Стаята на Принца

First topic message reminder :

Това беше малка стаичка, разположена в дъното на коридора на четвъртия етаж на Дракдал. Тоновете, които преобладаваха в нея бяха сивите. Леглото беше за един човек, нямаше бюро, а завесите на малкото прозорче бяха винаги спуснати. Гардеробът се намираше срещу леглото, а на едното му крило беше закрепено огледало, което те отразяваше в цял ръст.
Вратата, която водеше към банята се сливаше със стените и ако някой бе тук за пръв път, нямаше дори да я забележи.
Банята също беше в сивата гама. В нея имаше вана за един човек, умивалник и шкафче, в което седяха кърпите и малко от личните вещи на Принца.
Принцът на Хаоса. Така беше известен брата на Дан Драгамир - Доминик Драгамир. Той беше мълчалив и потаен, с винаги обинтован труп. Момчето рядко излизаше от стаята си или просто никой не го забелязваше. Тогава от къде идваше прякорът му? Малцина ли са живи, за да разкажат? Дори и да ги намерите, дали биха проговорили?

Нехайното изражение на Дан залезе на лицето му като зимно слънце – бързо и сигурно. Анджелик намери себе си прикована на леглото, затисната от не малката тежест на мъжа.
- Първо, ти си гостенка в моя дом – отбеляза той, докато натискаше с коляно корема й. – Второ, прати много поздрави на Ермол, когато го видиш.
Аджелик смътно видя проблясването на кама, усети я в себе си студена. Някъде в далечината някой я викаше... Вече всичко бе черно. Едно умело пробождане – толкова струваше нейния живот.
Дан гледаше как момичето напуска този свят докато забързваше камата в чаршафите на брат си, чиито очи и неконтролируем ужас усещаше в момента зад гърба си.
- Много добре знаеш – започна Дан, - че този, който е вдигнал ръка, в случая крак, срещу мен, не е оцелявал, за да разкаже.
- Ти си умопобъркан – изрева Доминик! – Знаеш ли какво направи туко що?
- Знам. Убих една от жените на Арсение. – Дан вдигна рамене. – Голям праз. Има още сто.
- Прецака нещата, брат ми – Доминик бе възвърнал хладнокръвието си. – Арсение, сега, не само няма да убие дъртия, а ще дойде за теб... за нас – поправи се Доминик.
- Какво искаш да кажеш с цялата тази работа за дъртия?
- Арсение, вчера, дойде тук, за да изисква от мен да й помогна да отключи силите си. Предполагам му е трябвала за нещо. Аз се съгласих с условие – да ликвидира баща ни по начин, по който не може да се присъживи.
- И тази в леглото ти... – Дан посочи Анджелик с камата, вече прибрана в канията - ...е важна за него?
- Нямам представа, но със сигурност беше негово притежание...
- А ние знаем как държи на собствеността си – замисли се Дан, въпреки това ясно си личеше, че не му дреме особено. – Сега Арсение няма да убие дъртия и няма да свърши една работа за мен, така ли?
- Ти наред ли си – Доминик нагърча вежди? – Той ще ти отреже главичката по начини, по които не си и чувал.
- И защо трябва да ме е страх от него?
- Защото е Дясната ръка, глупав мой брат!
- О, да. Все забравям, че е важна клечка.
Дан се изправи. Наистина не му пукаше нито за момичето, нито за дъртия, нито за това, че Арсение може да се върне, за да отреже главата му – бил той Дясна ръка или не. Проблемите с баща им си бяха само и единствено на Доминик. Дан също щеше да намаже облага, че дъртия е убит завинаги, но никой не можеше да му посегне. Наказанията си бяха наказания.
Дан мина покрай Доминик и сложи ръка на рамото му. Стисна го и простичко му каза:
- Не го взимай толкова трагично, Доминик. Виждаш, знаеш – винаги може да я присъживиш, ама... ще ти трябва Изанаги... май.
Последното, което се разнесе из стаята бе смеха на Дан. Доминик стисна юмруците си и не след дълго кокалчетата му побеляха.

(Анджелик, хестито! Мъртва си. Известен период от време душата ти ще се скита тук. Нека искрено се надяваме, че Доминик ще успее да те присъживи.)

Винаги е спокойно преди буря. Винаги има затишие. Някак си спокойно ти е. Меланхолично. До един момент, когато самата буря настъпва. Е може би беше грешно да мислим за присъживяването като буря, особено когато това беше нормално нещо, но си представете, че никога не се изпитвали такова чувство досега. Все пак смъртта не значи само летален изход. Тя е истина. Тя е помощ да разберем, че ние не сме толкова специални, че рано или късно всички ще ни застигне. Че тя е натуралното лекарство, което всеки приема по едно време, един етап от живота си. Това беше просто едно бягство, не наказание, не край, а последното бягство.
Може би в това отношение Анджелик беше буквално гении. Тя не се смяташе за специална, не се смяташе за човек, който заслужава втори шанс, присъживяване и такива неща. Не се мислеше за по-различна, по-умна, по-хитра и на кратко, по-особена от другите. Единствената разлика, която имаше беше малко жестока, но тя я беше приела с отворени обятия. Животът беше само една шега. Само едно изпитание пред, което изправят всеки и нямаше никакъв смисъл да се приема насериозно, а точно с това си мислене тя беше такава. Весела, щастлива, дразнеща външно и крайно затворена вътрешно. Истината беше, че целият и живот и се струваше като сън, нещо нереално, което умът и сам се опитва да и каже, че не е така. Че това не е нормално и не съществува, затова и толкова често я боли главата. Просто бариерата, която сама си е поставила не и дава да приеме всяка една характерна черта за този свят. Убийци, магии, запалване на пръчки, бог, който иска да пие чай сред облаците, прокълнат принц и неговия луд брат.
Още от момента, в който срещна Арсение тази бариера беше се превърнала от солидна стена в слой тънък лед и с всяка минута се пропукваше. Умът и се опитваше да разбере този свят, този така непознат свят, но не можеше. Нямаше как. Не и след като методично и доста професионално са я карали да приеме факта, че магия не съществува, че богове не съществуват и най-вече, че тя самата не съществува. И въпреки всичкото това винаги се усмихваше, защото .. струва ли си да е тъжна? Да е намусена? Да е сериозна?

Отначало беше само леко пулсиране. Лека мелодия на камбани, различни и приятни. Всяка омайваща със своя звук. По-късно лекото пулсиране започна да става рязко. Силно, режещо. Електрически шок мина през нереалната и материя. Всяка молекула, всеки атом започна да пищи. Болеше. Твърде много. Писъците на собствените и клетки се усилваха и усилваха. Сякаш цялото и съществуване се самоизяждаше. Всичко беше като онзи ужасен звук от телевизор, когато няма сигнал до един момент.
Изведнъж всичко спря. И отново беше тъмно. Твърде тъмно. Не чувстваше нищо. Нито болка, нито радост, нито гняв. Нямаше го пулсирането, гаденето и притеснението от незнайното. Нищо.
В следващата минута, час, ден, Анджелик отвори очи и всичко беше размазано. Ушите и пищяха, но все пак след няколко болезнени глътки въздух и още малко седене със затворени очи всичко се нормализира. Успя обаче да долови някакви гласове. Опита се да се помръдне, но нищо. Сякаш тялото и отказваше да приеме заповедите идващи от мозъка и.
За момент се зачуди ... дали пък не е изгубила сетивната си чувствителност, защото не усещаше нищо. Нито студ, нито топлина, нито нищо. Е това бързо се промени когато наистина всичко почна да се нормализира. Бавно започна да чувства тялото си .. отново нейно. Всяка молекула, атом, ядро на нематериалната и материя, която се луташе из облаците започна да си намира място и чак тогава успя да помръдне. Беше слабо, мимолетно помръдване на единия и крак, но беше достатъчно, че да разбере, че все пак не е изгубила нищо след онези камбани.
Тя килна глава на една страна и видя бинтования прокълнат принц. Странно, но някак си се зарадва да го види. И чак сега осъзна. Беше в неговата стая. Защо тогава не забеляза, че всичко в сиво още първия момент? И тогава още нещо изникна в главата и. Брат му. За момент блясък на страх и крайно притеснение мина през лицето и докато преместваше погледа си към другия човек. За нейна радост не беше Дан, а някакъв непознат. Това я накара да се успокои.
Внимателно се надигна на лактите си, въпреки че изпитваше крайно отвратителна болка и накрая застана в седнало положение. Хвана главата си и стисна с колкото сила имаше. Истината беше, че беше както благодарна така и .. натъжена. Не очакваше Доминик да му пука толкова за сделката, че да я съживи, а от друга страна ако трябваше да залага на това, кой ще я присъживи то щеше да е русокосия.

Непознатият за Анджелик мъж я гледаше, сякаш я изследва. Лицето му беше нежно, сякаш никога не бе расла брада там, устните тънки, но някак съблазнителни, а погледът – изпълнен с нежност, но някак оставяше чувството на презрение след себе си.
- Това е – обяви той с най-благият глас във Вселената, сякаш мед се капеше от устните ми при всяка следваща дума. – Не трябва да се натоварва в близките дни, за да може връзката между душата и тялото й да се скрепи.
Мъжът стана, беше облечен в бяло кимоно, на розови камелии. Той подаде кървавата си ръка на Доминик и мъжа коленичи пред него, целуна я и изми кръвта с влажна кърпа. Същото се повтори и с другата. Мъжът спусна ръкавите си и се заметна с най-разкошното червено наметало, по чиито ръбове имаше бяла заешка кожа.
- Господарю Изанаги, не знам как ще Ви се отплатя за стореното – каза Доминик, звучеше смирен и признателен.
- Златото, с което ми заплати е напълно достатъчно.
Господарят Изанаги, както го бе нарекъл Доминик, хвърли един последен поглед към Анджелик.
- Ще се оправиш, дете – каза той и тя на секундата му повярва, сетне напусна залата с още двама, които момичето не бе забелязало до сега. Послушници.
Доминик не повдигна глава, докато Изанаги на напусна стаята и не се чу ясното затваряне на вратата. Той се изправи и седна до Анджелик.
- Надявам се, вече си си взела урок, че с брат ми не трябва да се ебаваш – каза толкова спокоен, че чак бе плашещ. – Това твое присъживяване струваше прекалено скъпо и се надявам, че ще оправдаеш моята инвестиция.
Чак сега Доминик извърна глава към нея и я погледна. Очите му не казваха нищо, стойката му бе отпусната, някак лежерна, но гласът му вцепеняваше.
- Тодерас е в неизвестност от три седмици. Подозираме, че баща му го е убил и е заровил някъде, където не може да открием тялото му. От този момент насетне, ти не си длъжна да седиш тук. Вземи своето решение, ще останеш, за да довършил това, което се опитваше Арсение да започне или ще си тръгнеш с подвита опашка?

Момичето гледаше непознатия и за момент се запита .. този човек ли беше? Звучеше, държеше се, излъчваше енергия на нещо свято. Някак си сияеше. Имаше нещо спокойно, но и крайно плашещо в него. Анджелик не можеше да си го обясни, но ... малко я побиваха тръпки от него. Нали знаете, както тихите води за най-опасни? Е в случая тя точно това мислеше за него, а и никой, който може да съживи някой друг не е добър. Сто процента.
Когато обаче най-накрая остана сама с Доминик го погледна. Не беше сигурна, какво трябва да каже, защото „благодаря“ звучеше малко ... изтъркано. А от друга страна, това си беше най-умното нещо, което можеше да изтърси в тази ситуация. Сама си беше виновна, че я убиха, и не искаше да е длъжна заради това съживяване. Някак си се почувства гузно за това, което стана, но защо не? Нали тя го предизвика.
- Надявам се, вече си си взела урок, че с брат ми не трябва да се ебаваш. Това твое присъживяване струваше прекалено скъпо и се надявам, че ще оправдаеш моята инвестиция.
Тя кимна на това изказване и се опита да каже нещо, но не успя. Преглътна и хвана гърлото си. Стисна го с две ръце, но нищо. Явно просто трябваше да изчака, както с движенията, така и с отговорите. Може пък да беше за добре това.
- Тодерас е в неизвестност от три седмици. Подозираме, че баща му го е убил и е заровил някъде, където не може да открием тялото му. От този момент насетне, ти не си длъжна да седиш тук. Вземи своето решение, ще останеш, за да довършил това, което се опитваше Арсение да започне или ще си тръгнеш с подвита опашка?
И ето как само с няколко думи всичко около нея се разби. Звукът, който чуваше в ушите си беше беше като от счупено стъкло, о не. Тя само чуваше туптенето на сърцето си и думите му „Тодерас е в неизвестност от три седмици.“. И отново. И отново, и отново, и отново. Сякаш главата и се беше превърнала в счупен грамофон, който повтаряше само една и също нота. Всеячески се опитваше да извърти нещата, но факт. Три седмици са си три седмици, а него го нямаше. Може би пък една сделка с Фан не беше толкова лошо нещо. Ако можеше би заменила нищожният си живот, само за да знае, че е жив, но за това беше късно нали?
От разширените досега зеници погледа и започна да става все по-спокоен и спокоен, а на лицето и се изписа едва доловима усмивка. Не беше типичното и държание, но преди всичко тя си е един чудак. А и усети как здравият и разум бавно почва да пропуква под онази типична лудост за нейният вид. Как го казваше майка и .. „За да си напълно нормален, трябва да си поне малко луд.“.
Ако до преди малко мислеше само най-лошото то сега всичко се промени. Нещо в нея се пробуди и я накара само да забие нокти в дланите си до момент, когато чак кръв ще потече, колкото да изпита нещо, че да се върне на земята. Малко странен и гаден начин, но действаш.
Анджелик погледна Доминик и вече се усмихна по-спокойно, сякаш си бяха първите приятелчета и си говореха за това, кой да направи кафе.
-Той е жив. Сигурна съм. – усети лека болка в гласните струни, но това само я накара да си пое дъх и да продължи. – Вашият брат ... Дан ... ми даде да разбера ... че тук не ми е  .. мястото.
Спря за момент и хвана едната му ръка. Килна глава на една страна и сякаш се опитваше да разбере нещо там, но и тя май не знаеше много.
-Но ако ми ... позволите .. има ли някакъв шанс .. да ме обучавате. – преглътна още един път, защото тогава, което щеше да каже след това беше малко странно, но беше решена, че ще се бори за него. Нещо като стимул да научи, какво е да си укой. – Ще ми помогнете ли .. да стана достатъчно силна .. за да убия баща ви? Знам, че е лудост, но .. аз все пак съм чудак, а и .. не мислите ли, че той не би .. очаквал една хлапачка? А ако по някакъв начин .. е наранил Арсение ... ако трябва света ще ... преобърна, но ще направя .. всичко възможно да изпита .. далеч по-страшна участ от тази .. на русокосия демон, а и трябва да .. ви се изплатя някак за присъживяването ... така че каква е тази .. инвестиция, за която говорихте.

- Той е жив. Сигурна съм. – Самозалъгваше се Анджелик. – Вашият брат... Дан... ми даде да разбера... че тук не ми е... мястото. – Направи кратка пауза и отново продължи да говори: -Но ако ми... позволите... има ли някакъв шанс... да ме обучавате? Ще ми помогнете ли... да стана достатъчно силна... за да убия баща ви? Знам, че е лудост, но... аз все пак съм чудак, а и... не мислите ли, че той не би... очаквал една хлапачка? А ако по някакъв начин... е наранил Арсение... ако трябва света ще... преобърна, но ще направя... всичко възможно да изпита... далеч по-страшна участ от тази... на русокосия демон, а и трябва да... ви се изплатя някак за присъживяването... така че каква е таз.. инвестиция, за която говорихте?
Доминик я изслуша. Тънка усмивка се плъзна по лицето му. Кой да предположи, че нещата ще се наредят толкова добре за него? Жалко само, че нямаха вести от Арсение вече прекалено дълго време.
- Наредил съм на пригодят една от малкото свободни стаи, за да отседнеш в нея. Не очаквай много. Отиди се освежи. Прекалено дълго време беше мъртва и… понамирисваш…


(Анджелик, предполагам си видяла стаята си, нека следващият ти пост бъде там.)