Стаята на Принца

Това беше малка стаичка, разположена в дъното на коридора на четвъртия етаж на Дракдал. Тоновете, които преобладаваха в нея бяха сивите. Леглото беше за един човек, нямаше бюро, а завесите на малкото прозорче бяха винаги спуснати. Гардеробът се намираше срещу леглото, а на едното му крило беше закрепено огледало, което те отразяваше в цял ръст.
Вратата, която водеше към банята се сливаше със стените и ако някой бе тук за пръв път, нямаше дори да я забележи.
Банята също беше в сивата гама. В нея имаше вана за един човек, умивалник и шкафче, в което седяха кърпите и малко от личните вещи на Принца.
Принцът на Хаоса. Така беше известен брата на Дан Драгамир - Доминик Драгамир. Той беше мълчалив и потаен, с винаги обинтован труп. Момчето рядко излизаше от стаята си или просто никой не го забелязваше. Тогава от къде идваше прякорът му? Малцина ли са живи, за да разкажат? Дори и да ги намерите, дали биха проговорили?

Нова сценка, но за пръв път Арсение не се ядоса, нито пък се разгневи. Да си призная, за момент като гледах странния индивид с нож опрян в русокосия изтръпнах и пак станах червена, но не от срам или нещо друго, а от яд. Да се маха, какво си мисли, че прави? Ооо ако можех щях да го ударя, но за жалост пред себе си признах, че съм толкова безполезна колко е една винарка. Сигурно затова го следвах. Чувството, че може да съм полезна на някои като Арсение ме влачеше насам и след него. Не знаех със сигурност.
Потънала в мислите си за това, че не ми е мястото тук усетих ръката му как ме дърпа навътре. Погледнах го, но единственото, което виждах беше тила и косата му. На тази светлина изглеждаше сякаш беше направена от злато. Килнах главата на една страна докато ходехме и само въздъхнах. Беше сигурно вече, започвам да го харесвам, не защото го мразех когато е студен, притеснявах се за него когато е гневен. Не защото го харесвах когато е мил и не спирах да мисля за него. Харесвам го защото е такъв, какъвто е.
След минути светлината се скри, а с нея и всичко приказно на този момент. Вече дръпнах ръката си далеч от неговата и продължих да ходя без да бъда дърпана или влачена. И ето ни отново, ходехме ли ходехме. Ако едно нещо мразех да този ден беше ходенето. Но странно, че за сега не усещам умора, може би в момента, в който се сгромолясам на земята ще я усетя.
Минахме няколко стълбища и вече на един ми ти бог знае кой етаж той продължи напред, а аз като послушно дете побързах да го последвам. Едно му признавах. Беше различен, в хубавия смисъл. Това ми мислене ме накара да се усмихна и докоснах внимателно плитката. И ето, че пак грейнах, само защото ми беше от него.
Изведнъж той спря. Спрях и аз и го погледнах, а после отправих и поглед към онова, което зяпаше. Беше врата. Той ми посочи да я отворя, но от чисто уважение към онези, които живеят тук първо почуках, на което ми се стори, че му стана забавно. Беше си чиста форма на учтивост и затова, понеже съм толкова миличка и добра го ударих по рамото.
Въздъхнах и отворих вратата, а той дори не дочака да се отвори напълно и просто влезе. Влязох след него и я затворих и тогава .. видях само сивия цвят. Огледах се, сиво, сиво и само сиво. Май този, дето живееше тук приемаше твърде на сериозно идеята за "Хората казват, че света е бял и черен, но той всъщност е сив!". Поогледах се още малко и погледа ми съзря някакво момче, което лежеше и четеше нещо.
-Извинете, но ... ранен ли сте? - попитах без много да му мисля. Всичките тези бинтове по него бяха странни и имах чувството, че трябва да му се помогне, но прочел мислите ми преди изобщо да съм си го помислила Арсение ме хвана за ръката и ме спря от всяко друго действие.

Мъжът повдигна главата си. Погледна безизразно Анастасия и съвсем плавно го премести на Арсение.
- Оу… - сякаш се разочарова.
Той повдигна и тялото си. Седна на леглото, опря лакти на бедрата и отпусна глава в ръцете си.
- Оу.. – повтори той и след кратка пауза добави уморено: - Арсение Тодерас Хуук. Да не повярваш какво довлече дявола – звучеше адски изморен. – Виждам, че все още си жив.
- Това разочарова ли те, Принце? – сбръчка вежди Арсение.
- Ни най-малко – едва думаше. – Черен гологан не се губи.
Арсение се засмя. Отдавна не бе чувал тези думи за себе, можеше да каже, че дори ги бе забравил.
Мъжът стана рязко, сякаш кипеше от енергия, но изглеждаше все така уморен. Той се присегна с едната си ръка и прегърна Арсение, притискайки го към себе си. Гръбнакът му изпука.
- Не се радвам особено да те видя особено – заяви той съвсем спокойно, - но се радвам, че ще имам предстоящи възможности да те изпратя там, от където си излязъл.
- Единственият, който ще умре, ще бъдеш ти – точно толкова спокойно отвърна и Арсение.
Момчето разхлаби хватката си и пусна Арсение. Двамата се погледаха в очите още известно време, сякаш бяха стари любовници и тогава нещо просветна в очите на бинтования. Той рязко се завъртя и погледна Анастасия.
- Не съм ранен, малко момиче – намръщи се той и продължавайки да я изучава с очи попита: - Арсение, какво прави тази тук?
- Смятам да ти я оставя.
- Отказвам!
- Не смятам, че може да откажеш.
- Отказвам да гледам твоите домашни любимци.
- Сякаш винаги те моля за това, Принце – намръщи се още повече Арсение.
- Трябва ли да споменавам брат ти? – вдигна вежди Принца. Това го накара да изглежда още по-тъжен, макар че се предполагаше, че трябва да е ядосан.
- Не намесвай брат ми. Това са стари неща. Тя няма да избяга…
- И какво предлагаш да я правя?
- Няма никаква представа какво може да постигне и как да използва силите си?
- Че какво е тя? Изглежда ми съвсем наред.
- Укой.
- Ти да видиш – принца Плесна с ръце. – Един сенчест убиец какво може да направи с един чудак? Заведи я в онази дупка, при нейните хора.
- Отказвам.
- Отказвам твоето отказване.
- Ще платя – каза студено Арсение.
- Пари не ме вълнуват, та аз съм проклет Принц. – засмя се той, печален и отвратителен.
- Тогава? Как да стигнем до сделка?
- Донеси ми главата на Ейбрахам Денз Драгамир.
Арсение тотално се намръщи. Принца явно бе развил някакво психично заболяване.
- Отказвам.
- Тогава си взимай сладкото украшение и дим да те няма – казвайки това Принца посочи вратата.
Последва кратко мълчание. Арсение водеше вътрешен дебат.
- Добре – решението беше взето. – Ще направя това, което искаш с една единствена уговорка.
- Оу. Пазарим се.
- Точно така. Оставям ти Анастасия, развиваш талантите й, но си ми и длъжник. Брат ти не можа да се прави с баща ти. Няма да те отърва от него съвсем безплатно, нали знаеш. Наясно съм, че убийството му струва повече от едно развитие на талант, така че съгласен ли си или да си тръгваме? Много добре знаеш, че друг няма да свърши тая работа. Не са способни.
- Мога да наема Куриера. – засмя се отново Принца.
- И Куриера ще ти тегли една путка майна, защото той не се интересува нито от пари, нито от отмъщението на разстроено хлапе. Мисля дори, че вече си опитвал. Е, Принце, имаме ли сделка или?...
На свой ред Принца проведе вътрешен дебат.
- Нямаш срок за изпълнение – каза накрая той. – Когато свършиш работата, тогава ще си прибереш тази кукличка тук.
Арсение протегна ръката си и Принца я улови. Сделката бе сключена.
- Анастасия, това е Доминик Драгамир и от днес до едно неопределено време той ще се грижи за теб и обучава.
Доминик се обърна към нея:
- Баш не ми е драго.

Слушах ги внимателно, какво си дърдорят и с всяка изминала дума все повече и повече се убеждавах, че е много по-добре да се разкарам от това място. Да се върна в ... как го каза бинтования ... дупката, при моите хора, които не бяха мои, но това са подробности. Гледах ги и усещах как свивам ръцете си в юмруци. Мразех това, мразех всеки път когато буквално съм давана на някаква хора, които не познавах. И вече бях сигурна. Арсение е дявола, а този пред него ще да му е генерала.
Гледах ги как се пазарят сякаш разменяха чувал с брашно за нещо си там, което сега не мога да измисля и всичко просто ми дойде в повече. Усещах как вените ми пулсират, как кръвта ми кипи. Бях бясна на Арсение, че не може да ми каже, че ще ме дава на други. Да го беше направил докато вървяхме из онова тъмно място. Проклетник.
- Анастасия, това е Доминик Драгамир и от днес до едно неопределено време той ще се грижи за теб и обучава.
- Баш не ми е драго.
Усещах как стискам зъби до болка. Главата ми бучеше и чист гняв ме изпълваше, но изведнъж всичко просто спря сякаш запофичено на .. един бог знае къде. Без да казва и дума се обърнах и отворих вратата. Излязох и я затворих след себе си. Тръгнах по коридора към стълбището. Ми да, ще си отиде при своите. Ще избягвам родния град и всичко ще е наред. Беше толкова лесно. Мда, определено беше лесно.
Точно когато стигнах първото стъпало усетих нечия ръка на рамото си. Обърнах се и видях Арсение, но този не изпитах нито срам, нито страх, абсолютно нищо.
-Какво? - сопнах му се с учудващо за мен презрение.
-Връщай се. - нареди ми, но единственото, което стана е да му бутна ръката от рамото си и да се дръпна от него.
-Забрави. Мисля да отида в дупката при своите хора, там дето ти отказа.
-Ядосана си.
-Стига бе! Ти си бил гении. Да не повярва човек, че може толкова прозорливо изчадие да има сред нас. - усещах, че бях твърде груба, но какво да направя, бях бясна и в момента, в който ме спря всичко ме заля.
Видях как се опитва да ме хване, но се дръпнах. Да стои далеч, че този път ще го ритна в слабите места.
-Анастасия, защо си ядосана? - погледнах го с поразяващ поглед и му обърнах гръб, което се оказа най-голямата ми грешка. Усетих ръцете му върху раменете ми. Накара ме да го погледна в очите. За момент спрях да се дърпам и след минута, може би две само въздъхнах.
-Добре. - казах спокойно и се върнахме при Принца. Погледнах го и установих, че беше по-висок от мен. Явно от гнева не бях обърнала внимание. Огледах го, щом не е ранен, защо е бинтован? Ходи ги разбери хората.
-На мен също не ми е приятно. - усетих как Арсение стиска малко повече рамото ми и се усмихна миличко и добричко. - Простете, Принце. Много ми е приятно.
Не му подадох ръка, не направих реверанс или такива неща. Няма, не ми вдъхваше доверие. Беше странен.
-Арсение, не каза, че е ... толкова жива.
-Да не съм със зомбирал поглед и червеи подаващи се от кожата. Много ясно, че съм жива. Сигурно е нещо ново сред вас, височайшите, които сигурно сте хванали паяжини.
Дръпнах се от Арсение и си отдъхнах. Погледнах и двамата. Мне, не можех да се накарам да го приема, но все пак щях, че нали сенчестия, както разбрах по-рано ме кара.
-Арсение. Ако не се върнеш ще се науча да влизам в сънищата на хората и ти ще си първия.

Арсение положи глава на ръката й и опря чело в нейното. Гледаше я право в очите.
- Спокойно, Анастасия – каза твърдо той. – Ще ме виждаш по-често отколкото предполагаш.
- Ти да не мислиш да се пренесеш да живееш тук? – вдигна рамене Доминик. – Имаш работа за вършене, сделки за изпълняване, убийства за даряване.
- Доминик – Арсение не отлепи челото си от това на Анастасия, - падне ли косъм от главата й, ще те пречукам без да ми мигне окото, така както ще пречукам баща ти.
- Побиха ме тръпки – засмя се той.- Колко смяташ да останеш още?
- До утре сутринта.
- Чудесно. Надолу по коридора ще намерите стая.
- Хайде, Анастасия – Арсения я подкани подавайки ръката си.


(Отговори >>>тук<<<)