Тренировъчните Площадки

First topic message reminder :

Тренировъчните площадки на Играчите бяха разположени на открито. Поляната се сливаше с гората и правеше обучението по-ефективно по този начин, защото според Дан, едно младо момче или момиче трябва да се научи да се бие на всякакъв терен, за да може да запази живота си и териториите им.

Хванах внимателно дръжката на камата и я погледнах. Изтрих сълзите си. Може би ми стана малко по-добре когато каза, че е по-опасен. Може би, не бях сигурна. Внимателно докоснах с палец острието на камата и установих, че е остра. Нещо, което често правех в имението на господаря. Обичах да играя с ножовете, макар и само за да го подреждам на масата или по рафтовете.
Погледнах Арсение и се усмихна. Все пак щеше да се върне. Бях сигурна. Такъв индивид не умираше. Както казах и по-рано. То такива като него Смъртта не ги иска. Ще вземе да и досажда повече, отколкото аз на него.
-Не мисля, че ще ни стигне и цял век. - засмях се, макар че наистина го вярвах. Е може би нямахме цяла вечност, но пък щях да се опитам да направя, каквото ми казваше.
Стиснах ръката си около дръжката на камата и след по-малко от минута ръката ми свикна с нея. Не се чувствах странно, не се чувствах и добре, но колкото, толкова.
Поех си въздух. Какво казваше онзи, които обучаваше осиновеното синче на господаря ..? А да. Първо трябваше да си повярвам, че го мога, след това да си повярвам, че мога да победа. А чак тогава да преценя ситуацията. Мда бе, все едно го можех това.
Все пак погледнах към Арсение и хванах камата така, че края на дръжката да я докосвам с палец, а острието да се докосва до кожата ми. Е нямаше да се порежа, надявам се. Така ми беше по-лесно да го нападна, макар че не исках. Затова се засилих срещу него с ясната представа, как искам да го наръгам в сънната артерия, задето ще ме остави на това място сама.

*Много съм зле в тия постове.*

Анджелик се стрелна напред. Определено бе по-бърза от това, което очакваше Арсение.
С едно плавно завъртане и невинен смях, той я обезоръжи. За негово още по-голяма изненада, тя не се задържа на краката си и тупна на дупе. Арсение продължи да се смее, докато й подаваше ръка.
- Знам, че ще стане трудно – поклати глава той. – Но ти искаш ли цял живот да зависиш от мен за твоята физическа защита? Мисля, че не. Хайде, Анастасия, отново.
Арсение й метна острието. Дръжката се удари в ръката й, но падна на земята.
- Всъщност, не го държиш правилно. Не мисли за камата като за кама, а като за продължение на ръката ти. Хайде, отново Анастасия, нападай!



(Анджелик, направи ново описание.)

Някак си беше забавно. За момент ми се стори, че по-скоро си играем, отколкото да ме учеше на това, как да се защитавам, но ... уви беше второто. И както се забеляза в момент на тревога ръсех само простотии, но пък смях да има.
-Всъщност офертата да ме защитаваш цял живот ми се вижда прекрасна. Ще почна работа някъде и ще ти купувам времето с мен. Поне и двамата да извлечем изгода.
Все пак се изправих и хванах камата и я погледнах. Като продължение на ръката вика. Ами да заключим, че моята ръка е отсечена. Това ми се струваше идеално за случая. Аз си бях една осакатена идиотка, която можеше да ползва нож само да реже неща, но не и хора.
-Ами покажи ми как да го държа. - сопнах му се и се усмихнах. Отместих косата си на една страна, че да не пречи, не че щеше де, нали беше сплетена, ама знае ли човек в тия времена, какво може да се случи.
Приближих се до него и го накарах да ми покаже наистина как се държа ножа. След като и това мина както си стоях така на едно място на няма и ръка разстояние и с невинното изражение на лицето ми хрумна нещо. С цялото спокойствие на света и невинно изражение, сякаш нищо ама нищо не мислех да правя го погледнах и в следващия момент замахнах към дясната страна на лицето му.

В действителност Арсение не очакваше това от Анджелик. Той реагира почти мигновено, огъна тялото си по необикновен начин и успя да я изрита няколко метра назад. Стореното беше сторено. От будата ми потече, макар и капка, кръв. Арсение я изтри с палец и погледна към Анжделик, която отново бе тупнала по дупе, но държеше здраво камата.
- Много добре. – кимна той одобрително – Отново.

(Анджелик, получаваш 2 опит.)

Изправих се и сложих ръцете си на колената. Почваше да боли, когато падам. А и болеше когато ме ритна, доста. Щом
щеше да е така, добре. Така да бъде.
Стъпих здраво на краката си и се поразместих. След което го погледнах. Този път за разлика от предишните опити сведох брадичката си надолу така, че да мога да виждам по-добре действията му. Не трябваше да го бия, нямаше шанс, само трябваше да го докосна. Нищо повече. Само да го докосна.
Пренесох тежестта си в левия крак и се оттласнах от земята. Просто се затичах към него. Този път не исках да го порежа, а по-скоро да му върна ритника. И вече всичко беше измислено. Просто щях да замахна към него, а с някакъв късмет, дай боже парира, при което щях да го изритам в капачката да знае, че жени не се бият.
Вече на по-малко от метър, от него се опитах да мисля за целта, концентрацията му беше майката, а когато бях близо до него ми липсваше, все пак продължавах да мисля за плана и нищо повече напълно игнолирайки златистите му очи и перфектното лице, което вече си имаше спомен от мен. И щом го достигнах просто замахнах ..