Стаята на Принца

First topic message reminder :

Това беше малка стаичка, разположена в дъното на коридора на четвъртия етаж на Дракдал. Тоновете, които преобладаваха в нея бяха сивите. Леглото беше за един човек, нямаше бюро, а завесите на малкото прозорче бяха винаги спуснати. Гардеробът се намираше срещу леглото, а на едното му крило беше закрепено огледало, което те отразяваше в цял ръст.
Вратата, която водеше към банята се сливаше със стените и ако някой бе тук за пръв път, нямаше дори да я забележи.
Банята също беше в сивата гама. В нея имаше вана за един човек, умивалник и шкафче, в което седяха кърпите и малко от личните вещи на Принца.
Принцът на Хаоса. Така беше известен брата на Дан Драгамир - Доминик Драгамир. Той беше мълчалив и потаен, с винаги обинтован труп. Момчето рядко излизаше от стаята си или просто никой не го забелязваше. Тогава от къде идваше прякорът му? Малцина ли са живи, за да разкажат? Дори и да ги намерите, дали биха проговорили?

Анджелик мина с ръка по лицето му. Ръката й бе топка и нежка. Арсение затвори очи, за да се наслади на допира й възможно най-много и тогава тя се отдръпна. Той отвори очи и смътно чу „Ела с мен“ докато тя затваряше и завесваше прозорците.
Последва я безмълвно. Аджелик придърпа ръцете му и го накара да я прегърне. Крайното й смирение го караше да тръпне в очакване за момента, в който щеше да го моли да спре.
Стигнаха до банята и тя започна да разкопчава ризата му, сякаш нарочно се бавеше. Караше го да бъде нетърпелив, но въпреки това щеше да почака толкова, колкото се наложи. Най-после приключи с проклетите копчета и се надигна на пръсти да го целуне. Цялата гореше. Покара ръцете си под ризата от хълбоците към корема, гърдите и накрая рамената избутвайки ризата му назад, долкото да овисне на лактите му. Арсение беше готов да я грабе, когато тя го избута в банята и затвори вратата. В този момент всичко от сиво се превърна в черно. Дивата ярост го обузда за пореден път.
Аджелик говореше нещо зад вратата, но Арсение чуваше само туптенето на сърцето в главата си. Звукът заглушаваше всичко останало, дори собствените му мисли. Жива ярост.
Точно когато Анджелик се опитваше да отвори входната врата на стата, Арсение протегна ръката си и я затвори обратно с гръм и трясък, абсолютно не контролирайки силата си. Вратата изпука. Около пантите й се появи една прекрасна на вид цепнатина. Нямаше да я бъде врата повече. Очите му бяха студени и далечно. Гледаха право в Анджелик, но не изразяваха нищо повече от безкрайна празнота.
Момичето се опита да се защити от последващите му действия като сгъна коляно пред себе си, докосвайки го в корема. Като обезумял, Арсение портегна ръката си и я храна за рамото. Спусна гланта си надолу по продължеженито на ръката, кожата на Анжделик започна да настръхва след нея. Арсение проследи собственото си движение с поглед. Ръката му сякаш беше перо, от най-нежните.
Когато стигна върха на пръстите той оновово погледна Анджелик. Очите му бяха все същата бездънна яма. Отстъпи една крачка назад, а после една в страни. Точно преди сенките да го погълнат и да остави Аджелик на мира, прошепна с глас, който нямаше общо с неговия:
- Сбогом, Анастасия.

Човешките желания си беше странна работа. Ту искаха едно, ту друго и накрая нито едното, нито другото. Не искаха да признаят пред себе си, че са просто марионетки на собствените си желания и страсти. Не искаха да си признаят, и че са просто егоисти, лицемери, глупаци и идиоти. Греховете си мислят, че ще изкупят с едно добро дело. Желанията пък ще спрат, когато се откажат от тях и накрая исканият им се превръщаха в онова, което ги обземаше и тровеше душата им, ума им, цялото им съществуване.
Досега Анджелик винаги се беше сдържала. Липсваха и желанието, страстите, надеждите. Беше забравила за тях, защото за какво са и? Безполезни частици от човешкото изграждане, които тъй и тъй са си за другите. Досега. И не разбираше, какво се промени. Защо изведнъж с появяването му тя се промени. Живееше с една мисия. Да остане незабележима, а той я караше да иска да се впише в неговия свят и като тъпачка искаше да го следва, но само толкова. Просто не си представяше да бъде с Арсение. Струваше и се твърде недостижим за нея и затова и не се опитваше.
Тя се отдръпна от вратата и просто седна на земята. Подпря се на стената. И удари веднъж, два пъти главата си в нея. Защо и беше да се появява? Щеше да е преследва сега освен в истинския свят и в мислите и. Какво и ставаше? Сама не можеше да се разбере. Искаше да не я докосва, но и не искаше да си тръгва.
Обгърна лицето си с ръце и впи пръстите си в скалпа така, че да усети крайно некомфортно чувство от цялото работа. Тогава спря и стисна зъби. Тъпанар, глупак. Нещо отново я прихвана и се изправи. Не мислеше да седи повече тук. За какво? Нали и беше казал сбогом. Надали щеше да се върне, ако се върне. Сам си го беше казал. А и така поне нямаше да пречи на Доминик.
И като се замисли за него погледна златната нишка. Хвана я и се опита да я издърпа ама уви. Безполезен опит. Остави това и въздъхна. Нямаше да го махне и без това, защо и беше да се мъчи. Глупаво дете беше, нямаше какво да се прави. Вдигна рамене и просто отиде до входната врата. Отвори я и излезе. Започна да крачи по коридорите. Просто щеше да отиде .. в долините, ако открие пътя де. То това изобщо къде ли беше? Беше там преди девет години и .. дори не помнеше как изглежда онзи град .. а как му беше името .. Нещо с Хорър. Е все тая, но първо да махне златната нишка. Защо Принца да се хаби за едното нищо, нали?
Анджи започна да следва нишката като изобщо не забеляза, че вече времето толкова беше напреднало, че небето навън беше почнало да става по-светло. Май трябваше да си почине? Ха, не. Колкото и да беше изморена и преди, и сега можеше да се справи. Само едно се чудеше, къде изчезна Арсение и защо изобщо изчезна така?

Докато Аджелик следваше неотлъчно нишката, замислила се за случилото се с Арсение – взе, че се блъсна в някого. За нейна радост, а може би ужас, бе самият Доминик.
- Къде си мислиш, че отиваш – попита я той с крайна незаинтересованост. – Много добре знам какво мислиш, но оставаш тук. Сделката с Арсение си е сделка с Арсение.
Той хвана, малко непохватно и болезнено, Анджелик за врата и я повлече, буквално, по себе си. Момичето нищо не можеше да направи. Чувстваше се като ралализирана и толкова бързо, колкото беше напреднало и времето, се озова в стаята, от която беше тръгнала.
Доминик я подаде на някого. Жена, може би с облекчение, разбра Аджелик. Тя започна да я съблича, докато принца излезе от стаята. Прислужница. Помогна й да се изкъпе и я настани в леглото. Чак тогава странния транс и/или парализа изчезна.
- Не е логично да се противоречи на г-н Драгамир – усмихна й се някак любезно тя, но истински. – Смятам, че трябва да осъзнаеш това и да не го правиш отново. Бъди добро момиче, за да може да си тръгнеш от тук, един ден, в прекрасно здраве.
Жената я зави и подпъхна завивката от страните й. За най-голяма изненада на Аджелик, ако изобщо обръщаше внимание на тези неща, леглото бе най-удобното, на което бе лежала до този момент.
- Спи сега, дете – подкани я прислужницата. – След няколко часа ще дойда да те събудя, за да хапнеш. Господин Драгамир има планове за вас. - Жената понечи да си тръгне, но се спря. - Ако желаеш да остана, трудно е да си сам в тази стая?

-Няма нужда ... – каза тихичко Анджелик и погледна тавана. Тази жена беше мила. Мислеше си, че такива няма в този замък. На това място, което усещаше като затвор вече. Хората и бяха съмнителни. Пазачите и Доминик. Стигаха и като за цял живот напред. Но имаше някой, на който можеше да се довери .. Арсение. За нея той се беше превърнал в смисъл и цел. В живота, защото с онова име, което и даде той и даде точно това. Живота. Той се превърна в онази недостижима точка, която искаше да докосне, но която знае, че ще избяга в момента, в който протегне ръце. Знаеше, че никога няма да го има, защото той ще е като пясъка изтичащ между пръстите и.
Анджелик внимателно се надигна на лакти и погледна жената със смирена усмивка. Сетне пак се върна върху възглавницата и затвори очи. Въздъхна и стисна ръцете си в юмруци, до момента, в който не побеляха. Стисна зъби и се опита да овладее вътрешната си буря наречена чувства. Как беше възможно за два дена да я беше накарал да се почувства така? Никога не предполагаше, че ще поиска да тръгне, и да го намери, ще поиска да го спре, защото без него се чувстваше ужасно. Как изобщо беше възможно да изпитва нещо към непознат?
-Сигурна ли си? – думите на жената извадиха Анджи от собственото и падение и я накараха да отвори очи. Момичето отново се облегна на лактите си и я погледна като килна глава на една страна. – Все пак ако искаш нещо само кажи.
Жената се усмихна за пореден път и точно преди да излезе от стаята Анджи изрече думи, които не предполагаше, че ще каже.
-Искам само той да се върне. Да не е бесен, да не ме гледа в празен поглед. Да се върне и да е онзи, който срещнах на улицата. – най-накрая го призна пред себе си. Не искаше да го излага на риск, не искаше да отива на тази задача. Просто искаше да се върне и да я тормози. Да я кара да се притеснява, а той да свой ред просто да се смее по онзи хлапашки начин. Искаше да го накара да се успокои, да го накара да се отпусне.
-Искам той да си дойде жив и здрав. – Анджелик отново легна на възглавницата и се завъртя на една страна. сви краката си и ги долепи до гърдите си. Обгърна лицето си с ръце и затвори очи. Усети как всеки момент ще заплаче и все още не разбираше защо.

- Сигурна съм, че ще се върне съвсем скоро, госпожице – усмихна й се за последно тя преди да напусне стаята.
Не отне дълго, след като жената затвори вратата след себе си, на Анджелик да заспи. Стана толкова неусетно и леко. Изобщо не подозираше колко е изтощена и изпита от всичко преживяно.
Анджелик се рееше някъде в небитието. Следваше бляскава пътека, но нозете й не я докосваха. Момичето погледна надолу и видя как се носят свободно във въздуха. Сама тя летеше като пух носен от крилете на вятъра. Чувстваше се толкова лека, толкова спокойна, сякаш нищо друго освен това спокойствие нямаше значение. Анджелик продължаваше напред. Искаше да стигне края на звездната пътека.
Сезоните около нея се сменяха непрекъснато. От задушно лято ставаше люта зима. От прекрасна, златна есен – всичко се превръщаше в зелено езеро. Не чувстваше студ, умора или каквото и да било друго освен онова желание, да стигне до края на пътеката. Искаше да го види.
Сякаш се носи цяла вечност, срещайки митични и измислени същества; летя през други планети и прекоси най-различни паралелни вселени, докато края се видя. Почувства се тъжна, но и пеперуди заиграха в стомаха й. Щеше да го види, да го докосне, да го целуне.
Пред очите на Анджелик се разкри най-красивата градина, която тя няколко беше виждала. Такива цветя, определено, не съществуваха на мястото, от което идваше и на което бе израснала. Вятърът разпиляваше златната му коса. Извика го по име и той се обърна. Усмихна се, по детски, веднага щом я видя и тя се понесе три пъти по-бързо, за да попадне в обятията му. Прегръщайки го, докосвайки го, тя се разплака. Започна да му говори, но сама не се разбираше какво казва, а той... той бършеше сълзите й и се смееше. Притисна я силно в себе си и тя ясно чу гласа му, гласът на Арсение, който шепнеше в ухото й:
- Обичам те...
Анджелик се опита да му отговори нещо, но сънят се разпадна и започна да сънува друга. Сънува бащиния си дом и ненормалната си майка; сънува как я продават и... Арсение, който убиваше господаря й по най-жестокия начин, който бе способна да си представи. Целият облян в кръв, с налудничава усмихна Тодерас я погледна и... тръгна за нея. Анджелик започна да бяга, но той я настигаше. Когато замахна към нея, тя отскочи назад и се озова в друг сън. Тренираше с Принца Освобождаване. Той се смееше. Усмивката му го превръщаше в друг човек – красив, жизнерадостен и млад. И тогава нещо я сграбчи. Нечия ръка я дърпаше към тъмната гора с онази проклета жаба.