Стъпалата

First topic message reminder :

Това представляваха стълбите, които свързваха етажите на целия град. Те бяха значително оживени и винаги се намираше разни хора, които да тичат нагоре-надолу по тях, бързайки за някъде.

Можеше да признае пред себе си, че вече окончателно можеше да се каже, че е лекомислена. Кой ли поред беше този непознат, с който тръгваше на някъде? Но имаше ли наистина значение. Каквото е писано ще стане, а и не е като имаше по-добро нещо за правене, затова просто въздъхна и последва жената без да се дърпа или пък да пита нещо. Както каза Камен: Това щяха да са "ненужни въпроси".
-И какво за Ермол говори с Фоки?
Анджелик я погледна леко объркано.
-Простете, но ... не знам кой е Фоки.
-Онзи, с който говореше преди малко! - появи жената, а Анджи само се усмихна. Не мислеше, че има смисъл да крие неща или да лъже. Та то нищо не са си говорили, реално погледнато.
-Той попита дали имам нужда от помощ с ориентацията. Това е всичко.

- Дали имаш нужда от помощ с ориентацията – измърмори саркастично жената. – Майка ти не те ли е учила да не говориш с непознати? Ама то така станало и с брат ми, заговорил те и като муха на мед те хвана.Защо всички укои сте такива?
Жената дърпаше Аджелик след себе си по стъпата нагоре и много скоро тя успя да настигне темпото й. Вече ходеха рамо до рамо.
- Явно Късметът е с теб, че Фоки не те взе със себе си. Да си създам аз проблеми с този тип нямаше да е добре за Аудуин Пар. Много бързо спокойствието щеше да е заменено с напрежение и край. Война межди нас двамата.
Отне няколко минути на Аднжелик да осъзнае, че това в същност не е никава жена, а самият Ерсение, който я водеше Ермол знае на къде. Хванала се бе на хорото, нямаше връщане назад.
- Слушай малката, ше трябва да отседнем някъде. Помни, аз съм леля ти от отвъд Океана. Скромни хора сме и се прибираме на село. Единствената причина за това е, че нямам цялото време на света, за да се занимавам с теб. Видят ли мен, сякаш ще са видяли брат ми и на секундата ще те използват. Ти не си моето слабо място, но те така ще си мислят. За това – аз съм леля ти, отиваме на село – весели и безгрижни да си доим кравичките.

-С брат ви беше по-различно. Не е като да ми даде голямо право на избор. Дори и когато се опитах тактично да му намекна, че не искам да ходя с него той просто си реши, че трябва да ме вземе със себе си. Сигурно, и вие бихте направили същото ако ви прещрака. - момичето си пое въздух и прехапа езика си. Не трябваше да казва това, но вече е свършено.
-Както наредите. - Довърши и реши повече да не говори. Не мислеше, че повече е нужно. Просто не виждаше смисъл. Ако това беше Ерсение едно беше сигурно. На него не му пука, защото нямаше нужда от това да отговаря на въпроси или някакви такива неща. Щеше да се съгласява с нещата, които казва и толкова. Пък и сега осъзнаваше, че така го приема по-лесно. Не я дразнеше толкова много, колкото преди. Ти да видиш. Сигурно беше защото не изглеждаше като ... Е все тая.
След 10 минути на пълно мълчание изведнъж не издържа и погледна към жената. Пое си въздух и започна да подбира внимателно думите си, защото не знаеше, точно как да формулира изречението, което и се въртеше в главата.
-Може ли ..
-Просто изплюи камъчето.
-Има ли магия, която да направи така, че когато един човек бъде наранен то раните да отидат върху друг? Не знам дали правилно го казвам, но все едно някои да ви пореже с нож, а разреза да се появи върху моята ръка. И ако има .. има ли шанс да я науча?
-Дори и да имаше, защо ти е?
Краичеца на устните и леко се размърда в нещо подобно на усмивка, но не беше точно ясно.
-Не е ли очевидно. Така ще е сигурно, че брат ви ще е наред, а с него и вие. - реално ако можеше да го направи щеше да може да спи спокойно, както се вика. И реално знаеше, че съществува такова нещо, защото го беше виждала със собствените си очи. Все пак заради такава магия дядо и остана непокътнат толкова време, макар че края за съпругата му не беше толкова хубав. Но странно, защото не знаеше, защо точно каза последните думи, просто и дойдоха от вътре.
-Защо искаш да го намериш?
-А защо не ме убихте, в момента, в който ме видяхте?
-Туше.
-Е все пак леля ми не може да играе добре шах, нормално да я туширам. И между другото, семейството ми наистина е отвъд Океана. - От нищото Анджи хвана Ерсение за ръката и го задърпа към странноприемницата, където беше отседнала и се засмя. - Хайде лельо, сигурно сте много изморена от дългия път. Пък и много се радвам, че сте най-накрая тук. Глупавата ви племенница има нужда от някой, който да я научи да не говори с непознати.

Момичето на брат му имаше добри идеи в главата, но неосъществими. Цялата тази магия, за която говореше не биваше да се използва с лека ръка, а и честно казано на Ерсение с вещери не му се занимаваше. Тази раса бе по-долна от Дименторите и дори беше на една страна с Екзи, когато се взимаше решение дали да просъществуват. Никога не взимаше една страна с Екзи…
Голямо вдъхновение дойде на малката, когато започна да го дърпа за ръката. Може би щеше да й се отдава да влиза в роля. Това значително щеше да улесни прехода им.
Въпреки идеите, които имаше, нещо под лъжичката на Ерсение го свиваше. Как мразеше тези предчувствия! Изобщо не беше сигурен дали трябва да води този укой където и да било. Брат му заслужаваше ли си цялата тази пара? Кой го знае на къде бе отпрашил и дали някога щеше да погледне назад?


(Анджи, отговори тук.)