Тренировъчните Площадки

First topic message reminder :

Тренировъчните площадки на Играчите бяха разположени на открито. Поляната се сливаше с гората и правеше обучението по-ефективно по този начин, защото според Дан, едно младо момче или момиче трябва да се научи да се бие на всякакъв терен, за да може да запази живота си и териториите им.

Прекрасните устни на Амбър се разшириха в още по-прекрасна усмивка, която разкри белите й зъби. Не можеше да повярва на късмета си. Днес Случайността бе на нейна страна. Колко удобно.
- Гледай ти, гледай ти. Ти... да не си една от държанките му? Ах – възкликна предоволно жената. – Идваш с мен.
Буквално за един миг, точно както правеше Арсение, тя се озова зад нея и я сграбчи. Аджелик въобще не разбра какво се случи. Когато се опомни, намери себе си вързана, едва кретаща по уникалния задник на жената.
- Сега, скъпа, Арсение ще трябва да дойде при мен, за да те намери. Красота.

-А аз се моля никога да не дойде. - изрече Анджелик докато гледаше към ръцете си. Не беше истина това, което каза. Не искаше да е затворник или пък средство за изнудване, а ако Арсение беше в безопасност когато не я намери само щеше да се радва. И все пак сега му беше бясна. Никога да не се беше съгласявала да отиде на по "питие" с него. Сигурно ако не беше го направила сега щеше да е по-добре. В безопасност, макар и изкуствена.
-И дано никога не го намериш. - изсъска и се опита да се дръпне, но без успех. Да им се не видят и всичките странности на този свят. Вече беше убедена. Ако някой не е мошеник той ще е похитител, ако някой не е похитител, той ще да е странен. Всеки ли в тази Вселена беше луд? Че май. Един нормален не видя. Даже сервитьорката беше странна. Аман от особени, а после нейната раса била луда за връзване.
-Също не съм ничия държанка. Аз съм само един домашен любимец, сещаш се. Даваш им име, те те следват постоянно. Лоялни са. Заменят се лесно щом умрат. - За пореден път Анджи се опита да се дръпне, но като видя, че не става реши да пробва нещо ново. Все пак Арсение я беше научил как да подпалва пръчки, та колко трудно да е да направи същото ама с въже макар и с опасност от изгаряне? И тогава се отказа. Не се справяше добре с болката, а ако вземе та се изгори сигурно щеше да проклина всичко свято на тоя свят.

- Домашен любимец казваш… - сякаш Амбър се замисли за момент. – Толкова ли много ти харесва как те чука, че не си склонна да издадеш къде се намира? Скъпа, с лоялност не се стига до никъде, особено към такъв тип хора, към които спада Тодерас. Спаси си живота и се отърви от него. Къде е?
Амбър-Джуел продължаваше да я „влачи“ по-навътре в тренировъчните площадки. Гората започваше да става по-гъста и трудно проходима. Колко ли бяха големи?
- Арсение, покажи се, покажи се, където и да си – започна да си пее тя. Много добре знаеше, че ако е наоколо, ще я чуе прекрасно. – Хванах малкото ти кученце. Ела и си го вземи, ако можеш.

Тия бяха непоправими. Какво беше това, че всеки мисли, че тя спи с него. Това беше абсурдно. Може би трябваше да си лепне някъде бележка, че никога, ама никога няма да спи с Арсение. Никога, никога и отново - никога. Ама ходи разправяй, че имаш сестра или там както беше приказката. Да им се не види и проклетите създания. Един нормален да няма.
-Първо на първо .. - Анджелик погледна на кръв жената пред себе си. - Взаимоотношенията ми с русокосия са във вертикално положение. Второ - мислиш си, че ми пука дали ще ме убиеш. Давай, така ще се отърва от всеки един от вас.
Странно, но се ядосваше, дразнеше я факта, че си мислят грешни неща. Но не за нея, а за него и ли толкова го беше извисила в собствената си заблуда, че сега просто искаше да разбие всички грешки в изказването.
-Също така не е просто лоялност. Той ми даде цел, име и ми показа различен свят. Изпитвам респект и страх, нищо повече. И никога, никога абсолютно никога, дори да знаех нямаше да кажа.
Анджи се огледа и за момент изтръпна. Тая гора ... ставаше по-страшна и гадна. Напомняше и за гората близо до къщата, която някога наричаше свой дом. Само дето там вилнееше баща и, който веднъж я свари да ходи сама през нощта из гората, без капка самосъхранение и я изплаши така, че никога повече да не иска да излиза от къщата. Е то като видите от близо огромни зъби и очи, които искат да ви убият и вие да не искате да излезете от стаята си.
-И колко пъти да ти казва. Няма да дойде. Не съм толкова ценна. - и беше ли лошо, че в този момент Анджи си помисли, че няма да е зле просто тая да гушне букета? Просто ей така. От инфаркт примерно, нищо че е на тия години. То и младите умират от това.

Амбър продължаваше да я тегли из гората. Храстите и падащите клони започнаха да издраскват кожата на Анджелик. Жената пред нея се движеше умело и нямаше и след от каквото и да било. Изведнъж рязко спря и Анжди за малко да се блъсне в нея, вече привикнала да ходи. Бавно и показно, Амбър извади дългия си меч. Макар че Анджелик не можеше да види, неестествена усмивка се разля по лицето на Джуел.
- Найи-после! – изсмя се тя.
Някъде, в делчната сянка, заблестяха едни очи – очите на Арсение. Виждаха се само те и… перфектната усмивка показваща още по-красиви бели зъби.
- Ще трябва да те разочарова… - гласът не беше на Арсение.
- Не очаквах да си излязал от дупката, в която обикновено се криеш – изсъска ядосано жената.
- Първо, пусни момичето. Тя е мой личен гост.
- Тя е на Арсение!
- Арсение отдавна я предаде на мен. Пусни я.
Принца излезе от сенките – облечен в кожени панталони, гол (обинтован) до кръста и с най-киселото изражение, което можеше да съществува във Вселената.
- Не – Амбър застана в бойна поза. – Не и докато не намеря това, което търся.
- Жалко е… - Принца започна да се освобождава от бинтовете си, разкривайки постепенно черната си кожа отдолу. – Жалко е, че този мъж никога няма да бъде твой.
Бинтовете паднаха. Един милион очи се отвориха на тяхно място, придружавани с чудовищна уста.
- Не искаш да те захапя, нали?
Амбър-Джуел за момент се поколеба. Не искаше да се сражава с Принца, защото и двамата нямаше да умрат, а само щяха да си нанесат такива телесни повреди, че възстановяването щеше да е дълго и тежко. Тя не можеше да си позволи такова нещо на този етап от живота й. Плановете й бяха други, трябваше да е в отлична форма. Явно Арсение, колкото и да не й се искаше, щеше да почака.
Аджелик полетя напред и се стовари точно в краката на Принца.
- Ето ти малката държанка втора употреба. Гледай я добре и ако не я е гнус от това, в което си се превърнал е възможно и теб да те огрее, това, което е гряло Арсение. – казвайки това Амбър се дематериализира и потъна Ермол знае къде.
Принцът подаде ръка на Аджелик като й помогна да се изправи. Очите и устата се затвориха и той старателно започна да навива бинтовете си обратно, прикривайки това, което е в действителност.
- Не казвай нищо – предупреди я, докато разрязваше въжетата. – Запомни, че след като Арсение го няма, принадлежиш на мен. Казвай го смело, когато попаднеш в такива ситуации.
Той се наведе и за изненада на Аджелик, той я целуна, ухапвайки горната й устна. Вкуси малка капка от кръвта й и се облиза.
- Така ще знам, докато си тук, какво се случва с теб.
Преди Аджелик да си е и помислила да попита как точно щеше да знае такива работи, ако изобщо щеше и да помисли това, видя съвсем ясно златна нищка, излизаща от нея, свързваща я с принца.
- Стара магия – каза той. – Стара колкото мен и Вселената. Хайде, време е да те приберем в стаята ти преди непостоянната Амбър да е решила да се върне за теб.