Тренировъчните Площадки

First topic message reminder :

Тренировъчните площадки на Играчите бяха разположени на открито. Поляната се сливаше с гората и правеше обучението по-ефективно по този начин, защото според Дан, едно младо момче или момиче трябва да се научи да се бие на всякакъв терен, за да може да запази живота си и териториите им.

Арсение падна на колене. Анджелик отново се размина с удара, но не можа и да го ритне. Той я беше сграбчил за краката. Тя загуби равновесие, изпусна камата, когато от инерцията сама се преметна през рамото му и увисна там. Арсение се изправи.
- Добри идеи има, Анастасия – засмя се той. – Но моите са по-добри.
Анджелик просто висеше на рамото му като чувал с картофи.
- И не изпускай повече камата. – засмя се Арсение. – Сега можеше да ме боднеш в гърба.
Той приклекна, освобождавайки я от хватката си. Анджелик стъпи на краката си и той я подкани да седне. Разбира се, изпълни го.
- Почиваш пет минути сама. След малко се връщам. – казвайки това Арсение просто изчезна.
Тези пет минути се сториха на Анджелик като пет часа, но поне можеше да успокои дишането си. Най-после Арсение се върна, нарамил цял сноб сухи клонки. Той ги хвърли на земята и те се разпиляха. Само една клонка бе останала в ръката му, седна до Анджелик.
- Вземи – нареди той подавайки й клонката. – Гледай сега.
Арсение погледна към връхчето й и тя се възпламени. Гореше толкова спокойно.
- Анастасия, нямам огнена магия в себе си, но този трик всеки един жител на Вселената, независимо дали е огнен мейдж или не, може да го прави. Искам и ти да си способна да запалиш нещо или някого с поглед.
Арсение щракна с пръсти и клонката изгасна.
- Няма да можеш да изгориш някого, който е напълно здрав, в състояние да се защитава, освен, ако не спи. Така се предизвиква пожар с толкова малко магия, не не остава нищо за проследяване. Вещерите са с вързани ръце. Вие, укоите, имате по-голям залеж на такива способности от повечето раси във Вселената. Хайде, докато си почиваш, опитай се да възпламениш пръчката на същото място, на което аз го направих.

(Аджелик, опиши опита си. Придобиваш умение „Боравене с ками/ножове – ниво I”; +2 Атака; +3 Опит)

Настя хвана внимателно пръчката, която и беше подадена и леко се стресна когато видя, че се подпали. След като и беше обяснено, какво и що трябва да прави тя погледна Арсение и се зачуди, защо ли иска от нея да прави това, но нали той и казва да го направи, затова и щеше.
Тя хвана по-здраво пръчката и се загледа в нея. Не знаеше много, как да го направи и що трябва да стори, но от опит глава не боли. Е поне не винаги в нейния случай.
Момичето затвори за момент очи и просто се опита да направи нещо. Изобщо нещо, което да е близко до това, което той искаше. Ама уви, като не знаеше, как. Все пак до преди един ден си мислеше, че освен да слугува, друго няма да прави през целия си живот.
Когато ги отвори, вече спокойна и напълно игнорираща Арсение, който пречеше много, ама много на съсредоточението, погледна клонката. Беше доста крехка и сигурно ако я стиснеше малко по-силно щеше да се скърши в дланта и. Килна глава на една страна и изведнъж се усмихна и го погледна.
-Хайде да направим така. Чакаме буря и щом удари имаме огън. Какво мислиш?

*по ясни причини не мога да напиша поста ама майтап да става*

Арсение въздъхна и се отпусна целия, облягайки гръб на дървото зад себе си.
- Непоправима си, знаеш ли – поклати глава той? – Дай ръка – изкомандва набързо.
Аджелик подаде ръка. Арсение я хвана и стисна.
- Усещаш ли това – попита Арсение?
Ръката на Анджелик се загря и не от неудобния допир на кожа в кожа. Нещо започна да пълзи нагоре по пръстите й, ръката, стигна до рамото, покатери се по врата и сякаш се вля в главата й, очите й виждаха нещо съвсем различно. Светът пред нея се преобрази, потъмня и тя се озова на друго място, по друго време.
Виждаше малкия Арсение, в същото положение, в което и тя се намираше сега. Малък, сладък, с дебели бузки. Невръстно момченце, което държеше подобна клонка на нейната. Взираше се в нея и очите му бяха почервенели. Подути от непрестанните опити. Дали имаше 4 годинки?
- Можеш да го направиш – нареди студено мъжки глас.
Аднжелик ясно почувства уплахата на малкия Арсение. Почувства това, което чувстваше той – студ, страх, нежелание да следва принципите на този, който го караше да запали клонката… от дни наред. Болеше я гърба. Пареше.
- Не мога… - каза заедно с него.
Тогава камшикът изплющя и раздра тънката му риза. Болката бе едва поносима. Анджелик падна на колене, точно както направи и малкото момче. Сълзите й на двамата бликнаха, а противният глас кънтеше в ушите й: „Направи го!“ Но малкото момче не можеше. Тя го знаеше. Чувстваше го с цялото си тяло. Тогава последва втори удар и клонката изхвърча на някъде. Момчето просто се отпусна и сведе глава, като умряло. Не помръдна. Биеха го. Ругаеха го. Когато отвратителния човек се отказа и малкият Арсение остана сам, Анджелик почувства някаква странно облекчение. Малкото момче стоя така часове наред. Когато слънцето залезе, то се обърна към нея, която не смееше да мръдне и със сетни сили изрече:
- Помогни ми… не искам да умра.
И се строполи безжизнено на земята.

(Анджелик, опиши как помагаш на момченцето или… как не помагаш.)

Момичето стоеше като статуя и усещаше как цялото тяло я болеше. Усещаше умората в очите си, болката от камшика и идеше да изпищи, но не можеше. Просто стоеше и не можеше да се помръдне. Гледаше как мъжът малтретира детето. Очите и се разшириха с всеки удар и можеше да го усети ясно. Когато най-накрая мъжът си тръгна тя погледна момчето. Зачуди се дали наистина това беше Арсение. Вече заключи, че е отвратителен човек на моменти, но ако това наистина беше той, дали е заради този мъж?
Изведнъж детето се поразмърда и това, което каза я накара да изтръпне. Усети силна болка в главата, сякаш нещо се съпротивляваше с цялото това нещо, което виждаше. Искаше да си повярва, че не е истинско, но просто всичко беше толкова реално. И тогава я сви сърцето. Имаше ли смисъл изобщо да се чуди дали му помогне. Та той беше просто едно дете, а тя не беше нито като Арсение, нито като предишния и господар. И най-вече, тя имаше съвест, а тя досега беше чиста като момина сълза. И никога, абсолютно никога не би позволила на едно дете да умре. Та кой би?
Тя се размърда и отиде до детето. Падна на колене и внимателно го хвана внимателно за рамото. Преобърна го така, че да може да подложи едната си ръка под главата му, а другата си под коленете и го вдигна. Погледна го и доближи лицето си до неговото колко да види дали усеща дъха му. За нейна радост беше слаб, но все пак на място. Това беше някакво успокоение.
Започна да ходи с бърза крачка, за да открие нещо. Просто нещо, което да е полезно в случая. Анджи ходеше ли ходеше, но нищо не и вършеше работа докато накрая не се спря. Заслуша се и чу звук от течаща вода. Отиде към него и стигна до малка река, която по-шума можеше да заключи, че е доста буйна. Тя падна на колене на земята и внимателно остави детето, така че да остави местата, където беше бичуван открити.
Анджелик го докосна по челото и си отдъхна когато разбра, че няма температура. След което хвана ръкава на дрехата си и го скъса. Отиде до реката и след като замалко не падна в нея успя да намокри парцала. Върна се при детето и започна да докосва раните с мокрия парцал. Гледаше да го прави внимателно и нежно, за да не го нарани, но сигурно щеше да боли, много.
След като проми раните се огледа и хвана края на роклята си. Скъса я и покри раните с парчето плат. Накрая просто застана на колене пред него и го погали по главата. Не знаеше, какво друго може да направи, но беше сигурна, че така с дете не трябва да се държат.
-Хей, дребния .. събуди, става ли? Виж има светулки и лошият мъж го няма.

Момчето се размърда. Устните му се свиха, лицето му се нагъна от болка. Едва отвори очите си.
- Ко...я си... ти? – пророни едва-едва. – Ще ми помогнеш ли?
Но какво ли можеше да направи Анджелик? Тя нямаше лечителски умения. Момчето просто щеше да умре в един момент. Изглеждаше силно – духом и тялом, но ако продължаваха да го бият така, нямаше да оцелее дълго.
- Какичко... им... ли нещ... гладен...