Тренировъчните Площадки

First topic message reminder :

Тренировъчните площадки на Играчите бяха разположени на открито. Поляната се сливаше с гората и правеше обучението по-ефективно по този начин, защото според Дан, едно младо момче или момиче трябва да се научи да се бие на всякакъв терен, за да може да запази живота си и териториите им.

През цялото време белокоската просто се чудеше ... „Какво в името на всички чудаци става тук?“. Жената дето беше похитителя очевидно се отказа, а пък Принца не бил ранен, а можеше да се закълне, че ще е под тия бинтове. Е това, което видя ... беше ... странно, плашещо, но по онзи хубавия начин, който ти казва да се пазиш от този човек. Нямаше го страха или пък отвращение просто чудене, как забога е станал такъв и е получил това. Определено щеше да го пита. Това си беше твърде интересно да го остави просто така, а и нали трябваше да съжителства с този човек. И в следващия момент се озова в краката му.
- Ето ти малката държанка втора употреба. Гледай я добре и ако не я е гнус от това, в което си се превърнал е възможно и теб да те огрее, това, което е гряло Арсение. – а това беше. На стени ли говореше? Те щяха повече да разберат от дума. За пръв път Анджи усети как кръв и кипи и застана на колене. Погледна към жената и присви очите си.
-Колко пъти да ти кажа. НЕ СЪМ ДЪРЖАНКА. Забий си го в простата глава. Да не мислиш, че съм толкова тъпа, че да спя с русокосия идиот. – без да осъзнае Анджелик за пръв и може би последен път се беше развикала на някой за последните ... 10 години? Накрая просто си пое въздух и кимна когато той и каза да не казва нищо, но другото не го разбра. Сякаш пък някога би използвала нечие име за собствена изгода. Да бе, да и лепнат и титла „Държанка на Принца на някаква странна сграда с огромна гора около нея и странни типове дето пазят на входа“, а колко пазят ... това само те си знаят.
-Е ако си като него сигурно няма да ми дадеш да излезна от стаята туко виж съм щукнала някъде надалеч и никога не съм се върнала. – отговори му тя и разтърка китките си, после ги погледна. Този свят определено не беше за нея и никога нямаше да бъде. Твърде много ... преживявания имаше аз два дена.
Когато отново го погледна се случи нещо странно. Той я целуна? Очите и се разшириха и усети как цялата пламна. Ръцете и се разтрепериха, а това я накара да се дръпне на безопасно разстояние от два метра колкото да се скрие зад едно дърво и го погледне от там. Вече беше сигурна, имаше грешна представа за Доминик. Той не беше странен, той беше перверзник.
- Стара магия. Стара колкото мен и Вселената. Хайде, време е да те приберем в стаята ти преди непостоянната Амбър да е решила да се върне за теб.
А това трябваш да я успокои ли? С една целувка щеше да е прежали, но някой да знае какво се случва с нея постоянно чрез вуду муду магийки и прочие .. ужасно.
-Мо, мо, може би – дори не беше усетила кога беше почнала да заеква. – т .. т.... тук ми х ...х....харесва повече. – каза най-накрая и докосна лицето си с ръце. Беше топло, мда определено беше пламнала. Сигурно беше червена като домат.
-Хайде идвай. Втори път няма да те измъквам от неприятности. – „ако имаше втори път“ помисли си Анджелик, но все пак реши да стои на мястото си и да не мърда. Тук беше безопасно. – Няма ли да дойдеш? Не?
Тя поклати глава и продължи да стои така докато не чу някаква странен звук. За момент цялата изтръпна. Звукът беше ужасяващ. Досаден, зловещ. Усещаше как кожата и настръхна и я избиха студени капки пот по тила. Тя направи крачка назад и тогава го чу още по-силно и ясно. Приближаваше, а това я караше направо да изпищи и да изтича извън това място. Най-накрая видя това, което я притесняваше толкова. Нищо и никаква жабка, дет си подскача просто ей така.
За по-малко от секунда и с изключителна бързина, която сигурно никога не би развила в нормални обстоятелства тя се скри зад Доминик. Тя прегърна едната му ръка и го задърпа, че да се махнат от това проклето място и си каза на ум, че никога повече нямаше да дойде тук. Никога. Може би в началото на това място ставаше, но тук – не.
-Хайде, преди да ни е последвало. – каза му тя и забърза крачка в очевиден страх за собственото и съществуване. Странно беше. Като малка дори си имаше любимец змия пък я е страх от жаби, но такава си беше, какво да се прави. – И преди да сме стигнали може ли няколко правила. Без да ходиш гол покрай мен, без да сме в една стая и никакви заплахи когато чистя. А аз няма да те дразня, няма да се забърквам в неприятности и ще те накарам поне веднъж в живота си да се усмихнеш. Съгласен?

Вътрешно Доминик се забавляваше, но външно лицето му остана безизразно.
- Хайде, преди да ни е последвало – каза му тя и забърза крачка в очевиден страх за собственото и съществуване. – И преди да сме стигнали може ли няколко правила. Без да ходиш гол покрай мен, без да сме в една стая и никакви заплахи когато чистя. А аз няма да те дразня, няма да се забърквам в неприятности и ще те накарам поне веднъж в живота си да се усмихнеш. Съгласен?
Това момиче, което доведе Арсение, бе толкова забавно. До преди броени секунди бе крещяла на една от най-великите и хлъзгави убийци раждали се някога, а сега го дърпаше подир себе си, за да избягат от жаба. За какво им е на една жаба да ги следва, след като бе най-обикновена такава? Пазареше ли се сега за нещо? Че защо му е да я спира да прави каквото си иска? Не я разбираше и точно за това му идеше да се смее, ако изобщо си спомняше как става това.
- Аа... – замислено започна Доминик. – Какво сама видя, нямам от най-прекрасните тела за гледане. – После продължи някак отегчен и незаинтересован: - Ще имаш собствена стая, дори не разбирам защо споменаваш нещо за чистене... да се усмихна... невъзможно.
Дърветата бяха започнали да се простират по далеч едно от друго. Аджелик все така дърпаше Доминик напред и съвсем скоро щяха да стигнат на мястото, на което до преди час, час и малко бяха тренирали с Арсение.

Анджи го гледаше, но нищо. Нито веднъж не помръдна лицето си. Все едно беше застинало така, а това я дразнеше. Искаше хората да са щастливи, ама как да го направи, когато те не искаха. Е да, те знаеха, как да убиват и да се пазят, но нейното непостоянство и странност можеха да бият на другите заложбите. И беше сигурна, че ще го накара да се разсмее. Успяваше с всеки, който подхване, а и защо толкова сериозно?
-Че какво му има? - попита го тя леко учудено и погледна първо назад, за да се убеди, че гадинката не ги следи. Щом ставаше въпрос за жаби изпитваше параноя. Незнайно защо. Просто страдаше от това и не можеше да го пребори. - Ако ме питаш мен си си супер така.
Тя леко го сръчка в ребрата и се усмихна. Поне срама от целувката бавно изчезваше.
-Пък и това те прави уникален, а колкото и да не вярвате Принце - хубаво е да си уникален, защото поне така няма да се сливаш с тълпата. - след кратката реч имаше успокоение след успокоение и накрая нещо, което я накара да се намръщи.
Повървяха още малко така и стигнаха до началото на тренировъчните площадки или пък края. Не беше сигурна, как трябваше да им вика сега. Анджи се обърна рязко и застана пред него. Погледна го с леко свити очи и го докосна по лицето само колкото да го накара да сведе главата си надолу.
-Сега. Винаги има надежда. Ще се усмихнеш, ще видиш. Няма къде да избягаш. - все едно говореше на някой дето ще го коли, но все пак продължаваше. - И накрая ще си кажеш, че ще ти липсвам. А също така трябва да спреш да се криеш под тези бинтове. Другите като не могат да го приемат да си гледат работата, нали така?

Момичето го сръчка в ребрата и инстинктивно Доминик затвори очи. Преглътна болката и реши да не повдига въпроса за това действие. Момичето му обясняваше нещо, което той отказваше да допусне до себе си. Звучеше като жужене на малко насекомо. Може би за това я беше страх от жаби?
Последното, което чу или по-скоро асимилира бе:
- Сега. Винаги има надежда. Ще се усмихнеш, ще видиш. Няма къде да избягаш. И накрая ще си кажеш, че ще ти липсвам. А също така трябва да спреш да се криеш под тези бинтове. Другите като не могат да го приемат да си гледат работата, нали така?
Надежда? Това пък какво беше? Да избяга? Че той беше точно там, където иска да бъде, дори не му пукаше какво мислят останалите. На вълкът не му пука какво мислят овцете за него. Така или иначе ще ги изяде – в прекия и преносен смисъл.
- Ако сваля бинтовете, както предлагаш, чудовището спящо в мен, ще изяде всяка една капка разсъдък до която се докопа. – Доминк спря и се наведе към Анжделик. – А ти искаш ли да бъдеш изядена?
Задавайки този въпрос, чиито отговор не искаше и да чуе, Доминик продължи напред. Макар и малко преувеличено, бе казал истината на това момиче за себе си. Замисляйки се, кой ли не я знаеше?

(Аджелик, нека следващият ти отговор бъде >>тук<<)

Най-после си тръгна! – констатира дълбоко в съзнанието си Анджи. Някак си Доминик и цялото това държание на пълно безразличен човек я напрягаха. Караха я хем да се притеснява, от факта, че не можеше да го разчете, хем да се чуди дали изобщо има грам емоция в него. Но нали това е заложени в генетичния код на всеки човек, прокълнат или не емоцията е това, което ги разделяше от прости марионетки. От кукли на конци, но без господар. Уви нямаше как да го разбере, все още, но някой скорошен ден. Много скоро, в един прекрасен ден щеше да разбере, какво си мисли прокълнатия принц пък ако ще да я прати и отвъд Ада или Рая.
Анджи въздъхна и се изправи. Вдигна ръцете и събра така длани, че да ги изпъне нагоре. Направи това и с цялото си тяло докато не чу пукане на кости. Е може би преди умъртвяването щеше малко да се притесни, но сега си беше напълно нормално. Обаче беше гадно, защото можеше буквално да усети как костите и се местят и наместват. Гадна работа. И като включим заряда, който протичаше още по тялото и заради проклетата магия .. деня ставаше все по-хубав и по-хубав.
Така имаше един час, дай боже да си го разпредели добре. Първо душ, после проучване и накрая да стигне до площадката. Какво по-хубаво от планираните неща?
След около петнадесетина минути на бърз душ и обличане на нещо, което щеше да е по-удобно за физически упражнения и общо взето за всичко, което можеше да хрумне на Анджи като тренировка, също и след като си изсуши косата застана пред вратата водеща към коридора. Затвори очи и си пое дълбоко въздух. Почти не усещаше жуженето в кръвта си, болката в главата и най-вече онзи зареден заряд, който искаше да я разкъса на парченца. Може би трябваше да пита Доминик как да спре да го чувства, е той така или иначе щеше да я изглежда отегчен и сигурно да и каже да се оправя сама.
Накрая отвори вратата и се огледа дали има някой. Коридора на третия етаж беше празен и това само и вдъхна някаква увереност, че няма да си навлече проблеми. И така, сякаш беше крадец се изниза от единия етаж. Е оставаха още два. Слезе внимателно по стълбите и докато си ходеше спокойно и броеше факлите чу гласове. Странно, но това не я стресна като по-рано. Я защото се беше предала пред очевидното, че тука безопасно място нямаше, или пък защото просто се умори от ролята на вечно изплашено дете. Е едно надделяваше над другото, ама кое и Анджи не знаеше.
Двамка приличащи на горили-културисти родени близо до пивоварна минаха покрай нея и за момент Анджи си помисли, че деня все пак нямаше да е провален с излишни дрезги. Е да де, ама на. Само защото нямаше да им направи път да минат, и защото капацитета на тия орангутани беше толкова „голям“, колкото и големината на съсухрена ядка на орех. Макар че това ще е обида към орехите. Изведнъж Анджи почна да се смее на собствените си мисли, което като по чудо не отбягна на тия дваминката.
-Брат май на нас се смее. – констатира единия, а момичето само почна да се смее повече. Брей, имало надежда и за най-пропадналите.
Другия хвана нещо наподобяващо голям меч и стисна дръжката му. Извади го и го насочи към момичето, а тя само леко се учуди, но после въздъхна и затвори очи. Направи крачка назад, само защото не искаше да гледа острието от толкова близко.
-Момиче, знаеш ли кои сме? – попита мечоносеца.
-Животни напуснали хабитата си? – отвърна на въпроса с въпрос Анджи и се усмихна по онзи типичен невинен и детски начин, който само тя си умееше. Сложи ръцете си зад гърба и продължи. – А не, чакайте. Знам кой сте. Вие сте Туидълдум и Туидълди, нали?
Двамата се спогледаха и беше чисто забавление да ги гледаш как се опитват да произнесат двете имена, но очевидно не им се играеше затова единия само замахна с меча, да я стресне ли? Да я покоси ли? Е беше нужно само да се дръпне още крачка, две назад и беше в безопасната зона.
-Ой, ой, ой. Я полека. Косата трудно се чисти от кръв после. – каза им тя и се усмихна като килна глава на една страна, а междувременно реши да пробва новата си способност. Така и така се беше научила да прави циркови номера, защо не ги усъвършенства.?
И така докато се усмихваше миличко и сладникаво, с ръце зад гърба пусна бавно магията си към краката си, а после и към техните. Като малко червейче, което беше единствено с цел да прави поразии. Идеята беше да ги баламосва докато не им завърже връзките на кубинките една за друга, а после да си плуе на петите. Нямаше да скочи в битка, която беше ясно, че ще загуби, но понякога не е важна победата, а щетата нанесена върху другия отбор.
– Не знаеш ли, че когато мъж има нещо голямо, то е компенсация за нещо друго. – и направи знак с кутре, че да може образа да е пълен. Онзи почервеня, позеленя и става лилав за отрицателно време и щом двамата тръгнаха напред номера стана. С вдигането на крака на единия той се просна на земята, а меча отлетя някъде по коридора, другия уж да му помогне, ама и той се стовари върху каменната плоча. Без да губи повече време Анджи само направи няколко подскока и се озова от другата им страна, така че да може да слезе по следващото стълбище, но преди да се затрие по пътя се врътна на пети и се поклони с особена грация и изящество.
-Благодаря за отделеното време, но моя милост си има друга работа. –  Намигна им и продължи по пътя си се една страна подскачаща походка докато си тананикаше мелодийка, която беше чула преди години от един от гостите на предишният и господар.
-

Spoiler:

Все още тананикаща си мелодията на песента, Анджи се появи на площадките и се огледа. Свари Доминик да седи под сянката на едно дърво, а отдалече можеше да чуе виковете на ония двамата. Странно, това я забавляваше. Тя се приближи до Доминик и леко се наведе. И продължи да се навежда до момент, когато опря челото си до неговото, а краката и дори не се свиха с милиметър, цялата работа беше в кръста.
-Не ти ли е тъмничко на сянка, принце? Да ти кажа имаш нужда от малко тен, и ако случайно се появят един такива горили. Нищо не съм направила. Все пак съм бездарна.

/ Ето я и песничката https://www.youtube.com/watch?v=Gz2GVlQkn4Q /