Стъпалата

Това представляваха стълбите, които свързваха етажите на целия град. Те бяха значително оживени и винаги се намираше разни хора, които да тичат нагоре-надолу по тях, бързайки за някъде.

Като всеки обикновен и този не се славеше с нещо по-особено. Все същото слънце, което се извисяваше на небосвода като леко загатваше, че още не е обяд, но скоро ще дойде и това време. Все същия леко сух въздух, напомнящ, че може би ще вали по-късно в същия ден, но само може би. Едно беше сигурно. Природата никога не можеше да се контролира. Човек може да сложи вериги на друг, на животно или дори на волята на някой, но не и на природата, затова могат да я нарекат атеист, неверница или един бог знае какво, особено след като успя да се срещне с такъв бог, но Анджи вярваше само в силата на природата. Пък кой каквото ще да казва. Ураганите не ги правят богове.
Вървеше по улиците и се чудеше къде изобщо трябва да отиде. Беше и казано да дойде в Аудуин Пар, направи го, но не и без помощта на онази прислужница. Просто я помоли за някакво упътване, а тя вместо това и връчи направо карта, и ако не друго поне през пътя си до този град успя да научи повечето неща къде се намират.
Дойде предния ден, но имаше нужда да зареди батериите в някоя странноприемница преди да се види с келеша. Чернокосия демон, който я гледаше сякаш беше нещо противно и ненужно никому. За една вечер беше стигнала до извода, че няма смисъл да спори с него, да се опитва да го разбере и най-вече, да му се бърка. Не искаше и нямаше.
Но не се бъркайте. На няколко пъти да се откаже и да тръгне към място, което може би приемаше като място, подходящо за такива като нея. Я Долините, я обратно в пустинята. Да, пустинята не беше лош вариант. Климата не и пречеше, нито пък убийците. Още по-малко опасността от смърт или нещо такова.
На няколко пъти спираше и се чудеше, защо да го послуша? Защо да послуша някакъв келеш появил се от нищото, плашещ я с някакви заканки, като и двамата знаеха, че дори и да е сериозен на нея не и пука. Точно така. Беше отворила нова книга. Онази, която ставаше тотален непукист и ако ще къща да падне, носена от ураган, до краката и нямаше да я интересува. Все пак защо да и пропука? Защо да се интересува от другите, от случващото се? Защо пък да не си гледа своите интереси, така както всеки нормален човек прави? И през кратките седем дни от пътуването, като включим и почивките за нощувки в страноприемници / все още я беше грижа за нейната безопасност, колкото и да не и дремеше/ и всеки път щом започнеше да мисли така, едно-единствено нещо я връщаше. Той.
Искаше да го види и се мразеше за това. Отвръщаваше се от себе си и от глупавите си подбуди, който самата тя не разбираше. И колкото пъти да се опитваше да се настрои, че я е зарязал при Драгамир не успяваше да си избие от главата идеята, че трябва да се увери, че е наред. Глупачка. Тотална. Цяло чудо, е че изобщо може да чете и пише с такъв акъл. Но се надяваше, че след като се увери, че е наред всичко ще изчезне. Ще спре да се изтезава по такъв начин.
Поогледа наоколо, но не видя нищо интересно. Къщи като къщи, хора като хора и град като град. Странно, преди сигурно щеше да и направи впечатление, но напоследък сама не можеше да се познае. Избухваше от нищото, беше раздразнителна, не проявяваше никакво уважение. И най-учудващо от всичко беше, че не мислеше за себе си като за една безполезна вещ, а като нещо, което иска да се научи на различни порядки за Вселената. Чисто и просто казано, искаше да оцелее.
Ама шанс с това. Особено когато не може да вземе живота и на муха. И това беше проблем, който трудно щеше да преодолее. Не си представяше да нарани някой, поне не и повече от някой шамар или юмрук. Не че е много силна физически и може да нанася големи щети. Май трябваше да поработи над това. Може би торбички с пясък по дрехите нямаше да я зле. Така поне щеше да тренира мускулите.
Изведнъж спря защото чу нещо познато. Мелодия, която разпознаваше от някъде, но не можеше да си спомни от къде. Настръхна и усети неприятно чувство по върха на пръстите си. Сякаш някой с ледени пръсти я докосна по гръбначния стълб. За секунда, две стоеше така, за секунда, две просто мислеше над нещо. Просто стоеше и слушаше без дори да мига. Всяка клетка в главата и започна да работи, но не можеше да настрои самото и съзнание към онова, което наричаме памет. Бариера и пречеше да си спомни, къде беше чувала това. В следващия момент усети силна болка в китката и по-точно в една от точките на напрежение. Явно беше натиснала по-силно от нужното, но поне това я накара просто пак да започне да ходи.
Може би просто откачаше? Не беше изключено. Не е като да кажем, че има нормално виждане за света. Поне можеше да се утеши с това. Няма нормални хора във Вселената, а тези, които срещна бяха за лудницата. Определено за жълта книжка и то нали знаете. С какъвто се събереш, такъв ставаш.

Денят беше чудесен, дори прекрасен. Слънцето печеше, нямаше облаци, красота. Може би пък щеше да започне да вали – още по-хубаво. Преди всичко обичаше лошото време, но и хубавото имаше своя чар. Все тази. Денят беше прекрасен и нищо нямаше да му го провали или така си мислеше в началото. Мразеше тези стъпала. Кой архитект на града бе решил, че ще е удобно такова нещо – град изпълнен със стълби и нива? Хората полудяваха, ама наистина!
С развалено настроение, за което до преди секунда бе сигурен, че няма да може да бъде помрачено, започна да изкачва стълбите, за да стигне до онова проклето място. Кой, по дяволите, бе измислил да го направи точно там!? Денят се очертаваше все по-досаден и по-досаден. Няма ли да завалеше.
Подмина някакво момиче. Горката изглеждаше доста неориентирана и уморена. Това бе присъщо само за чужденците. Може би за първи път бе тук? Знаеше, че ще съжалява за това, но се върна назад.
- Здрасти – поздрави я той. – Имаш ли нужда от помощ? Ориентация? Тоя дето е измислил тея стъпала да си ебе майката, дано!

Това място беше по-зле и от лабиринт. Не знаеше за кой ли ред вече качваше поредните стълби или се спускаше. Малко губеше представа за това, какво ставаше около нея. И точно когато за пореден път усети леко прималяване, завиване на свят и чувството, че пада, но реално просто стоеше на едно място, някой я заговори. Това я върна за момент в настоящето. Погледна към посока на глава и се усмихна някак си отнесено.
-Благодаря Ви, доста са объркващи стълбите ... - започна бавно. Не знаеше дали да приеме, но и ако го направи .. къде трябваше да отиде. Единствените и насоки бяха да стигне до този град. А колко лесен щеше да е живота ако просто заебеше всичко по дяволите.
След няколко секунди на мислене Анджи си пое въздух и продължи.
-За жалост дори аз не знам къде отивам. Затова ще се наложи да откажа поканата Ви. Благодаря Ви и се извинявам за притеснението. - поклони се уважително и продължи да ходи. И за момент някакъв смях изпълни душата и. Последния път когато прие нещо подобно на помощ свърши като преследвач, този път поне успя да се измъкне от ситуацията, а и още повече, че вече не искаше да тревожи никой.

Фоки постоя и я погледа още малко. Тази наистина не знаеше на къде отива. Е, животът е такъв какъвто е. Няма да се меси в чужди съдби и простотии. Реши и се обърна, тръгвайки натам, на където беше тръгнал. Ама да знаете, мразеше ги тези стъпала.
Анджелик ходи още известно време в някаква посока. Изкачи няколко стълбища, слезе по други три. Ерсение ли щеше да я намери или тя него?
Една непозната жена се приближи към нея. Не хващаше окото, беше мръсна и дрипава, но притежаваше невероятна златна коса.
- Хайде, малката, тръгвай с мен, че нямаме много време - изведнъж я нареди жената, хвана за ръката и задърпв след себе си. - Само не прави физиономии и цирк, че няма да се разберем. И какво за Ермол говори с Фоки?