Стаята на Принца

First topic message reminder :

Това беше малка стаичка, разположена в дъното на коридора на четвъртия етаж на Дракдал. Тоновете, които преобладаваха в нея бяха сивите. Леглото беше за един човек, нямаше бюро, а завесите на малкото прозорче бяха винаги спуснати. Гардеробът се намираше срещу леглото, а на едното му крило беше закрепено огледало, което те отразяваше в цял ръст.
Вратата, която водеше към банята се сливаше със стените и ако някой бе тук за пръв път, нямаше дори да я забележи.
Банята също беше в сивата гама. В нея имаше вана за един човек, умивалник и шкафче, в което седяха кърпите и малко от личните вещи на Принца.
Принцът на Хаоса. Така беше известен брата на Дан Драгамир - Доминик Драгамир. Той беше мълчалив и потаен, с винаги обинтован труп. Момчето рядко излизаше от стаята си или просто никой не го забелязваше. Тогава от къде идваше прякорът му? Малцина ли са живи, за да разкажат? Дори и да ги намерите, дали биха проговорили?

-А не е ли целият свят една заблуда, Принце? - попита го белокоската и погледна към краката си. Все пак всички си беше само една красива заблуда. От малки ни учеха, че всичко ще е наред, че света е добър, и за да се впишем и ние трябва да сме добри, а онези, които са различни си бяха просто такива. Всеки се раждаше със заблудата, че е свободен да избира сам за себе си, че е личност, която може да е индивидуална, но реалността, онази груба и ужасяваща реалност беше, че нищо не е в нашите ръце и само Случайността и Съдбата можеха да решават за нас.
-Също така отдавна съм изгубила надежда, че мога да решавам сама за себе си, както и ти че можеш да се усмихваш. - Тя хвана ръката му я махна от себе си. Не и беше нужна помощ. Колко и да е зле можеше да ходи, да се движи без никой до себе си, който да и подкрепя. Анджи просто продължи да ходи без да го поглежда. Че защо? - Искаш ли да направим така. Написваш ми какво трябва да направя докато съм тук и ме оставяш сама да се оправя. Така ще си спестиш труд и усилия да станеш от леглото.
Знаеше, че това беше абсурдно, но просто не иска да тревожи никой със своята липса на знания за собствените и заложни, ако имаше такива. Започваше сериозно да се замисля дали изобщо имаше такива. Е все пак щеше да опита. Нямаше да се предава още преди да е започнала. И странно, но откакто се срещна с Арсение все по-малко и по-малко искаше да го прави, да е Анджелик. По-скоро предпочиташе името, което кой и даде, а с това и нова личност и надежди, макар и самият той да не и даваше голям избор на действия.
-Всъщност не, лоша идея. - констатира тя сама на себе си и преди да се усети беше на познато място. Огледа се и различи стаята, където се запозна с Доминик. Учуди се, но реши, че и без това винаги се чуди, какво и защо е на такива места та вече нямаше смисъл да пита просто се обърна към него и се усмихна. - Ако не е грубо, как си се сдобил с тази сила? Обещавам да не кажа на никой.

- Да речем, че ме проклеха да съм в това състояние – отговори простичко Доминик и смени темата. – Ще се наложи да останеш тук тази нощ. Утре ще имаш собствена стая. Ще ти донесат храна, вода и каквото още ти трябва. Утре започваме с моето обучение.
Доминик се чувстваше странно около нея. Не говореше много с останалите. С нея му идваше леко, макар че бе страшен шемет. За Арсение важеше същото, но на моменти, закле се пред себе си, искаше да му свети маслото. Принца си обеща, че ще се погрижи това момиче да научи поне едно нещо както трябва, докато Тодерас си свърши работата.
- На зазоряване, ще дойда да те взема.
Казвайки това Доминик се изниза от стаята си и остави Анджелик сама.

"Най-накрая сама." - помисли си Анджи докато се разхождаше из стаята. Май щеше да и стане навик да е в чужди стаи. Ако не друго, поне можеше да свикне с това. Трябваше и малко време обаче да свикне със светлината или по-скоро липсата на такава в стаята. Тоя човек да не е вампир? Сигурно под леглото си криеше ковчега. Тъй и тъй са го проклети, та какво му липсва да е такова изчадие. Туко виж и пиенето на кръв му харесва.
И докато размишляваше над този тъй оспорван въпрос в собствената си глава изведнъж вдигна ръцете си към лицето и си удари шамар. Трябваше да почне да мисли нормално, доколкото е възможно това.
След кратки размисли, Анджи реши, че и време да се разходи из четирите квадратни метра / може и повече или по-малко да са / защото и да стои и да не стои беше едно и също. Тя направи няколко крачки и стигна до прозореца. Понечи да отвори завесите, но се спря. Сигурно имаше причина да са спуснати. Е нямаше да го пипа. Пропускаме ги. Поогледа се и просто въздъхнах. Е реши се. Какво пък? После ще ги върне в първоначалният им вид - дано само не забрави, че голям резил ще стане.
Анджелик хвана здраво завесите. Пое си дъх и вътрешно си каза, че никой няма да я бие. Все пак се огледа, туко виж Принца се появил от някоя черна дупка, или пък бог знае какво и започнал да и се кара. Макар че изглеждаше крайно незаинтересован от живота, сам по себе си, та с нея ли трябваше да се занимава? Надали. Затова с всичката възможна решителност отвеси и отвори прозореца. Тая стая имаше нужда от провретряване.
Чак тогава момичето се свлече на земята до прозореца немощно. Май вече и трябваше почивка? Е щеше да изчака стаята да смени въздуха и после да спи, а докато това траеше хвана косата си и я разплете. Сложи ластичката на китката си и започна да върти един кичур около пръста си. Поне нещо да прави.

- Разбрах какво се е случило днес, след като се дематериализирах – гласът на Арсение се разнесе из тихата стая.
Арсение се наведе надолу с главата и срещна погледа на Аджелик. Златната му коса се събра прелестна в скута й.
- Ще трябва да те науча да лъжеш… - казвайки това той се отласна от прозореца и се озова седнал, по върколашки, срещу Анджелик.
Гледаше я с лукавите си очи. Добре се беше изморила.
- Искам да спя с теб тази нощ – каза Арсение с тон, който не можеше да търпи възражения. – Хайде, изкъпи се или да го направя аз?

Отново настана тишина в стаята. Двамата се гледаха и само толкова. Анджи знаеше, че той просто я чака да каже нещо, но какво? Какво да правиш с живот, който така или иначе не ти принадлежи? Защо изобщо и съобщаваше такива неща? Защо я питаше изобщо нещо? Тя знаеше, вече го знаеше много добре. Той нямаше да и позволи лукса да има някакво мнение, защото само неговото е важно и колкото и да не искаше да признае пред себе си .. започваше също да мисли така. За миг затвори очи и започна да води вътрешен дебат. Да бяга ли? Да се предаде ли? Да се съгласи ли? И защо я гледаше с тези очи? Какво беше по-различното от преди? Едно беше сигурно. Арсение я задушаваше. Щом си поеме въздух около него го чувстваше сух, сякаш изпит от кислород. Чувстваше се нищожна, безполезна покрай него. В безопасност и все пак сякаш имаше някаква грозяща, огромна такава надвисната над нея.
-Арсение. – каза тя тихо и усети горчив вкус на върха на езика. Това я накара да се учуди и да спре. Умът и веднага започна да асимилира всичко казано. Отново и отново докато накрая устните и не образуваха полуусмивка.
Тя сложи ръцете си на земята пред себе си и премести краката си, така че да застане на колене. Приближи се внимателно до него лазейки. Бавно и някак си несигурно, плахо. Когато го доближи достатъчно докосна устните му с палец. Бяха меки и плътни и и се прииска да ги целуне. Е защо пък да се лишава от това. Докосна устните си до неговите, с крайно несигурно движение. Мина с ръка по перфектното му лице и с палец погали драскотината на бузата, която по-рано му беше оставила. И тогава го усети. Някакъв странен аромат. Това я накара да се отдръпне.
-Ела с мен. – каза му Анджи тихо и се изправи, но преди да тръгне, където и да е отиде до прозореца и внимателно го затвори, а след това върна завесите по местата им. Да не забрави, защото си беше и без туй заплес.
След като свърши това хвана Арсение за ръката и го задърпа към банята. Странно, но беше крайно смирена в този момент. Дали заради умората или просто защото не и се занимаваше, никой не можеше да знае. Тя внимателно дръпна ръката му по близко до себе си, а после хвана и другата и го сложи на рамената си. Докато не го накара да я прегърне в гръб, а лицето и все още не издаваше нищо.
Когато стигнаха вратата до банята, Анджи внимателно я отвори и се обърна към него. Вдигна ръцете си и хвана първото копче на ризата му. Бавно го освободи, докато го накара да се завъртят, докато разкопчаваше и другите. Тя се надигна на пръстите на краката си и отново залепи устните си до неговите в поредната плаха целувка. Покара ръцете си под вече разкопчаната риза от хълбоците към корема, гърдите и накрая рамената, колкото да я свали. Е признаваше му, имаше великолепно тяло. То нормално всяка да го иска. Направи една крачка напред към банята. После още една и накрая просто го избута вътре и затвори вратата след себе си, оставяйки го от другата страна, напълно сам.
-Две причини. Само толкова са нужни, за да не стане това днес. – като доста ясно наблегна на думата „Днес“ -  Първата – стаята е чужда, втората – не искам. По-добре си вземи студен душ и ме остави намира.
С тези си думи Анджелик се отправи към входната врата. Абсурдно. Просто абсурдно, той какво си мислеше. Че ще е точно като кученцата. Няма да го направи и толкова пък той да си настоява колкото иска. Досадник. Черния рицар, който имаше всяка жена в краката си. Да ходи при другите, за какво му беше тя и без това.
Анджи понечи да отвори входната врата и в следващия миг ръката и беше залепена за вратата. Тя го погледна в очите и присви своите. Е щом щеше да е така. Момичето пое дълбоко въздух и се усмихна миличко.
-Няма да стане. – каза му тя с някаква странно пламъче в очите. Накрая сви десния си крак и докосна с коляно корема му, така че да го спре от приближаване. – Пък и защо трябва да се съобразявам с твоите желания? Ти попита ли ме когато ме доведе тук? Затова сега скъпи Арсение ... не става и няма да стане, днес.