Тренировъчните Площадки

First topic message reminder :

Тренировъчните площадки на Играчите бяха разположени на открито. Поляната се сливаше с гората и правеше обучението по-ефективно по този начин, защото според Дан, едно младо момче или момиче трябва да се научи да се бие на всякакъв терен, за да може да запази живота си и териториите им.

Черен облак се спусна над Анджи. Беше бясна. Беше нервна и най-вече, искаше да смаже всяка кост от тялото на онзи мъж. Докато го гледаше така, безпомощно Анджелик стисна дясната си ръка в юмрук. Стисна челюстта си до момент на болка във венците. Кой изобщо бе способен да причини това на дете? Момичето усети гневът, който се издигаше през ръката, която вече побеляваше към челюстта и накря към главата и. Искаше да го убие, да убие проклетия мъж, който му стори това. Искаше да го види как той е в същото положение като русото момченце, само защото такива хора не заслужаваха прошка.
Тъмните мисли продължиха до момента, в който момченцето не отвори очи и тя веднага се отпусна. Усети някакво странно успокоение. Тя го погледна и внимателно го погали по едната буза. Усмихна му се и се приближи по-близко до него.
-Можеш да ми викаш Анастасия. - все пак ако това беше Арсение, той и го даде, а и и харесваше. Той и даде нов живот, ново име и цел, за която да се бори. - И ще се постарая да помогна с каквото мога, но ти почивай.
Тя се изправи и огледа гората. Малко и беше трудно да вижда, защото скоро щеше да стане пълен мрак, но все пак можеше все още да се ориентира. Анджи започна да обикаля и накрая когато усетил как нещо дращи крака и се наведе и си отдъхна. Беше храст с къпини. Тя внимателно се освободи от тръните и се огледа. Пресегна се и хвана не много голям клон на дърво. Откъсна няколко листа, които щеше да използва за съд и накрая като две шепи къпини. После се върна при детето. Погледна дали е добре, а след като се успокои изми плодовете и ги занесе при него.
Анджелик сложи ръката си на челото му и после на едната му буза. Зачуди се, какво още можеше да направи за него. Изведнъж пак се изправи и тръгна да събира съчки. Върна се при него и застана на колене. Нареди ги така, че направят огнище и въздъхна. Май сега щеше да е страхотно ако просто беше приела офертата да се научи да подпалва нещо с поглед. Е още не беше късно, нали?
Анджи хвърли един поглед на детето и като разбра, че засега е добре погледна вече клонките. Както и беше казал Арсение. Че всеки го може, и че нейната раса имала по-големи залежи на такива способности. Тя поклати глава. Не, така нямаше става. Момичето само въздъхнах и погледна за пореден път съчките. Втренчи се в тях и си пое дълбоко въздух.
Първото нещо май беше изобщо да осъзнае, че има някаква магия в себе си. Затова просто се отпусна и се откъсна напълно от всичко заобикалящо я. Просто влезе в собственото си съзнание.
Някак си не се чувстваше в безопасност в собствената си глава. Сякаш се скиташе в непрогледен мрак или нещо по-лошо. В постоянно опасност. Затова може би я беше страх от нейният вид, защото те можеха да я накарат да изпита този страх постоянно. Затова и беше толкова покорна когато я дадоха на онзи мъж. Осъзнаваше, че ако не се подчини щеше да попадне тук заради майка си.
Момичето се огледа и накрая видя нещо ярко, което излъчваше топлина. Доближи се до него, но всеки път то се отдръпваше все повече и повече. Може би този подход беше грешен. Може би не трябваше да мисли за магията в тялото си като нещо, което беше затворено. Анджи се върна обратно и погледна момченцето. Тя се приближи до него и го внимателно го прегърна, а после допря челото си до неговото, точно както Арсение правеше когато искаше да я успокои.
-Не се притеснявай, нали? Онзи мъж няма да те доближи, няма да те докосне. Няма да му дам. - тя го остави да седне в скута и и го прегърна. Беше толкова малък и крехък. Толкова невинен и сладък. Дали и Арсение чувстваше това когато я погледнеше? - А сега искаш ли да опита нещо заедно? Онова, което злият мъж те караше.
Детето потрепери в ръцете и, а тя само се усмихна мило и го погали по главата.
-Не се притеснявай. Ще се опитаме заедно, и ако не успеем никой няма да ни бие. - усети как раменете му се отпускат, което беше добър показател. Тя му посочи пръчките и си отдъхна. Някак си, когато той е близо до нея беше по-спокойна.
За пореден път погледна пръчките и се замисли. Досега отказваше да повярва, че има каквито и да е заложби за такива неща, затова сега ще си го забие в главата, че може да го направи. Че ще го направи и няма да се предаде без бой, защото тя беше от онези хора, които предпочитаха да бягат, когато е трудно да се отказват бързо и да не се опитват, когато нямаха цел и смисъл. А сега имаше цел. Да опази детето в ръцете си и не искаше да измръзне насред нищото.
Изведнъж усети леко странна тръпка по тялото си. Главата вече не я болеше, както преди когато се опитваше да направи нещо. Тя хвана една съчка и я подаде на момчето, което я хвана доста плахо.
-Спокойно. - каза му нежно - само трябва да се появи малко пламъче ето тук. - Докосна клонката на върха и се усмихна. - Представи си, че там ще се появи една светулка или звезда. И ако сме късметлии може и да с пламъка да привлечем феи. Знаеш ли? В тази гора може да има такива.
Тя видя леката усмивка на лицето на детето и вече се зае с работата. Тая пръчка или щеше да се запали или щеше да пребие Арсение след това, което я караше да изживява.
Анджелик погледна върха на пръчката и започна да мисли над това да се запали. Представяше си го. Магията, която отказваше да приеме в себе си как се промушва във всеки възможен ход между атомите на структурата на дървото. Как предизвиква триене, което се превръща в малък пушек и накрая пламък. На теория беше лесно, ама уви на практика. Когато лампичката ти не свети в зелено и не ще да се фокусира над това, което правеше.
Не се беше усетила кога детето беше започнало да трепери и го погледна. Обгърна го с ръце и въздъхна. Усмихна му се и продължи внимателно да го гали по косата.
-Знаеш ли, баща ми можеше да се превръща в огромен дракон. С големи криле, които разцепваха небето и облаците. Бяха силни и здрави. Можеше да изпепели цяла гора ако поиска. Да срине цяло село, но го правеше само когато го обиждаха. Казваше, че магията идва от болка, а че болката идва от любовта, защото той се обиждаше единствено, когато бяха груби с майка ми. Обичаше я с цялото си сърце и беше готов да изпепели целия свят за нея.
Настя докосна внимателно ръцете на детето, които държаха пръчката. Вдиша дълбоко въздух и усети странна тръпка. Сякаш милиони малки снежинки се спуснаха по кожата и, но не бяха студени, а по-скоро приятни. Те падаха върху нея и просто се разтапяха. Момичето се опита да ги игнорира и продължи да гледа пръчката. Опита се да спусне малко магия към нея с надеждата тя да се превърне в пламъка, който искаше.

Арсение наблюдаваше внимателно реакциите на Анжелик и искрено се забавляваше от това. Гледаше я как върви напред-назад, търсеща уж къпини, за да нахрани малкото дете. Накрая се реши да опита възпламеняването. Започна да става интересно. Около Анджелик се образува сива, гъста мъгла. Тя се разпростираше бавно и полепваше всичко наоколо. Беше близо до успеха. Арсение стисна палци неволно. Знаеше, че ще успее, защото това не беше голяма работа, но тя трябваше да напредва с малки крачки заради миналото си. Въпреки това бе доволен, че бе попаднал на нея.
Анджелик гледаше настоятелно пръчката и усещаше как нещо ново, нетипично чувство минаваше през нея. Един милион мравки я налазиха. И тогава се случи чудото. Тънката пръчка се възпламени. Първо, започна неуверено, но след като Аджелик се съсредоточи до предела на силите си, огънят стана неестествено силен. Поддържан от магията й, пламъкът бе силен като факла. Тя поднесе пръчката към купчинката, която искаше да запали. Хвърли я вътре. Бавно, но сигурно огънят се разпали и много скоро започна да отдава по-силна топлина. Малкото, русо момче вдигна погледа към нея и тя се загуби в очите му.
Миг по-късно, не тя държеше някого, а сама бе в прегръдките на някого и същите тези очи я гледаха. Арсение.
- Браво, Анастасия – той посочи огнището. – Справи се прекрасно, макар и с малко побутване.
Арсение я придърпа още по-близо до себе си. Оплете своите крака в нейните и ги издърпа настрани, разкрачвайки я. Преди Анджелик да успее да реагира, ръцете й се озоваха зад гърба й, в здравата му хватка. Арсение се наведе напред и прошепна в ухото й:
- Добрите момичета заслужават награда.
Топлият му дъх я накара да настръхне. Той я захапа за ухото и съвсем леко го дръпна назад.
- Знаеш ли... – настъпи най-дългата и мъчителна пауза, която можеше да съществува. – Още от ден едно искам да направя това...
Свободната му ръка се плъзна от рамото й надолу към гърдите, погали съвсем нежно корема през роклята и за почна да набира полите й. Платът бавно се плъзгаше по разтворените крана на Анджелик, нагоре и съвсем скоро той ги бе набрал целите в голямата си ръка.
- Тихо – прошепна той в ухото й.
Ръката му се плъзна надолу между краката й. Пръстите му започнаха да се движат, опивайки най-различни движения. Анджелик усещаше пулсираща му ерекция опираща се в гърба й. Той започна да целува врата й. Тя инстинктивно завъртя глава на една страна, оголвайки го за целувките. Целуна я и спря... Просто така. Пусна я.
- По дяволите... – каза той безчувствено. – Не сега...
Бавно се изправи и застана пред Анджелик. Гледаше я с очите си, които не изразяваха нищо.
- Чакай ме... – каза той, докато образът му се разпадаше в нищото и пуф! Изчезна.
Не след дълго Анджелик чу шум. Стъпки идващи от някъде, приближаващи се към нея. Не отне много време и в полезрението й попадна жена. Тялото й бе като изваяно – красота. Големи гърди, плосък корем, прекрасни дълги крака, изящни ръце. Косата й бе черна и лъскава. По това можеше да се съди, от малкият непослушен кичур, който се бе изплъзнал от под качулката. Устните й бяха обагрени в тъмнокафяво червило, но лицето и очите й бяха скрити. Устните й се разкривиха в някаква недоволна гримаса при вида на Аджелик.
- Йо – поздрави по мъжки жената. Гласът й бе благ, но и някак зловещ. – Да е притичвал от тук един русокос педераст?

Не разбираше, много какво се случва около нея. Никога не разбираше, защото всичко това беше твърде ново за нея. Свят на магия, опасност, далеч от ежедневните и задължения и тревоги дали е изгладила дрехите на някой влиятелен мъж. Преди се чудеше дали е направила всичко, както трябва, дали е изчистила счупената чаша от поредната вечер на ергенски запой и хазартни игри. Дали е унищожила миризмата на пури и цигари. Дали е измислила чашите и прибрала бутилките скъп алкохол. Тревоги, които и се струваха ужасни преди, защото за всяка неизпълнена задача резултата щеше да е един и същ. Шамар, викане, крясък и блъскане в земята, но с времето това намаля и накрая нямаше за какво да се хване. Всяко наказание беше заместено с едно кимване на главата и толкова. Стигаше толкова.
Сега стоеше и гледаше в златисто-кафявите очи на русокосия мъж. Усещаше ръцете му около себе си и за момент се зачуди – Защо? Толкова прост и толкова сложен въпрос едновременно. Беше присъщо за хората да се питат това постоянно. Защо това, защо онова? Защо той и защо тя? Но в случая Анджелик се зачуди нещо съвсем различно. Защо се появи в живота и? С какво го заслужи когато тя е само и единствено едно обикновено създание? Не мислеше много за себе си. Беше лишена от всякакво самочувствие, тогава защо този мъж, който беше просто .. великолепен, бляскав, интелигентен, загадъчен, особен, странен. Не можеше да го разбере. Не е като да може да му даде нещо.
Тя преглътна тежко докато се взираше в тези негови очи, които усещаше на момент, че приличат на хищнически отколкото на някой нормален. Сигурно затова се притесняваше около него. Усещаше странни тръпки по гръбначния стълб и сърцето и прескачаше някой друг удар. А дали не си представяше всичко? Като нищо. Сигурно процеса по побъркване, който се предава в семейството беше започнал в момента, в който и подариха свободата.
- Браво, Анастасия. Справи се прекрасно, макар и с малко побутване.
За секунда видя само как устата му се движи, но не чу звук. Беше твърде пленена от този поглед, от тези очи. Но когато забеляза отражението на пламъка в тях обърна с нежелание глава натам, само да разбере, че въпреки всичко беше успяла да подпали чудото. И тогава радост се издигна в тялото и. Все пак го можеше. Кой да предположи, мислеше си, че е безполезна, но пък може би има надежда там някъде. Тя положи ръцете си на земята и тръгна лазейки в към огъня, защото още не можеше да повярва, че все пак успя да направи нещо такова.
В следващия момент усети как ръцете му я придърпват близо до него. Усети топлината на тялото му в гърба си. Силата на краката му когато ги оплете в нейните и онова електрическо усещане когато той я докосваше. Определено не беше част от въображението и. Не откачаше. Всичко, което си мислеше, че е показател за идващата лудост беше просто Арсение. Изведнъж Анджи изтръпна осъзнавайки, че му беше хрумнало нещо, което по-всичко си личеше, че не вървеше на добре. Опита се да се отдръпне, но беше приклещена като канарче в клетка. Дръпна ръцете си, но без успех. Наведе се напред с някаква надежда да е малко по-далеч от него, но той се приближи.
- Добрите момичета заслужават награда. – чу гласът му сякаш беше шепот. Сякаш беше нещо неземно и нереално и за момент просто затвори очи. Усети тръпка, адреналин и още нещо в себе си. Желание? Не беше сигурна, защото определено досега не се беше чувствала така, но ако нещо беше научила откакто познава Арсение беше, че досега нищо не беше чувствала. Че само съществуваше без особена причина. Че досега не беше жива, докато той не се появи.
И тъкмо когато да му каже да я пусне той сякаш прочиташе мислите и. Измисляше нов план и просто я приклещваше в клетката и, която сътвори за няма и ден. Да, покрай него Анджи се чувстваше точно като птичка в клетка. Не вярваше да е защото иска да я опази или нещо друго. Знаеше, че хората не са такива, те са използвачи, нисши създания, които плануват, докато нейният план и чист и прост. Просто да се води по течението.
- Знаеш ли. Още от ден едно искам да направя това. – след тези думи усети ръката му по тялото си и това беше. Преля и. Искаше да се дръпне от него. Да се разкара. Влизаше в главата и, влизаше в личното и пространство сега искаше да влезе и нея самата. Беше ужасен, арогантен, самоуверен. Толкова ли беше странно, че тя не искаше да е с него, все още. Страхуваше се не само от Арсение, но и от неизвестното, а той само това и показваше.
-Махни се. – каза му тя с едва ли не заповеднически тон, но последва нещо по-различно.
- Тихо – прошепна той в ухото й. Следващото нещо, което усети беше прилив на адреналин. Усещаше как главата и пищи да се разкара, но тялото и само си се движеше. И сякаш ангелче на едното рамо и дяволчето на другото и говореха за това, кое е правилно, и кое лошото на този момент.
От една страна беше в близост до такъв мъж, от друга страна беше в близост до Арсение. От една страна искаше да прави с нея, каквото си поиска, а от друга я беше страх да не вземе да му хрумне нещо, което е ... прекалено. И от една страна тялото и го искаше, но здравият ум и казваше да се дръпне, защото сигурно след като получи, това което иска ще си тръгне като всеки нормален човек.
За нейна радост или разочарование, не се знае кое повече в момента изпита, Арсение се дръпна. Смотолеви нещо, което за момента Анджелик не разбра. Той се изправи, а тя го погледна с леко премрежен поглед. Все още усещаше целувките по врата си като горящи белези. Внимателно докосна мястото, където устните му докоснаха нежната кожа и се изчерви цялата.
След като изчезна изведнъж някаква ... студенина? Някакво крайно самотно чувство, което не беше ясно дали беше защото изчезна или защото изчезна без да каже нищо освен „Чакай ме!“. Глупак. Нали му беше казала, че ще го прави докато вече не му писне от нея, което според нейните изчисления да стане след няколко дена. Мда, няколко дена.
Тя се изправи и пооправи дрехите си. Слава на бога, че се разкара. В момента на слабост, който беше вечен кретена щеше да прави с нея, каквото си поиска. Анджи се огледа и усети, че пак е станала като домат. Докосна лицето си и го почувства крайно топло, а какво прави когато е нервна? Най-често чисти. Затова започна да събира пръчките от земята и да ги реди една до друга и една върху друга. Това някак я успокояваше и и помагаше да възвърне нормалния такт на сърцебиенето си. Дори когато се появи жената тя не я забелязала твърде заета да реди пръчките, сякаш от това зависеше живота и.
- Йо – Привлече вниманието на Анджелик и тя погледна жената. Беше красива, е поне имаше перфектното тяло за една жена. Дълги крака, стройна фигура и за момент или два се почувства толкова зле, толкова отвратителна, че сведе поглед и стисна една от пръчките.
– Да е притичвал от тук един русокос педераст? – това пак я накара да погледне към жената с доста неразбиращ поглед. Така си беше, не знаеше, какво точно искаше да я пита. Анджи само се изправи и изтупа ръцете си. Дори да стои пред нея си беше грехота. Отново се почувства твърде .. невзрачна в сравнение с това създание пред нея.
За момент усети как с корема и се надига буца, която премина през цялото тяло нагоре та чак до гърлото и. Усети леката болка с лицето и как след малко ще избяга от това място, но трябваше да чака. Такива бяха командите. „Чакай ме!“ и беше казал и тя като едно добро куче щеше да го направи.
-Извинете. – каза тихо момичето и май дочу леко треперене в гласа си. Пълната лиса на самочувствие си казваше думата. – Но .. за кой русокос .. – последва кратка пауза. Анджи не беше сигурна, че трябва да нарича така някой, който сигурно не беше такъв. Дори не беше сигурна, че знае истинското значение на тази дума, но това беше отделен въпрос. – Кой имате предвид?

Амбър наблюдаваше момичето, което бе почервеняло като домат. Определено Арсение имаше пръст в това й състояние, но не можеше да предполага. Трябваше да е сигурна. Копелето бягаше ли от нея? До преди мог можеше да се закълне, че го бе локализирала правилно.
- Арсение Тодера, рус, висок, не много красив, идиот. Този идивид имам предвид.
Момичето изглеждаше омачкано, красиво, но не поддържано, дори можеше да мине за невзрачно. Единственото нещо, което можеше да се сметне за отличително бе прекрасната й коса, сплетена на плитка. Възможно бе Амбър да си въобразява, че Тодерас има вземане-даване с нея. Той харесваше различтен тип жени – жени като него – опасни, чаровни, непредсказуеми.
- Кажи ми на къде тръгна и ще се погрижа никога повече да не те притеснява.

(Анджелик, получаваш +1 атака, +2 магия; +2 опит и умението "Възпламеняване - ниво I")

Анджи леко повдигна вежди в учудване, когато чу описанието, което и беше дадено. Имаше нещо близко до нейната представа, но не баш. Е очакваше да става дума за Арсение, но кой да предположи, че щеше да избяга толкова бързо заради тази жена, но нещо друго я учуди повече. От какъв зор и кой изобщо и каза, че щеше да и каже нещо. Колко и страшен и въпреки всичките представи, които Анджи си изгради за него тя все пак го харесваше. Правеше живота по-цветен, макар и на моменти твърде цветен.
Момичето само си пое въздух и се усмихна. Повдигна брадичката си и вече с някаква изкуствена самоувереност, на която я бяха научили като член на семейството, което я продаде погледна жената пред себе си. Имаше едно нещо, в което я биваше освен чистенето и подреждането и това беше да е лоялна. Щом Арсение не искаше да се вижда с нея, така трябваше да си остане.
-Дори и да знаех не бих ви казала. - чист дипломатичен отговор. Защо пък трябваше да и казва нещо? Коя беше тя? Никой, който Анджи харесваше, това беше сигурно. Може би в началото да имаше някакъв респект, аджеба от лунната светлина или от моментното отслабване на всяка защитна стена заради Арсение, но в момента, в който спомена, че ще я лиши от притеснението, който той и даваше ... е това беше гадно.
-И ако може го оставете. Не ми пречи да ме притеснява. Живота е по-забавен така, по-различен.