Покоите на Дан

Дан Драгамир - водачът на Играчите, най-силният измежду тях. Те дължаха Дракдал на него, защото той, сам-самичък, използвайки само двете си ръце, бе издигнал тази сграда, осигурил подслон на тези, които бяха като него - отритнати.
Дан Драгамир знаеше какво иска и как да го постигне. Той успяваше да сплоти членовете на бандата си и да ги накара да работят в екипи помежду си, без значение от класа, ранга и силата. Трябваше да се научат да си помагат, за да могат да просперират въпреки злобните очи на хората.
Покоите му не бяха особено големи. В тях се помещаваше едно легло - персон и половина, винаги застелено с черни атлазени чаршафи. В другия край на стаята стоеше бюрото му, на което бяха натрупани различни книги и свитъци. Гардеробът бе изправен непосредствено до големия прозорец, на който пердета нямаше.
Вратата, водеща към банята, беше бяла. Помещението не беше голямо. В нея едвам се събираше една нормална вана, умивалника и шкафчето за личните принадлежности. Почти нямаше място да се обърнеш, камо ли огледаш в огледалото.

Дан го гледаше с един такъв отегчен поглед, че на човек можеше да му стане неудобно, че е жив. Погледа го доста време и поне така се стори на Зед, който вече бе доста изнервен, когато той премести погледа си върху двамата, които го бяха домъкнали тук.
- И какво се очаква да направя с това?
- Да вземеш решение...
- ...Какво да правим с него?
Дан направи крачка напред и завъртя очи изразявайки досада. Клекна и се вгледа в очите на Зед, което допълнително го изнерви. Макар и този белокос мъж да му приличаше на гей – присъствието му бе тежко и на моменти страшничко. Тръпки го побиха.
- Име, години и за какъв хуй си на моя територия?

Дан Драгамир олицетворяваше онези хора с нисък праг на търпението към почти всичко – хора, животни, разстения, време, че дори и сенки. Ето защо, вече бе достигнал до своите граници на намеренията си да се разправя с пикльовци, които от своя страна олицетворяват онази тъпа прослойка на обществото, съставена от арогантни гора, с ниско самочувствие, избиващи комплекси точно пред него.
След всичките тези години, в които бе водил своята шайка последователи като независима организация, доказвайки на всичко и на всеки, че те не са хора, които могат да бъдат пренабрегнати или подчинени на каквато и да е власт, винаги се намираше по един невеж тъпак, като този тук, който си мислеше, че може да ги преобърне. Предполагаше се, че Дан Драгамир трябваше да е свикнал до сега, но уви! Не беше.
През тези дълги години, честно казано, му бе писнало от наемни убийци, разни странни страйкъри, бойни магове и каквото още имаше в този необятен свят, които се опитваха да го убият. Наистина си бе неудобен персонаж за Вселената и всички се опитваха да му светят маслото – на него, на брат му (който дори прокълнаха, но за тяхно нещастие – това деяние се оказа само и единствено в полза на Дан), близнаците и всички, които последваха белокосия мъж още от самото начало. Цялата Вселена познаваше делата на братята Драгамир, дори в две паралелни измерения (в които странни вещери се опитаха да ги изолират) още се страхуваха от тях, само „можеш да ми казваш Зед“ очевидно не знаеше.
Всяко следващо поколение ставаше по-невежо и по-невежо и по-невежо…
Дан протегна ръката си, свивайки длани, изпъвайки само показалеца си, който небрежно докосна Зед по рамото. И тогава… Тогава Зед усети натиска. Краката му подадоха и той отново намери себе си на колене.
- Съветвам те, - започна Дан, - да си избиеш от кухата и невежа глава, че може да направиш каквото и да било на това място. Неумел си, невъоръжен и неприлично невеж. Очите издават всичко, хлапе, а глупавите хора с тъпите намерения – те умират, Зед – често, бързо и по най-тъпия начин.
Дан се отдръпна назад поглеждайки Хейз и Сайкрел.
- Хвърлете го стаята на онзи укой. Един ден може и да ни потрябва кухата му глава… - Дан направи двусмислен жест с ръка и допълни. – И от време на време му хвърляйте по някоя друга книга – туко виж научил малко от Историята на Вселената.
Сайкрел и Хейз избухнаха в смях. В интерес на истината – всички в залата избухнаха в смях. Само Зед седеше на колене и мислеше Ермол знае какво...
Близнаците го хванаха под мишниците и го повлякоха след себе си.


(Зед, отговори тук.)