Стаята на Анджелик Кетола (укой)

Голямата стая бе приспособена за нуждите само на един човек. Преобладаваха тъмните цветове - черно, сиво и мръсно бяло. По стените липсваха картини, а малката тераса гледаше право към градината. Банята бе просторна с мраморна вана, в която можеха да се съберат поне двама човека.

След кратко обяснение къде е стаята, Анджелик се изправи и тръгна натам докато още на първата си крачка не падна на земята. Погледна краката си и въздъхна. Бяха до такава степен изтръпнали, че едвам можеше да го помръдне. Усещаше как щом се опита хиляди игли се забиват в мускулите и, а всяка една тъкан разположена там и крещеше да не го прави. Тя само затвори очи и се изправи. Това, че цялото и тяло е сковано не значеше, че ще се даде просто така, а и нали сама беше решила да се превърне в .. едно чудовище. Анджелик внимателно направи няколкото крачки докато не излезе от стаята. Там се хвана за стената и започна да следва ясно насоките дадени и от Доминик.
От лявата страна, на третия етаж. Третата врата в дясно и щеше да е там. Колко да е трудно? Само едно я притесняваше. Да не вземе да се натъкне на .. брата на Доминик. Не че я беше страх, а по-скоро се чувстваше гузно до кашата, която забърка. Може би онзи ден трябваше да си държи устата затворена в крайниците по-близко до ядрото? Е станалото, станало. Поне се видя с един бог и с Адам. А и разбра, как изглежда рая, какво по-хубаво от това?
Влезе в стаята и се огледа. Каква ирония ... чувстваше, че душата и е досъщ като цветовете тук. Поне в момента. Успя да се справи с новината пред Доминик, всичко беше лесно докато беше сред хора, но сега когато беше сама всичко я връхлиташе с бясна скорост. Значи Арсение не се е появявал от три седмици? Няма нито вест за него? И е възможно някакъв си .. опасен старец да го е заровил някъде? Анджелик поклати глава и затвори входната врата след себе си. Тръгна към другата врата, която се намираше в стаята и бавно я отвори. Всичко се изпълняваше напълно механично, нямаше и капка емоция или пък някакво мислене в това. Просто действия, които бяха познати като мускулна памет. Отваряш вратата, затваряш я. Правиш няколко крачки, спираш, край. А докато това ставаше, умът и беше на съвсем друго място. Онова място, което сънуваше преди един ден ... простете, може би вече месец. Месец? Толкова време е минало. В първия момент дори не осъзна това. Та нали тъкмо беше отишла горе?
Внимателно пусна водата. Не за да напълни ваната, а първо да махне кръвта от тялото си. Свали дрехите си и застана под студената струя. Затвори очи и просто се отпусна. Не усещаше нищо физическо. Абсолютно нищо, но защо тогава сърцето и беше свито? Защо чувстваше как гравитацията в притискаше към земята, как света и се разпада само заради една-единствена новина? Арсение е мъртъв.
Липсата на всякаква чувствителност към ледената вода само увеличаваше всичко, което таеше вътре в себе си. Странно, но сама осъзнаваше, че си копае гроба, че се обрича на загуба на всякакъв контрол, а беше виждала, какво става с такива като нея, когато това става. В най-добрия случай щеше да пие успокоителни като майка си. Чай от лайка или резене и да си тананика някаква песен, която да влудява другите, но нея да успокоява, защото противно на всички вярвания силата на нейните предци и конкретно на рода и идваше на емоциите, от тъгата и болката. От психическия дисбаланс. Или най-просто казано, когато душата не е наред, а как най-лесно да имаш постоянен достъп до такава сила, когато заряда е да се самоунищожиш от вътре? Много просто .. упрекваш се за всичко, мразиш се. Самозалъгваш се. Ставаш невеж, невинен и чакаш света да те преебе по най-жестокия начин, защото знаеш, че накрая ще излезеш по-силен.
Анджелик отвори очи и погледна водата, която се стичаше по тялото и. Беше примесена с нещо червено. Кръв? Вярно, бяха е наръгали. Остана да гледа как кръвта бавно започна да губи цвета си във водата и тя пак си става прозрачна, като омагьосана. За пръв път някой я беше наранявал така и се чувстваше странно. Докосна мястото, където беше забит ножа. Имаше някаква бегла рана, явно все пак бавната, човешка регенерация си беше казала думата.
Вече без никаква кръв остави ваната да се напълни с хладка, не ледена вода. А междувременно се огледа. Започна да търси с поглед нещо ... докато не го намери. Явно този, който е приготвял стаята все пак се е усетил и за това. Тя хвана сапуна, който беше оставех близо до ваната и го загледа. Въздъхнах и няколко пъти го разтърка между ръцете си. След това го остави от мястото, където го взе и започна да минава с ръце по рамената и ръцете си. Втриваше пяната в кожата си, за да заличи всяка следа от това, че беше мъртва за толкова време. Даже не искаше да помисля за това, как тялото и не е започнало да се разлага много отдавна, но нали Адам и каза. Убийствата са нещо нормално. Използват се за сплашване. Да бе! Егати сплашването! Може би при Фан щеше да е по-добре, но вече нямаше връщане назад.
Мина в ръка по шията си и изведнъж онази случка в гората изникна в съзнанието и. Докосна с върха на пръстите си мястото, където я беше докоснал и сърцето я сви. Сякаш част от нея беше изчезнала, сякаш нещо не беше наред. Вината започна да я разяжда. Та нали заради нея отиде на тази .. „мисия“, следователно тя беше виновна за всичко, за абсолютно всичко. Само ако онзи ден не се беше блъскала в него, ако не беше приела да тръгне с него и ако просто си беше тръгнала сега щеше да е добре.
Тялото и се отпусна във водата, а ръцете и хванаха главата. Пръстите и се забиха в скалпа и започна да го стиска с все сила. Усети първо солен, а после и горчив вкус в устата си. Очите и се изпълниха със солени капки. Сърцето и сякаш кървеше. Болката я притискаше с все сила. Стисна зъби, а белите и дробове почнаха да я карат да диша по-учестено и по-учестено. Задушаваше се от всичко това. За това ли трябваше да е вечно добра? За това ли трябваше да е такава? Да беше приела преди години, че всички останали нямат значение. Да беше станала студенокръвна и най-вече .. да не беше се привързвала към непознати. Да можеше, когато е сама, да се заблуждава също толкова добре, колкото когато е с някой друг.
След няколко минути се опомни и продължи с ваната. Не отне много след това да се изправи и да премахне всяка следа от ваната преди малко. Загърна се с една от кърпите оставени до ваната и хвана косата си. Започна да я стиска, за да премахне до колкото можеше водата по този начин.
Приближи се до огледалото и погледна лицето си. Вдигна ръцете си и го докосна. Беше подпухнало, явно от сълзите по-рано, но и някак си изпито. И за пръв път видя, какво и беше причинил Арсение Хуук. Правилното описание на това, което виждаше беше много просто и само с една дума, можеше да се изрази – призрак. Беше се превърнала в същински призрак. Кожата и беше дори по-бледа от преди сливаща се напълно с цвета на косата. Имаше кръгове под очите, а тялото и беше отслабнало до степен граничеща с анорексия. Ужаси се от самата себе си, но нямаше какво да направи. Просто бавно щеше да си върне предишния вид. Мда, бавно и славно.
Килна глава на една страна и само въздъхна. Извърна поглед от огледалото и влезе в стаята. Седна на леглото и хвана края му в двете си ръце. Затвори очи за секунди и си пое дълбоко въздух. Издиша и си отбеляза, че това, което преди малко се случи не трябваше да се повтаря. Психическите сривове бяха нещо, което е лукс, а тя нямаше право на тях. Не и когато искаше да може да се защитава от всичко що щука на тази земя.
Изведнъж се изправи и започна да се разхожда. Намери чантата си и я метна на леглото. Извади от нея дрехи и се преоблече като си отбеляза на ум, че ще попита Доминик къде може да намери град. Щом щеше да се обучава и трябваше поне да си купи дрехи, нали? От чантата извади също и три кубчета големи колкото топка за тенис. Бяха направени от стомана, но някак си бяха леки. Остави ги на леглото до себе си и се замисли, кога за последно опита да направи нещо сама? Да се самонаучи на нещо базирайки се само на това, което беше виждала? Явно е било толкова отдавна, че и беше нужно малко време да се сети.
А да, вярно. Хвана един от кубовете. Започна да го разглежда и леко се усмихна. Последния път когато реши да направи нещо, за което си нямаше и на представа, как става номера беше на пет годишна възраст. Беше накарала баща и да и донесе трите метални фигури, за да се упражнява с тях. Струваше и се лесно това, че майка и можеше да премества различни неща без дори да ги докосва, затова и тя поиска да го може. Но нещата се объркаха, когато освен кубовете успя да размести и цялата къща. Още си спомняше счупените прозорци, разбитите мебели, а метала все още си стоеше на същото място, където го беше оставила.
-Добре Анджи, тогава беше провал, но може би сега ще можеш да се справиш. – каза на себе си и се изправи. Остави кубовете на земята на около метър от леглото. Сетне се върна на него и застана в поза лотус. Килна глава на една страна, а после и на другата и погледна фигурите на земята. Пое си въздух и стисна ръцете си в юмруци. Загледа се в фигурите и започна да изобразява всичко, да визуализира цялата стая в главата си. Нали от там се почваше? Представяш си нещо, а после го правиш по същия начин.
От черния, сив и мръсно бял цвят на стаята, до завесите на прозореца. Вратата, която води до терасата, другата, която води до банята и третата, която щеше да я изведе в коридора. Леглото, което беше разположено близо до прозореца. Белите завивки и чантата, която стоеше до нея. Гардероба, който се намираше в другата част на стаята. Самата нея, която стоеше на леглото в тази смешна поза. Миризмата на люляк, която се разнасяше от онзи сапун. Мокрия и гръб, заради косата и. Леко чупливата, но все пак мокра коса. Дори материята, от която беше изградена завесата на прозореца.
Мирогледа и се промени и от стаята се съсредоточи в цялото това място. Целия замък с всяка малка подробност, която забеляза когато дойде. От тренировъчните площадки, които се оказаха проклета гора до вратата, където чакаха онези двамата, странните. Стаята на Доминик с нейния сив цвят, четирите етажа. Коридора. Столовата. И онези светлини, които огряваха коридора на пресекулки. Градината, която успя да зърне щом влезна в стаята през прозореца.
И накрая, но не на последно място онези три кубчета, които бяха нейната същинска цел. Техния цвят, форма, тежест, материята от която бяха създадени. Просто искаше да ги повдигне, ако и се получи де, защото последния път изгуби контрол и разтресе къщата на родителите си. Стресна се и повече не го опита това под претекст, че няма магически заложби и никога няма да има. Лесно решение след като притежаваше способността да проваля всичко, което започваше, но преди нямаше хъс. Нямаше амбиция и най-вече .. нямаше причина да го прави, а сега ... сега канализираше вината си. Превръщаше я в нещо различно. Нещо крайно и чисто.
Бавно си пое въздух и после го издиша. Опита се да освободи част от енергията си, магията си, защото тя беше там, колкото и да не и се искаше. Енергия, която всеки използва и активира по-различен начин, но нека ви кажа нещо. Един фактор е най-полезен – болката. Тя позволяваше на мозъка ни да се пребори със стените, които ни ограничават. Тя отключва скритите ни заложби и така стана онова, което ние наричаме магия.
Усети как през цялото и мина като електрошок, силно, интензивно чувство на чисто статично електричество. Чувстваше, че в тялото и сякаш имаше милиони пчели, милиони различни заряда, които жужат и не я оставят намира. Имаше чувството, че кръвоносните и съдове са на път да се пръснат под натиска на енергията да излезе наяве. И не можеше да направи нищо. То беше там, винаги. Винаги чакаше когато тя ще го потърси. Чувството на сила. Че не е безполезна, че може нещо. Чувство, че може да контролира предмет, материя, човек, съзнание под собствените си мисли. Сила, която и позволяваше да контролира другите, но и да изпадне в пълна загуба на контрол.
Погледна ръцете си и установи, че от тях излиза онази енергия, която се наричаше магия. Беше бледа, сребриста на цвят, но обгръщаше дланите и по един особено нежен начин. Не го мислеше за лошо, но нито и за добро. Това беше просто една неутрална енергия, която можеше да кривна я наляво, я надясно, като всичко в този свят. Като самата Анджелик.
Анджи килна глава на една страна и докосна ръцете си една в друга. Беше странно, че можеше да го вижда, че изобщо можеше да произведе нещо такова, но какво ни учеше закона за запазване на енергията? Че всичко си е там, и една материя може да се преобразува в друга, но никога да се загуби. Следователно тя си имаше това още от преди. Още от раждането си.
Момичето погледна кубчетата и насочи дясната си ръка към тях. Лек заряд от ръцете и се изпрати към едното кубче, после към второто и третото. Втори ударен заряд се изпрати към фигурите, но този път беше малко по-различно. Ударния заряд беше рожба на резонанс между хилядите, милиони, милиарди вълни дошли от феноменът наречен човешки мозък, правейки го нещо като антена, с която да се предизвика някаква съответна реакция. Целият процес беше колкото научен, толкова и абсурдно-налудничав. Все пак нервните клетки изпращаха импулс от резонирани мозъчни вълни, а амплитудата му просто го правеше по-мощен и по-мощен с ясна цел – някакво разстройване в първоначалната честота и вибрация на кубчетата.
Анджелик затвори очи за пореден път и си представи как тези мозъчни вълни, примесени с магията и стигат до кубчетата и по-конкретно тяхното молекулярно съдържание, с което го атакуват, така че да разбият тяхната гравитация. Да ги олекотят, така че да се издигнат, но и да може чрез магията си да ги контролира. На кратко, да разбие тотално тяхното трептене, защото всяка материя на този свят го притежава, да изпълни малкото свободно място между атомите с магията си и просто да ги превърне в нейни играчки.

Анджелик отвори очи едва на осмото почукване върху една табла , позиционирана не далеч от главата й. Кога беше заспала и дали всичко това не беше сън, никой не можеше да й отговори. Надигна се, за да види какво се случва и видя Доминик, който кротко барабанеше с пръсти върху лакираната дървена повърхност.
- Най-после се събуди – въздъхна той и Анджелик отбеляза, че всъщност е седнал на стол, съвсем спокоен. – Прекара в сън три ценни дни, но това е напълно нормално след присъживяване. Време да ми покажеш какво научи преди две вечери с тези метални кубове? Усетих магията ти. Мисля, че целият Дракдал я усети. Хайде, показвай.

Бавно, съвсем бавно Анджелик осъзнаваше, че губи представа за реалността и измислицата, която беше в сънищата и. Тънката линия между разума и лудостта почна да се скъсява, образа и почваше да се напуква и странно, но малко не помнеше, как точно беше се озовала тук. В тази стая и на това място. Та то тя дори не знаеше, къде се намира, макар че това не беше нещо ново. Целият и свят се обърна само заради един-единствен мъж, а сега той беше мъртъв и колко и да не и се искаше, трябваше да го приеме. Погледна Доминик, но в следващия момент направи нещо толкова детинско и все пак типично за нея, че чак се самата тя се учуди. Облегна се обратно на завивката, хвана завивката и се зави през глава. Така и беше по-добре. Скрита от света и всичко що броди навън, макар и от завивката много, много защита да не стане, самото мислене, че има такова нещо го правеше значимо.
-Не мисля, че разбирам много, какво искате от мен. – каза през завивката, защото реално, какво трябваше да покаже? И как така целият Дракдал я е усетил? Нямаше начин, все пак на дали имаше чак такъв запас от магия, нали? За момент изтръпна от тази мисъл и се сви на кълбо под завивката.
-Чакайте ... – изведнъж пак се изправи и го погледна с един стреснат поглед. – Три дни? – отново се отпусна в леглото и сложи едната си ръка така, че китката и да докосна челото и. Реално се чувстваше като ... труп, колкото и абсурдно да звучеше това в главата и, още повече, че преди две вечери наистина беше такова. Сякаш беше пропаднал пияница на потъваща лодка. Беше сигурна, че ако има някой, който изобщо следеше всичко, което се случваше тук щеше да се смее много и крайно неприятно. И отново една усмивка се изписа на лицето, нищо че не чувстваше никаква веселост. С такава работа като нейната в крайна сметка просто се усмихваш без дори да го усещаш.
Накрая се реши, но какво точно да направи? Беше избрала да се упражнява върху метални кубове поради една проста причина. Те бяха добри проводници, а като електричеството така и магията по-лесно се усвояваше в такива материи, колкото и странно да звучи. Също като да проникнеш в главата на някой – много по-лесно ще е ако е във вана с вода, ама де ти такъв късмет.
Леко размърда едната си ръка, която беше на челото и. Само пръстите и. Докосна внимателно върха на всеки един с палеца си. Както и по-рано .. преди две вечери, така и сега усети как сърцето и започва да се забързва, кожата настръхна в отговор на незабележимите теченията на енергия, който хората наричаха магия. Отново усещаше онова гадно чувство сякаш милиони малки пчели жужаха в нея. Електричеството, което започна да прочита през нея. Заредените частици, които само искаха да я погълнат. Мразеше това чувство, защото я разяждаше отвътре. Дали пък това беше причината да не иска да развива способностите си? На теория ги разбираше нещата, ама щом стигаше до практиката ... е трудно си беше.
Уж трябваше да си представи стаята и кубовете или каквото искаше да „подчини на волята си“, ама вече знаеше и най-малкия детайл на стаята, което леко я учуди, защото дори не подозираше за това. Може би беше време да се фокусира над нещата, а не просто да съществува. А и след като целият Дракдал беше усетил магията надали можеше да поддържа инкогнито идеята, защото вярваше, че нейната мисия е точно това. Да е невидима и да си изпълнява задълженията безшумно.
За момент затвори очи и си пое въздух по простата причина, че още малко и беше сигурна, че въздухът не и достигаше. Странно, но имаше подозренията, че въздухът започваше да става по-филтриран. По-чист и бавно пак можеше да диша. Погледна към Доминик и какво да види? Отново онова безизразно лице. Въздъхна и се замисли .. ами ако този път се опита да направя същото със стола на който седеше? А по-добре не, че да вземе да падне и да се нарани. Принца с бойни рани причинени от една дивачка-хлапачка. Абсурдно.
Премести погледа си на нещо друго, какво да бъде .. И тогава го реши, нека са пак кубовете, но този път ..
Магията и бавно започна да си проправя път през обвивката на метала, усещаше го, сякаш ръцете и се провираха между структурата на това чудо и отново чувството не беше приятно, даже точно обратното. Фокусира се напълно върху кубовете. Форма, структура, цвят дори. Всичко друго трябваше да стои далеч от нея сега.
Бавно се изправи и седна като краката и кръста и бяха все още завити. Целта сега беше ясно. Да ги издигне бавно над земята и с малко повечко късмет и мисловни усилия да вземат да се разбият едно в друго или поне да променят формата си.

Доминик продължаваше да не вижда какво толкова харесваше Арсение в това нерешително, малко човече, които дори не напомняше за себе си като за жена. По-скоро, при изговарянето на името Анджелик Кетола, си представяше малка бяла, опитна мишка. Може би точно това виждаше Арсение в нея. Мишка. Интересно. Но какво очакваше? Невъзможно бе да превърнеш човек със заложби на гризач в човек със заложби на хищник. Ако някога се появеше, Доминик обеща на себе си, че ще го попита. За сега искаше да обучи малко от малко това мустакато мишле и да я изпрати, за да го намери. Баща му имаше особени умения, а Арсение не беше от онези хора, които можеха да умрат. Може би трябваше да се свърже с Ерсение? Тоя изобщо не знаеше от коя дупка да го изкопае.
Най-псоле Анджелик реши да се размърда, поне магически. За какво си мислеше, не искаше и да знае, но очевидно даваше ефект. Въпросните кубове се повдигната и левитираха доста дълго във времето. Мишлето не знаеше какво да направи с тях или не подозираше как точно да ги насочи.
След цяла вечност чакане, те най-после се удариха едно в друго и тупнаха на земята.
- Това ли беше – попита с отегчение Доминик? – Много работа те чака. След час те очаквам на тренировъчните площадки.
Принца стана и съвсем спокойно, без да се обръща назад излезе от стаята на Анджелик. Кубчетата все така стояха на пода.

(Анджелик, браво. Усвои умение Телекинеза – I ниво, което ти носи Атака +1; Защита +1; Магия +2; Опит 4)