Паркът на Града

Паркът беше малък, но добре поддържан. Имаше няколко пейки, които бяха разположени под дърветата. Тук жителите на Тандор идваха, за да си отдъхнат от тежката работа.

Старчето беше право. Наистина отне на Саджир около един ден път, за да стигне до Тандор. Градчето беше малко и спокойно. Твърде спокойно дори за миролюбив страйкър като него. Дори за човек, който е тъкмо влезнал в него, забеляза, че мястото не предлага много. Хората бяха малко, повечето възрастни или малки хлапета, които да израснат на сигурно и безопасно. Нямаше кой знае колко магазини, липсваше основен пазар. Багатурион се замисли дали това не е идеалното място да започне свята търговия. Ако не е развита добре до сега, то значи липсва конкуренция, а печалбата ще е не само сигурна, но и голяма, тъй като ще лиши гражданите от досадата и загубата на време да пътуват до Аудуин Пар за провизии. Въпросът беше към кой отрасъл точно да се насочи и по-големият проблем - трябваше да събере достатъчно пари. Сега имаше толкова, колкото сам да си сглоби една сергийка и да я запаси с минимално количество стока. Не изгледаше доходоносно.
Чужденецът стигна до парка и седна на една пейка, забулен с подобни мисли за бъдещето си. Когато напусна родината си, смяташе, че всичко му е ясно, че има изработен план, който ако следва всичко ще е наред. Сега изобщо не беше толкова сигурен. Осъзна, че не е бил подготвен за нищо - нямаше пари, нямаше приятели, нямаше дом. Единственото нещо, с което разполагаше бе малкия грифон, който освен безмълвна компания не можеше да му предложи нищо друго. Със сигурност не и в този стадии от развитието си. И все пак обичаше малката гадинка. Той бе единственият му досег до нещо скъпо, което да брани и за което да се грижи.
Слънцето бавно залязваше и хвърляше смесените си оранжево-пурпурни отблясъци върху земята. Стори му се много красиво. Тишината във въздуха го успокояваше, а цветовете падащи върху зеленината на парка го опияняваха и му подействаха така, че поне за минути да забрави проблемите си.
-Хубаво е, нали?
Саджир се обърна, изкаран насилствено от съзерцанието си и видя непознат мъж. Всъщност, който и да видеше тук, щеше да е непознат. Но този непознат го заговори.
-Да! Така е!
Мъжът също бе загледан в залеза. Беше не по-висок от самия него, не се открояваше с нищо специално. Най-вероятно страйкърът щеше да забрави лицето му още след няколко часа. Съвсем обикновен човек.
-Мисля, че имаш нещо за мен.
Този ли беше Червенокачулатия? Чудно защо го наричаха така. Нямаше да пита, не му влизаше в работата. Все още помнеше заръките на продавача, помнеше и частта с възнаграждението. Само трябваше да изпълни своята част от уговорката, нали? Какво трудно имаше?

Всеки луд с номера си. Все пак старецът ми заръча да потърся Червенокачулатия. Всеки тип би ме попитал същото. Гражданите на малък град лесно можеха да разпознаят всеки един новодошъл пришълец, а аз не знаех манталитетът на хората по тези земи.
-Търся Червенокачулатия.
-Той ме изпрати, за да взема това, което носиш.-изговори непознатият.
Нещо вътре ме сръчка. Шесто чувство. Нещо ми подсказваше, че не бива да му давам кутийката.
-А възнаграждението ми?
-Да, разбира се. 20 жълтици. Твои са- и той извади една малка торбичка и я подхвърли веднъж в ръката си, като монетите вътре издрънчаха. След това ми я подаде с дясната си ръка, а лявата протегна напред, за да получи пратката.
Времето се забави. Не знаех какво да правя. 20 жълтици за доставката на една кутийка си струваше, но някак си не мога да съм напълно убеден за това, дали наистина е бил изпратен. Слънцето залезе.
-Да, момент. Сега ще Ви я дам.- бръкнах в торбата си и Одороки се размърда и след като изкарах кутийката, малкият ми приятел си показа главата на вън.
Мъжът се ококори, загледан в малкият грифон. Грабна кутийката с рязко движение и прибра кисийката.
-Хей!-извиках- поне си ми дайте златото!
-Интересно същество имаш.- изрече в отговор странникът.
-Не е ваша работа- и прибрах любопитната глава на Одороки в чантата си и протегнах лявата си ръка, в знак за получаване на жълтици.
Шестото чувство накара сърцето ми да подскочи. Знаех, че ме грози опасност, но беше прекалено късно. Мигът, в който го усетих, хладно острие се допря правя в гърлото ми. Изобщо не го чух този новодошлия, лошото е, че сега той беше зад мен, с опряна кама. В капан съм.
-Без резки движения, здрачанино- чух дрезгав мъжки глас- и се обърни съвсем бавно.
Обърнах се. На сантиметри от мен стоят очи, които през живота си никога не съм виждал- ирисът представлява блестящо ярко синьо-бяло. Лицето е изпито, леко брадясало с дълбоки белези от прорязвания по кожата. Мъжът беше изглежда около 50-те. Главата му бе покрита с тъмно червена качулка. Без съмнение- това е Червенокачулатия. Устата му с лека усмивка заговори:
-Имаш интересен спътник със себе си. От къде го имаш?
-Намерих го.
-Намери го или го открадна- изсъска през зъби той и притисна камата си още по-близо до кожата ми. Милиметър още и ще я пробие.
-Хората, които го пренасяха бяха нападнати от бандити, опитах се да им помогна, но вече беше прекалено късно- успях едвам да изрека.
-Беше ли излюпено?
-Не. Това стана малко след това.
-А нахрани ли го?- погледът му е убийствен. Чувството, че ще умра всеки момент се стовари върху мен. С мен беше свършено. Така ли ще приключи всичко?
-Да. Нахраних го.
Мъжът стисна челюстта си, а погледът му сякаш издава цялата насъбрана ярост на всички живи същества във Вселената, миг след което камата бе свалена.
-Шигото га най, нее?- изрече той на език, който не разбирах, след което се обърна, завъртя се и остана с гръб към мен, а аз все така стоях вцепенен.- Стореното- сторено, здрачанино. Дори и да те убия сега, грифонът няма да ме възприеме- и той се обърна към мен- защото той вече те смята за своята майка, покровител и господар. Връзката вече е осъществена между двама ви.
-Не знаех- едвам успях да изрека.
-Това бе много скъпа пратка за мен- той вдигна камата си и ме посочи- и ти я притежаваш, но мога да те използвам. Ще ти направя предложение и ако откажеш, е, обещавам смъртта ти да бъде мигновена.
Тук май нямам място за избор. Разстоянието от мен до Червенокачулатия бе много малко,а той има изключително бързи рефлекси и мигът, в който посегна към лъка си и стрелите си, щях вече да лежа мъртъв, а и да не забравям приятелят му, който се намира зад мен на пак толкова близко разстояние. Сега успях да изгледам човекът пред мен- набит, стоящ силно на мястото си- човек, който е видял и спечелил много битки през живота си, а леката му броня от меча кожа, примесена с метална плетеница, можеше да го предпази съвсем спокойно от удар с двуръка брадва. Тези брони бяха изключително полезни при съгледвачите, като им даваха хем добра защита, хем бързина, поради лекотата на самата броня.
-Какво е предложението?-изрекох и зачаках отговор.

Изобщо не знаеше къде се намира. Толкова й бе дотегнало от всичко и всички, че беше решила тази вечер да се натряска до козирката и каквото такова. Напоследък следваше подобна максима. Осъзнаваше, че нещата не стават по-добре, дори напротив – стават по-зле, но бе решила, че иска да порка и да ходи по кръчми, да спи с разни мъже, които на сутринта щеше да изрита в топките, че са се възползвали от нея. Чувстваше се като развалина и искаше да бъде развалина. Странна логика, на мен ми убягва.
С преполовена бутилка от този нов алкохол, който наскоро бе на влезнал в тези територии – Текила – прекосяваше парка на Тандор. Много тъпо място, ако я питахте нея, но това бе най-прекия път до кръчмата, където щеше да се довърши.
Ходеше тя и надигаше бутилката. А какво става когато човек ходи и не гледа на къде отива? Точно така. Блъска се в някого. Каквото и да чакаше Саджир – отговор, съобщение по врана и/или гълъб, сега нямаше да го получи. Момичето направо се закова в него като пирон в стериопор и едва не изтърва бутилката, когато зъбите й издрънчаха в гърлото.
Набързо се опомни какво стана, поне до колкото й позволяваше пияни мозък, та закова очи право в тези на здрачника.
- Ти луд ли си бе – разпищя се тя. – Не гледаш ли на къде вървиш? Що сте вие все такива едно неориентирани!? Що все все едно такива закачулени? Грозни ли сте, недъгави ли сте? На потайни ли се опитвате да се правите?! Педерастия!
Момичето гаврътна поредна мъжка глътка от бутилката и се загледа в кламбучкащата се течност в нея.
- Ебала съм му майката, ако имах лимон и сол, тая пукница щеше да е много здрава.
После се усети, че е водила някакво подобие на разговор със Саджир и отново се разпищя:
- Няма ли да ми се извиниш бе, келеш с келеш смотан! Не стига, че за малко да ми счупиш зъбите с тава шише, ами и сега седиш и ме гледаш сякаш си свещ, не газова лампа!

Стана ми някак неудобно, че точно това се случи. Тази е толкова пияна, че не знаеше къде ходи. Налива се и върви и едвам гледа с полузатворени очи, а силната миризма на джибри, се изливаше от устата й- остра миризма на алкохолът, с който се наливаше.
-Аз си стоях на едно място.- Вдигнах ръце в неразбиране.- Ти си тази, която се блъсна в мен. Мисля, че ти ми дължиш извинение! Толкова си пияна, че не знаеш къде ходиш! Засрами се!
В следващият момент както тази си седеше, лицето и почервеня, стисна устни, присви поглед и бях сигурен, че ще ме атакува яростно.
Точно така и стана. Бутилката вече беше оръжие, а не просто бутилка алхокол, но атаката беше толкова мудна и бавна, че отстрани би било изглеждала изключително смешно.
Наклоних се един път, после втори път- успях да избегна всички атаки, като с всеки един замах, чувах неразбираеми боботения, тип псувни от устата на пияната. Двамата събеседници, с които бяхме до момента стояха и сякаш се забавляваха с това.