Сладкарница "Малинка"

В сладкарница Малинка се предлагаха най-вкусните торти и шоколадови изкушения в цялата Вселена. Дори определен брой чужденци идваха, за да се насладят на вкусотиите, които Д'хар приготвяше.
Обзавеждането беше ново. Д'хар беше заложил на червените цветове по стените и всичко беше в тон.
Обикновено да свири, идваше една млада цигуларка, която не взимаше скъпо, защото обожаваше да свири на хората.

Ценоразпис за парче торта:
Шоколадова - 7 злато;
Карамелена - 5 злато;
Плодова Пита - 7 злато;
Боровинкова - 3 злато;
Бисквитена - 4 злато;
Желирана - 4 злато;
Ледена - 6 злато.
Лимонова - 3 злато;

Ценоразпис на Кремовете:
Шоколадов - 4 злато;
Ванилов - 3 злато;
Сметанов - 3 злато;
Млечен - 5 злато;
Лешников - 7 злато;

Ценоразпис на другите вкусотии:
Парче ябълков пай - 3 злато;
Реване - 3 злато;
Шоколадов Кекс - 5 злато;
Кекс - 4 злато;

Ценоразпис на питиетата:
Бира - 6 злато;
Ром - 5 злато;
Грог - 4 злато;
Минерална Вода - 5 злато;
Преварена Вода - 2 злато;
Плодов сок - 7 злато;

Стоях тук, на километри от дома, слезла от високите планини до дразнещите светли равнини, с една определена цел - да се видя с мъж. Но има време до там. Нека обясня по-подробно. Първо трябва да спомена, че се чувствах крайно неестествено на място като това. Сладкарница! Цветя в саксии и вази, порцеланова посуда, полирани прибори, колосани пердета с дантела по кантовете, покривки миришещи на лимон. Доста нетипично място за диментор и бога ми, напълно разбирах защо. Трудно издържах. Токът ми тракаше по лъснатия под, по продължението на левият ми чорап, който стигаше до бедрото, се бе пуснала бримка, затова се наложи в тоалетната да изпокъсам и двата, за да се получи ефект. Черните ми дрехи контрастираха на всички останали, засмени, с деца или по двойки. Контрастираха като светулка в непрогледна пещера. Не можех да запаля цигара, защото собственикът - дразнещо, прекалено високо човече, което недолюбваше благопомазаните, не позволяваше. Не го харесвах този тип. Винаги като идвах, ме гледаше от високо.
Но ето ме пак тук, за пореден месец, втренчваща се в менюто, все така недоумяваща защо, по дяволите, плодовият сок бе по-скъп от алкохола. Нямаше смисъл да го питам, едва ли щях да получа адекватен отговор, а и гледах разговорите ми с него да бъдат ограничени до минимум. Казваше се Адмир Д'хар. Каквото името, такъв и характера - префърцунен, високопарен. Както казах - не го харесвах. Но Той държеше винаги да се срещаме тук. А той беше Тиемим Уокрот! Учител на вещерите в държавата. Затворен персонаж, сдържан, неразговорлив, но точно затова и се разбирахме. И преди да сте си помислили най-логичното - не, не спях с него. Уговорката ни бе от напълно различно естество. Макар че вещиците и нашата раса не се разбирахме, им признавах едно. Наред с всичките си капризни отварки, свещички и заклинанийца, които ми бъркаха в червата, бяха майстори на опиатите. Ако искаш качествен наркотик, нямаше по-добро място от равнините и по-добри производители от вещерите.
В случая аз имах стабилна заделена сума, за която работех здраво (работех е културното наименование за кражби и далавери), а Уокрот щеше да ме снабди за нея с първокачествена "билка" с екстракт от някаква много тайна съставка, която само те използват и която така и не ми разкри. Току виж съм му отнела рецептата и съм го прецакала. Впрочем, такава услуга правеше само за мен. Аз бях изключение, защо, няма значение.
-Готова ли си да поръчаш?
Думите на Д'хар ме изкараха от мислите ми и ме накараха да надигна глава, забивайки погледа си право в изчистеното му, твърде нежно лице. Мда...все така не го харесвах.
-Един грог!
-С какъв чай?
-Няма значение! Ромът да е повече!
-Разбира се!
Иронията му бе силно осезаема. Сбръчках вежди.
-Изнервяш ме! Все така ли е забранено да се пуши тук?
-Все така! - отвърна сухо и кратко и ми обърна гръб, насочвайки се към бара.
-Копелдак!
Разбира се, думите ми не станаха достояние за заобикалящите ме. Нали знаете, понякога мрънкането под носа е добър вариант да си изкараш яда извън системата...

Очите му се спряха на нея. Кога беше дошла? Проклет Диментор! Не я харесваше. Не харесваше вида й. Не харесваше присъствието й. Не харесваше и тези чорапи, които беше надянала на краката си. И този ток... Постоянното й настояване, че трябва да пуши. По дяволите, дано да я бяха влачили до това място!
Адмир не разбираше желанието на Укрот да се среща с тази жена диментор. Няколко пъти бе разговарял с него за нея. Той бе човек с положение; човек с репутация; човек издигнал се с кръв и пот до това, което е днес. Как можеше да позволи на един прост Диментор да се опитва да се приближи толкова близо до него? Да умре ли искаше?
Въпреки уверенията на Укрот, че всичко ще бъде наред - не постигнаха консенсус. Адмир го молеше да й отнеме живота преди тя да е отнела неговия, но учителят настоваше, че държи нещата под контрол. Какво можеше да се направи? Нищо.
- Готова ли си да поръчаш? – попита той надменно.
Дименторът премести погледа си право върху лицето му. „Спокойно, кучко, чувствата са ни взаимни.“ Помисли си Адмир.
- Един грог! – бързо изсъска тя.
- С какъв чай?
- Няма значение! Ромът да е повече!
- Разбира се! – иронията й бе осезаема.
„Ще си платиш за това.“
- Изнервяш ме! Все така ли е забранено да се пуши тук?
-Все така! - отвърна сухо и кратко, обръщайки й гръб. Искаше да я заколи още сега.
По пътя към бара му се стори, че нещо мърмори на себе си. Точно така, Дименторите бяха долен вид на по-висшата раса. Честно не смееха да кажат нещата в очите на човек. Страхливци.
Адмир се пъхна зад бара. Наля един голям ром, както беше поръчала (макар че за момент му се прииска да я прецака, но в последствие осъзна, че няма смисъл – така щеше да навреди само на сладкарницата си с лоша репутация). Замисли се за момент, докато наблюдаваше входа на сладкарницата. Колкото по-скоро дойдеше Укрот, толкова по-скоро щеше да си тръгне това отвратително същество от собствеността му. Тогава му просветна. Обърна се рязко и наля чай от най-близкия чайник. Това щеше да е добра изненада... в последствие.
Адмир подготви всичко на таблата. Занесе набързо поръчката на Доментора и се омете преди да е напраил нещо много глупаво.
Обслужи още няколко маси, прибра каквото имаше да взима за сметките и почувства облекчение. Усети Укрот още с влизането. Този път се бе забавил повече. Учениците в днешно време си представляваха огромен трън в задника.
Адмир пресрещна пътя му и двамата се поздравиха с нормално, мъжко здрависване.
- До кога ще я молиш да се срещате на това място, Укрот? – попита Адмир с равен и спокоен тон. Не се доляваше и капка недоволство.
- Тук е най-удобно. – отговори Укрот също толкова спокойно.
- Не ми харесва тази работа – поклати глава Адмир и погледна настоятелно Укрот в очите.
- Знаеш, само ти си защитен. Донеси ми един чай от джинджифил и гледай да е по-лют от обикновено.
С тези думи Укрот приключи разговора и се отправи към масата на Кира. Имаше нещо, което искаше от тази жена, но все още не беше на ясно кое и за какво точно би му послужило. Скоро, може би, щеше да разбере. За сега смяташе да продължава да й дава това, от което тя има нужда. Повече злато никога не беше излишно, макар че Укрот имаше предостатъчно в собствената си хазна.
Седна сковано срещу нея на масата. Погледна я в очите. Очи на Диментор – празни, спокойни, страховите. Помиярска работа. Защо природата се бе изгаврила така с тях? Укрот точно това смяташе да разбере в най-скоро време.
Адмир донесе чая му. О, да. Изключително лют. Обичаше това място. Обичаше обслужването на Адмир, но не понасяше поведението му. От кога този бе решил, че му е приятел, за да му дава напътствия и наставления за Дименторите? За никого не бе тайна, че не ги харесваше, но чак да се бърка в чужди животи, беше си малко прекалено.
Укрот разбърка чая си. Глупав навик от времето, когато го пиеше с подсладители. В последствие бе осъзнал, че без тях – има по-голям ефект над нервната му система. Прилежно извади лъжичката, потупа точно три пъти по ръба на чашата с нея и я остави, съвсем спокойно и флегматично, в чинийката.
- Не вярвам да си дошла до тук, за да те заредя. – каза простичко той. – Спомням си много добре колко ти дадох посления път... Искам само да те предупредя, услуги не върша. Ако е за нещо по-лично, няма да стане.

Да...все същия Уокрот - директен в изказа си, без излишни заобиколки и все пак внимателно подбиращ думите си. Умен човек! Според мен голям самотник, но умен. А и кой не е самотник в този мизерен свят, в който всеки се бори за собственото си оцеляване? Вечният проблем - кой е по-силен, коя раса е по-достойна и коя по-заклеймена? Кога чашата на натрапчиво лъжовния мир ще прелее? Във вселена, в която цари магията, точно магията е най-вървежната валута. Защото е различна една от друга и във всяка има пропуски, които няма как да бъдат запълнени. Подобна идилия е равноправна на утопия, която притежаваха може би само божествата, които така или иначе не бях виждала лично, което рязко намаляваше роболюбието ми към тях. Зачитах ги, признавах съществуването им, но не ги уважавах, не изпитвах нищо. Апатия каквато можеш да развиеш към насекомо. Знаеш, че е тук, пълзи по земята или лети във въздуха, но не му обръщаш никакво внимание.
Но да се върнем на въпроса. Поех чашата и я доближих до устните си. Ароматът, който се излъчваше от нея бе някак си странен, което ме накара да вдишам няколко пъти. Дали онзи мръсник не ми е сипал цианид вътре? Сигурна съм, че ще е крайно доволен от кончината ми. Може дори да дойде на гроба ми, само и само да се изплюе отгоре му. Да, изобщо не се съмнявам, че е способен на подобна постъпка. Винаги ми е била интересна тази задкулисна игра на самоличности. В обществото си един, но отвътре си развален плод. Такъв беше и нашия домакин, пък който иска да разправя, че не е вярно. Мнението ми няма да промени. Все пак отпих няколко глътки.
-Не вярвам да си дошла до тук, за да те заредя. Спомням си много добре колко ти дадох последния път... Искам само да те предупредя, услуги не върша. Ако е за нещо по-лично, няма да стане.
-Хъх... - подсмихнах се, за да му покажа, че не може да ме прониже толкова лесно, колкото си мисли.
Бръкнах в пазвата си и от там извадих една кесия от кафява, необработена кожа, която хвърлих без церемониалност право пред него. Натежаваше от златните жълтици, които сигурно щеше да скъта в някой сейф с катинар, пазещ ги кой знае за какво. Може да иска да ги взима със себе си в подземния свят. Може да се пазари с Ермол за душата си. Чудя се какъв ли вкус ще има тя. Какви ли страхове?
-Как мислиш сега? Защо смяташ, че си ми толкова ценен, че да искам нещо повече от теб? Не бъди надменен. Нямам никаква изгода от теб, освен за бизнес.
-Както казах...миналия път...
-Миналия път си е за миналия път! Жреците пушат много от вашия продукт. Отваря им сетивата и им помага да навлязат по-лесно в техните си странни състояния. Търсенето в последно време се засили. Това достатъчно обяснение ли е?
Не отговори! Нито една пукнатина не се прокрадна по перфектното му лице, наподобяващо мраморна маска, която слага всяка сутрин щом се събуди. О, да! Бях убедена в това, че Тиамим е един проницателен човек, чийто ужас се криеше в това да покаже истинското си Аз! Повярвайте ми, все пак съм диментор, а дименторите се храним със страховете на останалите, че дори и със собствените си.
-Но ако не желаеш да работиш повече с мен...
Ръката ми се плъзна бавно и плавно като змия по масата, право към кесията. Зависеше от него дали ще ме спре и щя продължим или ще ме остави да се вкопча в нея, да си я прибера и да си отида от тук, с неизказаното обещание никога повече да не се връщам.

Укрот протегна ръката си, която засия в съвсем слаба синя светлина. Чудесно. Кесията наистина бе от необработена кожа. Прибирайки я, установи, че бе адски изнервен. Проклетите очи на Адмир се бяха забили в гърба му. Вътрешно си обеща, че ще му докара двумесечно главоболие, ако не престанеше точно в този момент.
Учителят погледна Кира в очите.
- Адмир ми е крив. – рече отекчено той. – Чаят е разхлабителен.
Укрот се надигна от масата. Още от началото, нямаше намерения да остава прекалено много. Дименторите не бяха от най-добрата компания, с която да те видят (ако някога му бе пукало за мнението на хората, но имаше планов, чието изпълнение друженето с един Диментор можеше да развали).
- Тази работа с жреците не минава при мен. Това, което искаш е вече в пазвата ти. Аз ще платя сметката.
Без да дава каквато и да е възможност разговора между него и Кира да продължи, Укрот се измъкна с изключителен финес, плати на Адмир и изчезна. Кира остана сама на масата.
Сладкарят прибра златото на Укрот. Винаги когато го правеше, чувстваше някакво неудобство. Размекнал ли се бе през годините на отсъствие от пустинните си занимания? Убиваше Диментори без да му мигне окото. С радост поемаше всички мокри поръчки свързани с тях. Наслаждаваше се на всяко едно убийство. Толкова много ги мразеше. Защо? Не си спомнаше. Ермол да го вземе, толкова ли бе остарял?
- Хей, Адмир, няма ли да ми предложиш тортичка? – гласът на Егор Микаилский го изкара от транса, в който сам се бе вкарах.
- Егор, каква желаеш?
Егор. Този не можеше да е тук само заради една хубава тортичка. Нямаше ли си идиоти за проследяване?
- Де да знам. Изненадай ме.
Адмир сложи едно парче плодова пита в чиния и я поднесе на Егор.
- Казвай сега, какви ги вършиш на това място?
- Разкарвам се. Намериха ми замесник за известно време. Сега имам свободата да пътувам до където си поискам, било то и за една тортичка.
- Това е добре...
Егор спря да слуша Адмир. Той огледа внимателно сладкарницата. Можеше да се каже, че бе за втори път тук. Ама ей, тея торти на Адмир са ебати яката работа!
- Ой, Адмир, я да те питам нещо – избоботи Егор с пълна уста и завъртя вилицата си в посока на Доментора. – Кое е тава котенце?
- Уличницата на Укрот. – отговори просто и ясно Адмир.
- Не, че знам кой е тоя Укрот, ама тава котенце ми ‚аресва.
- Само твоя е, Егор. Пожелай я. – насърчи го Адмир и влезе в кухнята.
Егор поседя, поседя, пък стана. С няколко крачки се озова до масата на Диментора. Бах ма‘а му, много му харесваше.
- Йо. – поздрави той нескопосано. – Какво ста‘а, малко коте? Секс има ли?


(Кира, туко що олекна с 200 злато, плащайки на Укрот за билките. Докато са в теб, те ти носят Магия +1.)