Тренировъчните Площадки

Тренировъчните площадки на Играчите бяха разположени на открито. Поляната се сливаше с гората и правеше обучението по-ефективно по този начин, защото според Дан, едно младо момче или момиче трябва да се научи да се бие на всякакъв терен, за да може да запази живота си и териториите им.

Усетих някакво стопляне когато той каза, че ще се виждаме. Беше ли грешно, че си помислих, че няма да го видя повече? Не. Не беше, защото вече очаквах всичко, абсолютно всичко. Но не исках да убива никой, че някой да ме научи на някаква шарлатански номера. Не си заслужаваше.
Все пак не исках да кажа нищо пред Принца. Честно, който го е кръстил така? Аз имах повече маниери от него, а за нас бяха задължителни. За подчинените е толкова важно да знаят, как да говорят превзето, колкото и да подреждат гардероби. С една дума, много важно.
Когато пак излязохме от стаята се почувствах по-добре. Бинтования да си кукука сам там. Досаден беше. Поне сега го нямаше затова само се усмихнах и вървях след Арсение хванала го за ръка.
Когато стигнахме до нещо подобно на гора, ами то си беше гора и поляна очите ми светнаха. Не беше за пръв път да виждам гора, но за пръв път бях в такава. Погледнах Арсение и усмихнах се и ако не ме беше пак срам щях да го прегърна.
-Наистина ли ще се виждаме? - попитах и той кимна глава. Успокоих се и погледнах вече към едно от дърветата. - Тогава както се вика, ще работя усърдно, че да се махна от това място. Но все пак бъде пак предупреден. Ако не се върнеш ще те намеря в сънищата ти.

Арсение падна на колене и я прегърна. Притисна я толкова силно до себе си, че едва не й изкара дъха.
- Това е за всеки случай – заяви той, шепнейки е ухото й, - ако не се върна повече.
Сетне я пусна и се изправи на крака. С едно бързо, едва доловимо, движение извади кама. Завъртя я умело между пръстите си и като я хвана за острието я подаде на Анастасия с дръжката към нея.
- Ето, вземи.

Гледайки камата усетих как нещо странно се случва. Болка в сърцето ме прониза, такава каквато досега никога не бях усещала. В гърлото ми заседна буца. Усетих как лицето ми започва да се мокри. След секунда по дръжката на камата падна една, две капки солена вода. Не го исках. Защо му е да ме води тук? Тогава усетих, че дори не мога да се помръдна. Мисълта, че може да не се върне ли ме караше да се чувствам така? Не го разбирах и не исках, беше гадно, беше ужасно. Хванах лицето си в ръце и се отдръпнах назад.
Можех да чуя, че се опитва да каже нещо, но не го чувах. Просто не исках да го приема. Не исках повече да не го виждам.
-Анастасия.. - долових името, което ми даде и само прехапах устни. Спуснах ръцете си и го погледна макар и доста размазано през сълзите.
-Анджелик. Името, което ми дадоха е Анджелик. Мразя го, мразя и теб сега.
Обърнах се, не исках да го гледам и не исках нищо от него. И тогава в главата ми изникнаха думите, които си повтаряше онази жена със същата коса, като моята. "Убий чувството или убий човека. Няма значение кое, стига всичко да спре." За жалост с нея винаги имаше две опции. Или живееш, както досега или просто се предаваш и край.
-Толкова ли е опасен този човек? Ако е така не го прави.

Анджелик? Арсение хареса името и сметна, че доста й отива. Той се приближи до нея и за пореден път опря челото си в нейното.
- Хей, Анастасия… - засмя се той. – Няма нужда да плачеш, нали съзнаваш това? – Гледаше я в очите. – Опасен е, но аз съм по-опасен. Искам да набиеш това в красивата си главица, да го възприемеш, да го повярваш и най-вече да го знаеш.
Думите на Арсение бяха чистата истина. Той не 2 000 000 пъти по-опасен от онзи, но никога не биваше да си вярваш прекалено, иначе се отпускаш и моментално ставаш по-уязвим. Всичко можеше да се случи.
Реално погледнато, съвсем спокойно, можеше някой жрец да го открие и присъживи, ако това се наложи. Преживявал го беше веднъж, в детска възраст. Чудна работа.
- Сега… - започна по-твърдо Арсение. – Искам да хванеш камата и да ме нападнеш. Няма да те оставя съвсем беззащитна на това място, ясно ли е?
Арсение отскочи ловък като котка назад и скръсти ръце пред гърдите си. Зачака…
- Хайде, Анастасия, нападай – подкания той. – Имаме точно една нощ да те науча, поне, на основите на използване на това острие.

(Анджелик, опиши атака си, но не я завършвай. Остави се на моята преценка дали е успешна или не.)