Стаята на Анджелик Кетола (укой)

First topic message reminder :

Голямата стая бе приспособена за нуждите само на един човек. Преобладаваха тъмните цветове - черно, сиво и мръсно бяло. По стените липсваха картини, а малката тераса гледаше право към градината. Банята бе просторна с мраморна вана, в която можеха да се съберат поне двама човека.

- Ще ми бъдеш само и единствено от полза, ако си стегнеш нерешителния гъз и решиш да оцеляваш в този свят, в който си се родила.
Ерсение бе изключително наблюдателен. Заключваше какъв е човекът от десет приказки с него, както и следене на невербалното му поведение. В действителност всичко, което правеше и думаше, говореше повече отколкото повечето си мислеха.
- Кой те присъживи?
Тодерас силно се интересуваше от това, тъй като имаше граници, които никога нямаше да пристъпи – както за себе си, така и за укоя си.
- Смятам да те оставя при моя укой. Тя е отвратителна кучка, но ще те обучи добре. Промяната започва от главата, Анастасия – Ерсение се приближи и я чукна с показалец по челото. – Ако не си в състояние да се промениш и да се превърнеш в това, в което Вселената ти предлага, тогава ми кажи още сега и ще се погрижа нито брат ми, нито Доминик, нито който и да е да не може да те върне от мъртвите. Такава е Вселената – убий или бъди убит. Стягай багажа, ако имаш такъв. Тръгваме след като Принца се върне.

Търпението и способността да приемаш беше нещо, в което Анджелик беше станала специалист. Беше се научила да приема, да преглъща до последно, но понякога ... само понякога се срещаше създание като Ерсение, което я караше да иска да забие кама в красивата му главица. Да поиска да извие врата му. Да го поиска мъртъв и на дъното на бездънно море. Нямаше шанс да изтърпи точно нещо. Едно беше принца, едно беше брат му. Дори боговете бяха за предпочитане пред него. Проклет кучи син.
-Доминик извика жреца, колкото до името на въпросното лице. - за момент се замисли. За нея си беше като вчера, затова не беше много трудно да се върне в стаята на принца, където едва се мърдаше, когато я присъживиха. Бавно разговора на Доминик и онзи човек започна да се възпроизвежда. Начина на държание, ледения поглед. Начина по който принца избърса кръвта от ръцете му и накрая ... името. - Изанаги.
След поредната му лекция Анджи стисна ръката си в юмрук и усети как венците започва да я болят от стискане. Искаше да се стегне? Искаше да се промени? Може би просто искаше да се превърне в онова създание, което ненавиждаше - майка си. Защото колкото и да не искаше всеки път когато погледне в огледалото виждаше нейното лице.
-Ще ме убиеш? - попита, но по-скоро не искаше да чуе отговора. Знаеше, какъв е, но бавна усмивка се изписа на лицето и. - Какво стана с ... очаква те участ по-лоша и от смъртта? Ще ти се ще да си мъртва или неща от този род? Заради човек като теб съм такава. Пречупи ме, вместо да се науча да използвам силите си, той се постара да ме научи да забравя, че съм човек, че имам име и цел, призвание. Години наред бях слуга и нищо повече. Искаш да се променя. Ще стане, но не и на секундата. Искаш да се стегна, тогава ми дай време.
Спря и се дръпна от него. Не искаше да се близо до такова нещо като него. Не искаше и няма.
-Истината, Ерсение, е се държа мило, усмихвам се, правя се на идиот, защото това са ми забивали в главата в продължение на години. Слугите нямат право на мнение, мисли, мечти, но това което постигат господарите накрая е само ненавистта на хора, които имат само една цел - да го видят забучен на кол. И ако брат ти е убил моя, тогава съжалявам, че не бях аз самата, и че толкова тънко се е отървал. - Анджи извърна поглед и чак сега усети как перфектната маска на невинно и миличко създание започна да се пропуква под присъствието на този мъж. И разбра, че казва неща, които дори пред себе си не искаше признае. Може би защото ако разбере някои, какво наистина чувства просто ще я продадат. Точно както преди 9 години когато майка и си проправи път към главата и и разбра каква е всъщност. - Заради него намразих всички мъже до дъното на душата си. И все път когато някои ме доближи, под усмивката и неразбиращия поглед се крие желание да го даря с внимание като му излея разтопено желязо на главата и колкото и странно да звучи. Единствено с брат ти не е така.

- Изанаги… Изанагиии…. Тоя е боклук – засмя се Ерсение.
Мъжът започна да се върти нетърпеливо като малко коте в ръцете на дете. Изобщо не го интересуваше това, което този Укой имаше да му каже. Те бяха нисшата раса, най-вероятно една от най-непотребните, разбира се, ако не брояхме Дименторите. По някога се чудеше защо са създадени, но всички бяха нисши създания сравнение с тях.
- Винаги съм смятал, че това е проява на лош вкус от негова страна… - заговори на себе си Ерсение. – Ама то с луди хора не може да се разбереше…
Застана до прозореца и макар и не търпеливо изчака Анджелик да приключи с обяснението… за каквото и да говореше там – роби, господари, отдавна забранени практики, Арсение. Къде се беше дянала Лили?
- Нарежданията се променят. Тръгваме още сега. Ще те намеря в Аудуин Пар.
Без да обяснява нищо повече на укоя се дематериализира в нищото.

(Анджелик, отговори тук. Свободна игра.)

Времето не минаваше или течеше с бясна скорост. Възможно бе в тази стая да бяха изминали два месеца или само две минути. Но какво бе времето в действителност? Поток от събития, които се случваха някъде? Сложна последователност от магии и заклинания на някой вещер? Защо бе измислено и от кого?
Стомахът на Зед вече каркореше. Кога бе слагал нещо в устата си за последно, но вместо да се удаде на глада, видения и илюзии започнаха да заливат будното му съзнание. В моментът, в който я зърна, вече знаеше, че трябва да я намери.


(Зед, искам да прочетеш всичко станало в тази стая. Това са виденията, които те заливат. Реагирай на всяко едно от тях. Защо трябва да намериш момичето?)