да го откриете, няма да получите златото ми.
- Разбира се, – кимна Гарик и понечи да си тръгне.
- О, Голдфлоу… - Спря го Кристиано.
- Да? – Обърна се на пета Гарик.
- Има още нещо…
Ермол да му е на помощ, че дори и Фан, макар че успя да запази леденото си изражение на божие спокойствие. Гарик Голдфлоу не мразеше много неща, но червата му се обръщаха когато го връщаха, след като е тръгнал на някъде. В главата му Кристиано Униур вече лежеше обезглавен на терасата, наръган почти хиляда пъти със зеления душегуб, който напомняше за присъствието си с леки електрически сигнали, дразнещи кожата, намиращ се в левия му джоб.
Тази омраза идваше още от ранната детска възраст на Гарик, когато бабите го връщаха по петнадесет хиляди пъти обратно, за да го попитат още нещо, най-често „Ама сега ли тръгваш?“. Милостта на Ермол спасяваше него и всичко наоколо от спонтанно избухване.
- Още нещо? Кажете?
- Намери ми вещер, който ще е склонен да развали това проклятие… - звучеше отчаян.
- Няма да е лесно… - Гарик си придаде замислена физиономия. – Но и това няма да е евтино.
- Имам достатъчно злато, за да платя на всичко и на всички, както и да ти плащам до края на мизерния ти живот, за да работиш само за мен.
Кристиано взе, че се вбеси. Насраните със злато имаха изключително лабилни нерви. Чудно.
- И как стана така, като си толкова богат, че се нуждаеш от моите скромни услуги? Щом можеш да купиш и продадеш всичко или каквото там имаше реално предвид, защо аз трябва да ти намирам вещер?
- Ще ми помогнеш ли или не?
- Ще ми платиш ли или не?
- Ще ти платя колкото кажеш – за теб, за вещера и за цялата ти проклета мрежа. Няма да оставя нещата така, Голдфлоу, всеки трябва да си плаща за действията. Дойде моят ден за разплата.
- Потърси Тиемим Уокрот в Ивън Фар. Кажи му, че старата му дружка Душегубеца те праща и си приготви не кесия пълна със злато, а цяла кола. Той ще те отърве от всички мъки, но и от цялото злато, което имаш.
- Разбрах. Очаквах вести за другия ми проблем.
- Ако Вселената е с нас, всичко ще се нареди много бързо.
Гарик закрачи обратно към масата, която делеше с Хавиер и Миша. Вътрешно все още гореше и си обеща, че ако Кристиано го извика още един път, за да се върне назад, ще го убие. Изобщо нямаше да го жали. Проклети да са всички богаташи и техните претенции. Бяха като всяка една жива бабичка, че дори и изглеждаха като такава. Какво, ако този бе омагьосан точно от вещер, на който му бе писнало да си тръгва и да го връщат от вратата? Гарик започна да се смее и се върна на масата видно развеселен.
Завари Хавиер да обяснява на Миша как няма да отиде да живее с нея в Аудуин Пар. Той не бил пенсионер, а и прекрасно се справял на място като това. Той принадлежеше тук, заедно с Гарик и всичко останало.
Заедно с Гарик?! Хайде, замина в канала и днешния шанс на Голдфлоу да се опита да се присламчи отново в живота на Миша? Беше ли го мислил въобще?
- Липсвах ли ви? – Гарик се засмя и се просна като пране на стола.
Голдфлоу си наля от рома, който Пит Стоун му бе донесъл около петнадесетина минути по-рано и вдигна наздравица в чест на всички бабички. Недоумявайки защо, брат и сестра се чукнаха в тази чест заедно с него.
- Миша, - започна Гарик все още развеселен, - знаеш, че няма да дойдем с теб, нито ще се преместим в пенсионерско селище, но винаги може да разчиташ на нас. За броени мигове ще дойдем и ще изтръгнем гръкляна на всеки един, който е проявил неуважение или ти е посегнал. Ще го смеля на кайма и после ще го изпържа на кюфтета. Буквално ще го изям.

-Чувала съм, че комбинацията между свинска и телешка кайма е по-подходяща за кюфтета. Човешкото може да ти заседне.
Всички се разсмяха на забавната захапка на Миша. Тя бе интелигентна и еродирана жена. Закачките й кривяха от пошлост и простотия, бяха елегантни, като излязли от книга. И това правеше впечатление. Силно впечатление. В пустините рядко се срещаше умна жена и когато това се случеше, обираше точките. Не случайно през годините имаше много ухажори и предложения, но не прие нито едно от тях. Пазеше се само за един човек. В последствие, когато замина се отдаде на друг, но така и не даде сърцето си, а мозъкът й много бързо изхвърли от съзнанието си заместителя. Може би някаква скрита надежда все още й пречеше да се задоми и да създаде мечтаното семейство.
Сега този мъж стоеше срещу нея и въпреки всичко, тя продължаваше да го обича. Знаеше, че не може да очаква от него това, за което мечтае, но все пак не можеше да го изхвърли от живота си като другите.
-Остроумна както винаги.
Усмивката се разля по лицето й и накара бузите й леко да поруменеят. Беше чаровна изчервена. Повече отколкото можеше да понесе.
-Извинете, но трябва да отида до тоалетната.
Хавиер се надигна от стола и без да бърза се отправи към коридора на ресторанта, който щеше да го закара до желаната дестинация. По пътя се чудеше дали е постъпил правилно като ги сабира на едно място. Хич не му се искаше, защото не искаше да наблюдава как се измъчват. И колкото и да беше странно, дори за самия него, това важеше и за двамата, не само за сестра му. Но в крайна сметка, май не можеше да ги откъсне един от друг, а и имаше ли право?
Останали сами, те не можеха да отлепят очи един от друг. Гарик искаше да я хване и да я тръшне на масата. Да я обладае, но не като останалите. Не! Тя бе важна за него и той я уважаваше и ценеше твърде много, че да се отнесе с нея като долнопробна представителка на расата им. Искаше да я докосва нежно, поне до колкото умееше и да получи не само тялото й. Тя желаеше същото, нямаше как да се стърпи, затова приближи стола си до него и положи ръка върху неговата.
-Как си?
-Какво имаш предвид?
-Знаеш, че не е нужно да се преструваш пред мен. Питам те как си в действителност, зад маската на контрол, която толкова умело прие за своя собствена.
Лошото беше, че не можеше да я лъже. Можеше много неща, но не и това. Тези нейни жълти очи не му даваха мира, пронизваха го и вниквха в душата му прекалено успешно.

/Като отговаряш само не пиши, че Хавиер се връща. Аз ще реша кога ще се появи./