Бирария "Самият Рай"

Бирария "Самият Рай" беше най-популярното място в Аудуин Пар, не само за младежта, а и хората от всички възрасти. Всичко в помещението беше облицовано с дъбово дърво. Също така столовете и масите бяха дървени. Атмосферата бе неописуема, защото който и да стъпеше тук, започваше да се чувства като у дома си.
Собственик бе Йен Страйк.

Ценоразпис на Бирата:
Бира - 9 злато;
Хубава Бира - 12 злато;
Студена Бира - 10 злато;
Хубава и Студена Бира - 13 злато;
Студена Жива Бира - 15 злато;
Ядки - 4 злато.

*този път ще пиша от първо лице поради факта, че някак си мисълта ми тече на тази вълна*

Какво значи да си "безгрижен"? Чувство на пълна свобода. Нямаше ги веригите, които те дърпаха към земята. Нямаше ги проблемите и неприятностите. Нямаше нищо, което да те спре и най-вече. Най-много от всичко. Най-важният компонент. Нямаше го Арсение, който да ми е на главата. Странно, но осъзнавах, че съм като болна. Психично болна, която мисли само за едно. Е поне не отварях някой шкаф, защото може би, евентуално котката на съседа може да е вътре. А щом затворя вратата, пак да я отворя. И това отново и отново, защото е най-нормалното нещо нали?
Подръкосала моята „леля“, Ерсение буквално чувствах лекота в краката. Главата не ме болеше, както обикновено. Дори го нямаше онова притеснение, че може да ме захвърли в някоя канафка с кама в сърцето. Ако е писано да се удавя, няма да умра от удушаване нали? Пък и защо да мисля да някакви проблемни неща. Нека всичко върви по течението.
Ходихме, ходихме и изведнъж осъзнах нещо. Огледах се, но нищо. Ама абсолютно нищо в главата ми не изникваше за това място. Следователно е станало едно – загубихме се. Погледнах Ерсение с един типично детския поглед, който казваше „Ами сега на къде?“ Той само въздъхна и ме поведе напред, а аз като много добро хлапе просто го последвах.
Не след дълго влязохме в нещо приличащо на кръчма. Вътре беше приятно, сякаш бяхме в малка хижа. Дърво навсякъде, народ навсякъде. Някои си говореха за това, какви неща продавали по-надолу. Други пък се уговаряха за някоя друга сбирка на дружинката. Огледах се и осъзнах, че ми харесваше това място. Вярно, не пиех, не защото нямах проблеми на главата си, че да ги удавя, а защото предпочитах да съм с ясна представа за света. Нещо, което алкохола не ти позволяваше. А и бях достатъчно глупава и без да си замъглявам разсъдъка.
Настанихме се с Ерсение на една маса, но реално не знаех, какво ще правим тук, е здраве да е, скоро щеше да разбера. След няколко минути на мълчание двама представители на мъжкия пол се появиха и застанаха до масата. На външен вид изглеждаха по-възрастни от мен, но нали знаете, какво казват за мъжете.
-Здравейте, може ли да седнем при вас? – попита един от тях и без да чака много отговора просто се настани до мен. Един пък се приближи до Ерсение, заради което ми стана малко смешно. Явно е вярно, че първо косата им прави впечатление, ама аз от къде да знам, не е като да имам огромния опит с противоположния пол.
Докато се бях замислила над това, че чак ми е смешно и много интересно да видя реакцията на онзи, ако разбере, че Ерсение е мъж усетих нечия ръка на рамото си.
-Малката искаш ли по-късно да излезем? – попита тоя, а аз най-спокойно само хванах с показалец и палец един от пръстите на ръката, която беше на рамото ми и я преместих.
-Не! – заявих и разкарах това нещо от себе си.
-Хайде де, сигурен съм, че нямаш нищо друго за пра....
-Вече казах. Не!
-Личи си, че не си от тези земи. Ще те разведа. – виждали ли сте нахален представител .. тоя беше такъв.
-Не! – погледнах Ерсение, който стоеше буквално безизразен. Предател! – Днес достатъчно разгледах града. А и трябва да събирам багаж.
-Надали рано ще си ходите. Можеш да се отпуснеш.
-Много рано. Преди слънцето да е изгряло дори. Възможно най-рано.
Очевидно нещото до мен не схващаше намека. Другия път говореше нещо на Ерсение, който по всичко личеше, че му биеше игнора. Да бях направила като него, ама нали не е възпитано да си груб. Изведнъж просто не издържах и се обърнах към досадника.
-Слушай. Няма да стане нищо. Не се пробвай, пък и харесвам някой и няма да правя нищо, което не е свързано с него. – Чак сега осъзнах, какво казвах. Може би наистина .. наистина го харесвах. Него.
-Е не го виждам този човек. Да не би да те е изоставил? Затова ли сте тук?
Защо всички го повтаряха? Може би беше време да ги послушам, а не да се самозаблуждавам. Да спра да живея в облаците и мечтите и да приема факта, че просто няма да стане.
Сведох глава и погледна ръцете си. Мда, беше си тръгнал, оставил ме на някакво място, на някакъв друг човек. Точно като тях, като онези, които уж се водеха мои родители, а колко и да се опитвах да си забия в главата, че не ги мразя. Че не мразя нито тях, нито това, което направиха, уви не ставаше.
Изправих се и погледна Ерсение с някаква отнесена усмивка. Винаги всичко трябваше да става с усмивка.
-Извинете ме скъпа лельо, но имам нужда от малко време на спокойствие. – Той само кимна, а аз просто излязох и си поех въздух. Как се справях в такива ситуации? Как беше номера, когато главата ти пулсира и ти се въртеше свят да си върнеш спокойствието? А да. Броях от зад напред и си съставях списък с първите неща, които ми идваха на ум.

10.
Няма нищо страшно вътре.
9.
Хората са само глупави създания.
8.
Аз самата съм само едно глупаво създание.
7.
Можех да бъда спокойна за всичко.
6.
Мразех себе си, защото бях твърде глупава за света.
5.
Бях безполезна.
4.
Мразя Арсение.
3.
Ненавиждам го.
2.
Искам го мъртъв.
1.
Иска ми се да е тук.
0.
Мисля, че съм влюбена в него.

Погледна нагоре и си пое дълбоко въздух. Да бях по-добре. След като разбрах какъв ми е проблема бях далеч по-добре. Много по-добре. Изключително по-добре.
Влязох вътре и погледнах към двамката. Въздъхнах и се усмихнах миличко.
-Бихте ли се махнали. Много благодаря. – изчаках да се разкарат и си се настаних на мястото като погледна Ерсение, а накрая сякаш нищо не е станало само попитах – Какво? Има ли ми нещо?

Ерсение въобще не обръщаше внимание на случващото се около него. Той бе зает да изучава новопоявил се персонаж в заведението – сенчест войн, придружаван от още един – целият в пълна бойна готовност. Интересът на Тодерас бе възбуден и моментално започна да се опитва да познае кой ли ще е жертвата му, както и да дебатира „има ли смисъл да се меся?“.
След обстойното проучване на невербалното му поведение, Ерсение реши, че ново появилия се персонаж не никаква заплаха за никого, освен за някоя малка и нищо и никаква мишцита. Хората в днешно време се развиваха бавно, за разлика от преди четиристотин години.
Когато Ерсение насочи вниманието си към собствената си маса, Анжелик вече се бе справила с досадниците. Момичето напредваше и то по-бързо от сенчестия войн на съседната маса. Можеше и по-бързо.
- Не. Нищо, Анастасия. Не смятам да оставаме дълго тук. Пълно е с навлеци.

-Както наредите. - казах тихо и някак свито. Беше ми неловко да се обръщам към него като към роднина, но от друга страна сигурно и на тях щях да говоря на "вие". Знае ли човек? Но нещо не спираше да ме пуска още от онзи ден в пустинята.
Защо това име? Защо точно Анастасия? Някак си не можех да разбера, какво толкова му е на това име, че да ме кръстят и двамата така. Е можех да попитам, но надали имаше смисъл.
-Ам, такова, ако искате пак можеше да ми кажете място и да отида там. - отново започнах да петелча и на всичките отгоре бях на косъм да забия до край ноктите си в ръката си. Имах навика да го правя, когато съм около хора, които ме притесняват. - Не искам да ви забавям или нещо такова.

Ерсение я погледна право в очите, но не обели и дума. Опитваше се да си спомни защо го правеше? Защо си даваше толкова зор за брат си, който никога не си бе давал зор за него. Очите на това момиче излъчваха страх, но и любов. Брат му нямаше нужда от любов.
- От този момент ще се предвиждаме винаги заедно. Няма да е лошо един ден да ми напомниш от къде ми дойде тази невероятна идея да се занимавам с теб...
Ерсение ясно осъзнаваше, че тази идея му бе дошла едва преди няколко дни, но все още не можеше да си обясни как. Може би трябваше да остави Лили да свърши цялата работа по отърваването. Тя обичаше да организира такива неща. Искрено се забавляваше. Трябваше ли му на Ерсение още един укой? А когато брат му реши да се появи, Ермол знае от къде, да му предаде един напълно обучен и готов укой? Определено не обичаше толкова много брат си.
- Все още не съм сигурен дали си добра инвестиция за моето време. Кажи ми, Анастасия, с какво можеш да ми бъдеш полезна един ден?