Стаята на Принца

First topic message reminder :

Това беше малка стаичка, разположена в дъното на коридора на четвъртия етаж на Дракдал. Тоновете, които преобладаваха в нея бяха сивите. Леглото беше за един човек, нямаше бюро, а завесите на малкото прозорче бяха винаги спуснати. Гардеробът се намираше срещу леглото, а на едното му крило беше закрепено огледало, което те отразяваше в цял ръст.
Вратата, която водеше към банята се сливаше със стените и ако някой бе тук за пръв път, нямаше дори да я забележи.
Банята също беше в сивата гама. В нея имаше вана за един човек, умивалник и шкафче, в което седяха кърпите и малко от личните вещи на Принца.
Принцът на Хаоса. Така беше известен брата на Дан Драгамир - Доминик Драгамир. Той беше мълчалив и потаен, с винаги обинтован труп. Момчето рядко излизаше от стаята си или просто никой не го забелязваше. Тогава от къде идваше прякорът му? Малцина ли са живи, за да разкажат? Дори и да ги намерите, дали биха проговорили?

В един момент всяка клетка в тялото и крещеше, че ако той умре тя щеше виновна, мозъкът и пищеше, очите я боляха и искаше само и единствено всичко да спре. Просто да спре, както преди да го срещне. Тогава всичко беше наред, всичко беше добре.
В следващия обаче се чувстваше спокойна, лека, някак безгрижна. Липсваше тревогата, болката, угризенията и. Просто го нямаше. Навсякъде имаше различни цветове, приказни картини, различни странни форми и мистични създания, които, да си признае, и беше малко трудно да различи. Всичко беше трудно за обяснение, но нещо я накара да прескочи един такт на сърцето. Усети странно чувство на гъделичкане в областта на корема. Дори и това не знаеше, какво е. И чак сега призна пред себе си, че е толкова незапозната със света извън къщата, извън живота на един слуга, че просто трябваше да се върне там.
Тогава го видя. И след секунди беше в обятията му. Прегръщаше го, стискаше в юмруци дрехата му, сякаш се страхуваше, че ако го пусне ще го загуби завинаги. Държеше го, сякаш повече никога нямаше го види.
- Обичам те... – очите и се разшириха, а сърцето и заби дори по-бързо. Тя го погледна. За момент си помисли, че не беше чула правилно. Очакваше да и каже нещо от сорта на „Спокойно, тук съм.“, но не и това. Определено не това.
Когато понечи да каже нещо всичко се размаза. Всичко стана на прах и се появи нова картина. Твърде позната при това. Анджи се огледа и забеляза камината, която всеки ден гледаше. Прозореца, който всеки ден отваряше. Масата, която всеки ден подреждаше. Забеляза и майка си, която също като нея притежаваше почти бяла коса на къдрици. Същите синьо ледени очи, същите черти на лицето и за миг Анджелик изсумтя. Не искаше толкова да прилича на нея.
В следващия момент стаята беше цялата кръв. Момичето стоеше и гледаше как Арсение бива облян от кръвта на някой. Наклони глава и погледна човека, само за да установи с ужас, че беше онзи, който се грижеше за нея почти девет години. Главата и забуча и вече всичко и казваше само едно - „Бягай“, но беше като залепена за пода. Усети как кожата и става студена, как всичко се разпадаше пред очите и, само заради него. Заради проклетия Арсение.
Гледаше го как удря, наранява, счупва различни части от тялото му, а тя нищо не можеше да направи. Арсение биеше бедния човек с голи ръце. Удряше юмруците си в тялото му докато човека не започна да кърви. Гледаше как се смее като побъркан и може би се забавляваше. Когато вече не можеше да изтърпи, Анджелик изпищя да спре, но за жалост твърде късно. Тялото на човека падна безжизнено на пода. Белокоската усети как в тялото и се надига нов писък, но беше заменен с нещо ново. Погледа и беше закотвен в този на Арсение. Видя как той направи крачка към нея, а тя инстиктивно направи една назад. Виждаше налудничавата му усмивка и острие покрито в кръв в ръката му. После още една крачка и още една докато не започна да тича. Имаше нужда да го направи. Това, което беше зад нея не беше Арсение. Не можеше да е. Не беше.
Страх. Неподправен страх. Само това можеше да усети. Вече не се чувстваше спокойна, в безопасност или пък смутена около него. Чувстваше само как се страхува и нищо повече. Дишането и се зачестяваше. Сърцето и блъскаше в ушите, а малкото гласче на самосъхранението и казваше само да бяга и да не се обръща дори и когато чува, че е близо. Просто да тича, защото хване ли я беше убедена, че ще я убие.
В следващия момент Арсение не я гонеше. Нямаше кръв, нямаше опасност. Стоеше срещу Принца и той се смееше? Анджи го погледна и се учуди. Все още я имаше тревогата, но бавно и славно намаляваше. Някак си да го гледа как се усмихва беше успокояващо. Тя си пое дъх и усети как по лицето и беше избила студена пот. Ръцете и трепереха. Дори започна сама да се навива, че или е луда или нещо не е наред. По-скоро първото. Определено откачаше.
И тъкмо да си помисли, че всичко е свършило усети нечия ръка как я дърпа в гората. Онази проклета гора, която я ужасяваше. Анджи се опита да хване ръката и да се издърпа, но само успя да разрани ръцете си и краката си на различни клони и тръни.
Може би знаеше, какво се случва. Тя беше такава глупачка за начините на съществуване в този свят. Тя беше твърде .. наивна и невинна за него. Защото беше такава, онзи ден се запозна с Арсение и не успя да се отдръпне. Нужно му беше само няколко мили думи и невинно изражение и успя да я излъже. Тя беше просто едно глупаво момиче и затова той успя да я измами. За се загнезди в съзнанието и, в ума и. Успя да издълбае името си в сърцето и и вече нямаше бягане.

Някой влезе в стаята, с гръм и трясък, събуждайки Анджелик. Кой можеше да бъде това, ако не собствения й обитател? Това не беше случая. В стаята бе нахлул добре сложен, белокос мъж, гол под разкопчаното си яке. Може да се каже, че приличаше на Доминик, но не можеше да се установи веднага. Приликата трябваше да бъде посочена, за да се осъзнае напълно и добре.
Мъжът тършуваше като обезумял, когато се спря, обърна най-спокойно и видя Анджелик. Намръщи се, сякаш се опитваше да се досети дали я познава или не. С отвратителна усмивка се приближи до нея и седна на леглото. Вгледа се в очите й и наклони главата си на една страна.
- Ти да видиш – отбеляза той. – Какво си имаме тук?
Усмивката разкриваше перфектните му на форма, бели зъби. В него имаше нещо… отвратително.
- Къде е моят брат, прекрасна ми… - замисли се за момент и добави – девице?

За радост или за беда, все още не беше сигурна, Анджелик успя да се събуди от незнаен шум. Отвори очи и по инстинкт започна да се оглежда, само за да разбере, че всичко и беше размазано. Всичко наоколо беше някак си преливащо в един цвят – сив. Беше и трудно в началото да различи фигурите и формите, да не говорим, че главата и очите и пулсираха неуморно.
Застана в седнало положение, се хвана за главата и разтърка слепоочието си. Бавно спомените за това, което „преживя“ започнаха да се връщат и тя усети как дишането и почна да зачестява. Сърцето и започна да бие по-бързо и тя усети как започва да трепери. Притисна ръцете си към раменете и се сви на място. Затова мразеше да сънува, затова мразеше да спи. Толкова време не успя да измисли лесен начин да мине нощта, защото реално не се страхуваше от това, какво става с нея докато е будна, а по-скоро докато спи.
Изобщо не забеляза новодошлия. Беше твърде заета да си повтаря вътрешно, че всичко беше само сън, че онова което видя не беше нищо. Абсолютно нищо и няма да се случи. Точно така. Той не беше убил господаря и. Не беше такъв. Поне в нейните очи. И нямаше нищо да я задърпа в онази проклета гора, също както, че той ще я убие. Точно така. Нямаше нищо, абсолютно нищо.
- Ти да видиш. Какво си имаме тук? – тези думи я изкараха от транса и. Тя отпусна ръцете си и погледна непознатия с лек уплах и все още стоящо желание да се скрие някъде заради сънищата си.
Анджи го погледна по-внимателно и усети нещо странно. Нещо плашещо в него. Дали излъчването или пък аурата му. Или пък усмивката му, но я плашеше. Ха сякаш това е нещо ново. Ако си правеше списък с това колко хора я плашеха откакто престана да е прислужница сигурно вече да е изписала половин тетрадка.
- Къде е моят брат, прекрасна ми. – Тя го погледна и повдигна вежда. Ей сега ако и каже някоя обида тоя път наистина ще удари някой с нещо, което хване. В случая възглавницата. – девице?
А значи е брат на Доминик. Това не я караше да се чувства по-спокойна, затова внимателно премести възглавницата между тях двамата. Сякаш беше някаква стена, която щеше да я пази от евентуално нападение. След което се сви на мястото си и го погледна леко объркано, че от къде да знае тя къде е. Да не би да му е секретарка. Да следи златната нишка и да си го намери сам.
-Съжалявам, но .. не знам. – отговори тя с някаква странно треперене в глава и още по-странно за нея хвана завивката и я вдигна така, че да се скрие по-някакъв нелеп начин.

Дан я гледаше с двигната вежда как се опитва да се... скрие? Сякаш едно одеало и/или възглавница можеха да спрат каквото и да било.
- След като не знаеш къде е брат ми, поне ми кажи къде е онзи боклук Арсение, че ми трябва – намръщи се той. – Знам, че дойде с него вчера, знам и какво правихте на онази площадка, само не можах да хвана къде, по дяволите, се дяна? С брат ми са непоправим случай.
Дан я наблюдаваше как си се крие най-небрежно от него. Искаше да изтръгне всичко от ръцете й и да я накара да си каже и майчиното мляко, но предният ден си бе обещал, че ще е мил и любезен... Е, нещо средно, от днес нататък... Фан, защо му трябваше да си обещава непосилни неща?
- Ти каква си на Арсение? Или си подарък за брат ми? А може би си дошла, за да влезеш в редиците ни, но да ти кажа, скъпа, слането в леглото на Доминик Драгамир няма да ти донесе членство в нашето малко общество. Та, къде е Арсение, казваш?

Докато тоя говореше малък часовник тиктакаше в главата на Анджелик и само отброяваше всяка една капка, която капеше в чашата на здравият и разум. Ако преди малко я плашеше, сега я дразнеше. И понеже накрая направо и дойде в повече го ритна без изобщо да му мисли. Е не че можеше много силно, ама по-добре от нищо, нали?
-Първо на първо не съм никаква на Арсение. Набийте си го в простите глави. Ни-Ка-Ква. – беше свалила завивката и го гледаше с някакъв пламък на нещо неясно за самата нея. Дали това беше гняв? Сигурно, защото този я дразнеше. Ама много. Да вземе да се върне от дупката, от която излезе, че ще почне да го налага с подръчни материали.
-И да не съм му секретарка, че да знам къде е? Защо не си гледате работата? Колкото до брат ти. Не искам да влизам в редиците ви. Твърде съм нормална за това място. Да не мислиш, че искам да съм тук? Още снощи щях да си тръгна ако не беше брат ти да ме върне. И съм тук само защото Арсение ми каза така да направя. Идиот! – Тя най-демонстративно кръстоса ръцете си пред гърдите и извърна главата. Да се маха, досадник. Първо брат му и слагаше някакви вуду щуротии да знае къде е, а сега и това.