Тренировъчните Площадки

First topic message reminder :

Тренировъчните площадки на Играчите бяха разположени на открито. Поляната се сливаше с гората и правеше обучението по-ефективно по този начин, защото според Дан, едно младо момче или момиче трябва да се научи да се бие на всякакъв терен, за да може да запази живота си и териториите им.

- След като е бездарна, - женски глас се разнесе над главата на Аджелик, леко дразнещ, леко сладък, леко солен (може би), - защо се занимаваш с нея? Или и ти си откачил като Егор?
Русокосата жена скочи от клона, приземявайки се леко, като котка. Кафявите й очи директно се „забиха“ с Анджелик. Тя направи крачка напред и с кокалестите си пръсти хвана лицето на укоя и стисна меката плът, като я накара да килне глава надясно. Продължаваше да я гледа в очите.
- Значи това е кукличката на брат ти, Ерсение – засмя се тя? – Винаги съм смятала, че Арсение има по… - жената поклати глава, - по-изискан вкус за жени.
- Лили, пусни я – каза монотонно Доминик.
Жената най-демонстративно пусна лицето й, бързайки да изтрие дланта в малката носна кърпичка, която измъкна от Ермол знае къде. Очите й весело продължаваха да гледат Анджелик.
- Пуснах я, Доминик – каза саркастично тя. – Явно и ти си се побъркал като дружката ми Егор.
- Отдавна знаем, че Егор и обществото, което е създал е пълна пародия, макар че е събрал най-добрите от най-добрите.
- Доминик, скъпи – Лили го погали по лицето, - вече не сме най-добрите от най-добрите.
- Какво имаш в предвид?
- Моят съратник Егор искаше да вербува Аамон Лабал за целите на организацията.
- Известени сме къде се намира Лабал в този момент и е потвърдено, че не е член на вашата организация, както и да й беше името.
- Общество на Непознати – посочи глас. Мъжки глас. Болезнено познат.
Както Лили бе скочила от клона, така и мъжът се приземи от някъде, но земята под краката му се издълба. Явно се бе укривал в по-горните клони на гъстото дърво. Свали качулката от главата си и очите му се заковаха в Анджелик, до болка ги познаваше. Черната му коса се спускаше по-дълга, лъскава, идеално вчесана. Арсение! Намигна й и насочи вниманието си към Принца.
- Доминик, - гласът на Арсение, - знаем, че Егор иска расови представители за Общество на Непознати, въпреки това ни е пределно ясно, защото го познаваме от векове, че е от оня тип хора. Хора, които искат най-доброто, но на улицата сърцето им трепва и вече влачат със себе си някой бълхарник към вкъщи. Бездарен Диментор, който се предполага, че трябва да му осигури една камара душегуби. – Настъпи кратка пауза. – Какво искаш от мен, Доминик?
- Ти си истинското доказателство, че Арсение е жив, Ерсение.
- Е?
- Този укой принадлежи на брат ти. По право, искам да ти го предам. Прави с нея каквото намериш за добре.
На секундата двамата с русокосата жена избухнаха в смях и сякаш никога нямаше да спрат. Изминаха няколко минути, които се проточиха като цял ден. Изведнъж Ерсение се обърна отното към Анджелик.
- Ако те взема, какво да те правя – вдигна рамене той. – Аз притежавам вече укой.
- Точно за това те потърсих – намеси се Доминик. – Тя е изключителен представител на расата, а аз, както знаеш, отдавна не съм истински Укой. Смятам, че щом е принадлежала на брат ти, ти ще я поемеш и Антония ще я обучи.
- Пф… - въздъхна Ерсение. – Защо просто не я обезглавиш.
- Брат ти е жив.
- Безспорно. Щях да знам, ако е мъртъв.
- Тя иска да го спаси.
- От кое трябва да спасява брат ми? От него самият ли? Както Антония спаси м… - Ерсение кихна. – Мамка му, алергичен съм към простотии.
- Ерсение, – обърна се към него Лили, - вземи я. Така брат ти ще ти е задължен. Един ден ще трябва да плати дълга си към теб.
Ерсение се обърна към Лили, поемайки я в обятията си, галейки я по прекрасната руса коса.
- Доминик, вземам я.

Понеже изобщо не я вълнуваше новопоявилата се персона. Дразнеща, дребна, е малко по-висока от нея. Наперена. Излъчваща самочувствие, ама ... знае ли човек колкото е покрито то. Е все пак Анджелик беше крещяла по убиец и любопитстваше за някакво проклятие с ясното намерение, че иска да докосне едно от „очите“ на Доминик, та надали това пред нея можеше да я стресне. Затова реши тактично изобщо да не слуша разговора, поне по-голямата част, защото е Фан и е свидетел, нито Аамон, Аарон или там който е, нито пък организации и я интересуваха. Да не говорим, че не знаеше, какво е диментор и малко и звучеше като име на билка. Безполезна информация. Щеше тактично да бъде забравена след секунда, два, три. Да е славна краткотрайната памет на човека и нагласата на психиката на укоя, че можеше да забравя толкова бързо.
И изведнъж, като от нищото чу познат глас. Очите и се разшириха и сърцето и прескочи няколко удара и започна да го чува дори в ушите си. Стисна ръцете си в юмруци и тактично започна да си повтаря „Успокой се, успокой се, успокой се, успокой се“. Е да ама нищо не ставаше. Само онова странно желание дали да го прегърне или да го пребие се върна. И също толкова бързо изчезна. В момента, в който мъжът свали качулката и видя черната коса изражението и се промени. Ентусиазма, желанието, копнежа – тотално се сринаха и оставиха само едно, голямо, нищо. Абсолютно нищо. Никаква реакция. Усети само как всяка една емоция просто си се прибра в нейната клетка, дълбоко в съзнанието и оставяйки след себе си пълно безразличие, защото точно това заслужаваше света и тези хора.
Но въпреки това, вътре в себе си започна да анализира това пред себе си. Гласът му беше като неговия. Лицето беше същото. Очите, ако косата не беше този цвят и тя, сигурно. Но нещо липсваше. Нещо типично за Арсение. Нещо, което я караше да го дразни, да го следва и най-вече, караше я да се страхува и да иска да е до него. Нещо жизнено важно.
-Гняв. – каза си тихичко на себе си. Точно така. Онази напрегнатост на мускулите, онзи пламък и онова гадно чувство, което беше усетила още когато се блъсна с него на улицата. Чист, неподправен гняв. А този тук .. нямаше го.
Разговора им продължи в посока, която изобщо не и хареса. Ама изобщо. Имаше си причина да предпочиташе да стои някъде вътре, но не можеше да я сподели, а тия искаха да я размятат като парцалива кукла. За жалост освен раздразнението усети и нещо различно и ново.
Като малко зайче, което скачаше върху тънка линия, като лъка на цигулка, която се трие в една-единствена струна, като тънък конец, който е на път да се скъса, като нервите, които вече не и останаха Анджелик усети само как бавно, съвсем бавно прекрачва прага на онова, от което най-бягаше. Загуба на контрол, раздразнение. Желание да хвърли ръкавицата на земята. Да я стъпче и да каже на този живот и всички хора „Вървете по дяволите.“, защото това заслужаваха. Всички до един.
Арсение, задето я остави на Доминик. Дан, задето я уби. Доминик, задето я оставяше при този. Този, ааа Ерсение, задето прилича на Арсение. Момичето, задето изобщо е тук. И най-вече, най-много от всички, на нея. Да върви и тя по дяволите, задето изобщо им се връзва на акъла. Задето е толкова безполезна, че вече това подмятане изглеждаше комично, отколкото трагично.
Тя погледна първо двойника на Арсение, а после премести и очите си върху момичето. Изглеждаше красиво, но нещо гнило имаше в нея. Във всички тях. И защо изведнъж в съзнанието и се появи образа на нещо гнило.
Последната капка капна когато онзи каза, че ще я вземе, сякаш беше кученце, което можеше да си приема за домашен любимец. Тя направи една крачка, а после още една и когато беше на половина ръка разстояние погледна Ерсение без капка емоция в очите си. В следващия момент юмрука и беше забит за дървото зад него и Лили, подплатен с магия. Чу се лек звук на пукане и когато отдръпна ръката си спокойно можеше да се види сравнително голяма дупка в дънера. Анджелик затвори очите си и вдиша дълбоко въздух. Когато отново ги отвори бяха типичните очи на някакъв звяр, онова което наследи от баща си, освен да крие жаждата си за кръв под невинно излъчване. Можеше само да го му благодари, че беше дете на две раси.
Отиде при Доминик и го хвана за ръката. Задърпа го към гората и когато бяха на разстоение, което нямаше да ги чуят сладката двойка спря.
-Както искате да правя при .. онова създание? И защо го излъгахте, след като и двамата знаем, че нямам нищо изключително в себе си. По-лесно ще е да ме обезглавите.

Анджелик говореше нещо на Доминик, чиято глава отдавна бе започнала да пулсира. Мъжът усети, че ще изгуби контрол над второто си аз и грабна малкият укой. Тя се озова в прегрътките му. Последното, което видя бе синя светлина. Сетне се намери на друго място или по-късно щеше да осъзнае това. Доминик я избута от себе си.
- Оживей тази нощ – каза той изплювайки известно количество кръв от устата си. – Аз ще те намеря...
И просто така Анджелик намери себе си на брега на река Рива точно между Вамир и Върколак.

(Анджелик, нека отговорът ти бъде на това място. Опиши какво виждаш, както и действията ти срещу другите два персонажа.)