Стаята на Анджелик Кетола (укой)

First topic message reminder :

Голямата стая бе приспособена за нуждите само на един човек. Преобладаваха тъмните цветове - черно, сиво и мръсно бяло. По стените липсваха картини, а малката тераса гледаше право към градината. Банята бе просторна с мраморна вана, в която можеха да се съберат поне двама човека.

Веднъж появила се извън сенките и пое си дъх, защото сама не разбра, кога го е задържала, Анджи се огледа и очите и се разшириха от ужас. Туко що да не беше отвлечена? На такова изглеждаше, на такова миришеше и май си беше точно това.
Страха бавно се замени с нова емоция. Гняв. Беше сигурна, че е гняв, това което изпитва, макар и да не беше сигурна. Но ръцете я сърбяха, погледа и беше леко замъглен и в главата и звучеше мелодия с текст, който гласеше да го удари. Да го павали и да го налага. Веднъж в живота си да може да е спокойна и това да и е отнето. Щеше лесно да се справи с това, че нямаше право на собствена воля, избор, дори правото да умре, но никога и с това, че не може да е спокойна.
Обърна се рязко с ръце свити в юмруци и погледна посегателя. И застина. Ерсение? Да благодари на всички богове, че имаше изключителна памет. Стисна зъбите си и в следващия момент без да се замисля му заби шамар. Пукаше ли и, че е по-силен, по-бърз и по-смъртоносен от нея. НЕ!
-Можех и да се върна сама. Не ми е притрябвала вашата помощ за нищо. – изсъска. Странно, дори бясна говореше на този с някакво уважение. Дали така говореше на брат му? Не се беше замисляла. Но едно я ядосваше най-много от всичко. Нали не я искаше, за какво дойде? – Вървете и бъдете с онази жена, Лили и ме оставете намира.
Продължи и отиде до нощното шкафче. Беше ли добра идея да му обръща гръб? Е какво по-лошо от това да я убият можеше да се случи? Та нали беше вече мъртва и не беше толкова страшно, даже беше по-добре от тук. Нямаше я цялата тази папаплач, коя от коя по-странна. И чак тогава осъзна нещо. Вбесяваше се само като види това лице. Само като усети изобщо, че е близо я до единия, я до другия брат. Хвана главата си и положи пръсти на слепоочието си. Звездите и Луната и бяха свидетели, тези мъже ще я побъркат.
И тогава усети ръката му на рамото си, което само я накара да дръпне възглавницата и да го халоса без много, много да му мисли. За жалост тоя път хвана оръжието и изтръгна пухеното изделие от ръката и.
-Така няма да намериш брат ми. – заяви той и пусна възглавницата на леглото. – Или вече си се отказала?
-Не бих се предала толкова лесно. А и искам да се уверя, че е добре.
-Много си е добре, уверявам те.
-Кой казва? – креснах му и пак налитна на бой, но този път Ерсение хвана ръцете и в китките и ги стисна. – Вие ли? Защо да ви се доверявам? Не стига, че искахте да ме обезглавите, ми и се чудехте, какво да правите с мен, ами сега и това. Всеки нормален човек ще е бесен след такива неща.
Не беше усетила, кога беше повишила тон, но преди да се усети и да спре събра цялата си сила в ръцете и ги издърпа малко надолу, а после се опита да го срита в ребрата. Понякога разума оставаше на заден план и просто всичко насъбрано си казваше думата.

Ересение скръстги ръце на гърдите си изтърпя цялата тази истерична реакция. Не можеше да я остави в гората с Камен, но не можеше да я остави и да търси Доминик на воля Мрака. Факт бе, че не можеше да я вземе и със себе си. Къде щеше да я сложи? Въпреки това, реши, че ще поостане в прокълнатите земи. Не само заради Анджелик, но и заради съпругата си.
- Успокои ли се – попита той и не даде време на Анджелик да му отговори. – Тъй като идея си нямам как казаха, че се казваш, от този момент насетне ще те наричам Анастасия. Нямаш право да спориш за това, както и да се опитваш да го обсъждаш с мен. Ще поостана в Дракдал и ти гарантирам, че ако някаква такава истеричност те налегне на ново спрямо мен, няма да я търпя. Няма да те убия, но ще ти се иска да беше мъртва. Ще те чукам и споделям с всеки на лягане и на ставане, ще ходиш гола и с кучешка опашка в задника, ясен ли съм?
Ерсение не беше като Арсение. Той не изпитваше никаква привързаност към нищо и никой, освен към жена си. От както се бе оформил като личност, следваше правилото – убий, за да не бъдеш убит, винаги по-силният оцелява. Така и бе станало през вековете. Ако Арсение беше способен да убие всеки заради Анджелик, то Ерсение бе способен да убие и нея, и целият Дракдал без да му мигне окото. Колкото и да харесваше на укоя да е в Облаците при Фан, от там нямаше как да намери Арсение, ако изобщо копелето искаше да бъде намерено.
- До появата на брат ми, ти си моя собственост – отсече той. – Изобщо не си прави илюзии, че ще те мъкна със себе си навсякъде, каквто брат ми, но ако си отзивчива и изпълнителна, ще доведа МОЯТ укой, за да те понаучи на похватите на вашата раса.

Най-накрая когато и мина яда, гнева и всичко останало момичето погледна псевдо Арсение с черната коса и си пое дълбоко въздух. Не беше права, но поне можеше да каже нещо, когато реши да я завлече, където си искаше, но изведнъж се случи нещо забавно. Нарече я Анастасия? Наистина ли? Хах, толкова ли е популярно това име, или пък братята мислеха еднакво?
Тези мисли я накараха да се засмее докато гледаше към земята засрамено. Наистина си беше комична тази ситуация, но щеше да я приеме. Не и пречеше, даже и харесваше да я наричат така, само защото името оригинално и беше дадено от русокосия демон.
-Съжалявам за станалото по-рано, но явно ми е дошло малко повече всичко, което се случи днес. – тя замълча и го погледна с крайно спокойствие в очите. Някак си ... може би имаше нещо близо до Арсение, ама не. Тоя беше по-студен, по-гаден и най-вече по-спокоен. – Името ... същото ми даде брат ви. Нямам проблем с него, колкото до заплаха. Не се притеснявайте. Това беше само веднъж и никога повече. Другия път истерията ми ще е насочена към нещо друго.
Дръпна се от него и отиде до прозореца. По-традиция, която не беше спазвала по време на „мъртвешкия сън“ и трите дена в безсъзнание, отгърна завесите и бавно отвори прозореца. Погледна навън и след като видя звездите някак си напълно се успокои. Винаги е било така. Затова и предпочиташе да будува цяла нощ, за да има шанса да погледа нещо различно от грозната реалност.
-Не съм си и мислела, че ще ме мъкнете някъде. Нито това правеше брат ви. Знаете ли, че се запознах с него два дена преди да ме доведе тук, а когато си тръгна сънувах как убива предишният ми господар. Ако го намерим искам да го питам дали наистина го е направил. – изведнъж се обърна и погледна Ерсение. Разбира се, че щеше да прави, каквото и каже. Едно беше истерията и негодованието, но въпреки тях винаги правеше това, което и се заповяда. А лоялността, предаността и такива непознати за тия хора неща бяха основата на нейното съществуване. Но те никога не биха го разбрали, нали?
-Може ли да ви помоля нещо? – погледна към ръцете си като започна да чупи пръсти. – Може ли да ми кажете как да бъдя отзивчива? Какво трябва да направя?

Ерсение запази леденото си изражение, но вътрешно всичко му трепереше. Тази сериозно ли?
- Означава да си равнодушен, мил, разположен, благоразположен, приятен, учтив, ласкав, съчувствен, състрадателен, снизходителен, сърдечен, добър, услужлив и най-вече послушен.
Чернокосият мъж седна на леглото.
- Не смяташ ли брат ми те е изоставил - засмя се той? - Един никога не се разделя с укоя си или поне го държи на сигурно място, какото това тук не е в никакъв случай.

Очевидно беше, че не се беше изкалаза правилно, но все пак изслуша всичките прилагателни без да издава и шум. Е той нямаше от къде знае, че тя беше само един слуга. Едно куче, както я наричаха в предишното място, което наричаше дом. Но нещо я накара да се усмихне. Съвсем бегло и съвсем невинно. Застана на колене пред него и за момент си спомни, че така беше и по когато Арсение се беше върнал окървавен.
-Благодаря ви за информацията, но по-скоро питах. Как да бъда отзивчива за вас? Как да съм Ви полезна след като временно съм ваша собственост? – просто искаше да си изясни това, за да е възможно най-ефективна, все пак нали това е ролята на такива като нея? Да помагат, а не да са в тежест, макар че досега май е по-скоро второто.
- Не смяташ ли брат ми те е изоставил? Един никога не се разделя с укоя си или поне го държи на сигурно място, каквото това тук не е в никакъв случай.
Анджи сведе глава и докосна пръстите на ръцете си. Може би имаше нещо право, но тя беше човек, който държеше на думата си, а беше обещала, че ще чака брат му и ще му е вярна като куче, затова не я интересуваха другите, какво говорят та ако ще небето да се разчупи.
-Дори и така де, какво от това? Преди всичко съм подчинена на вашият брат. – тя спря и се изправи. Отиде до прозореца и го затвори, а след това го погледна. – След като ме остави тук се опитах да си тръгна, но Доминик ме спря. На другия ден братът на принца ме уби. Напълно наясно съм, че това не е сигурно място. А и по-начало не знам какво е да си укой, затова ако може бихте ли ми казали, защо някой никога не се разделя с такъв?