Залата на Развитието

В тази, абсолютно празна зала, се провеждаха всички видове изпитания, на които трябваше да се явят членовете на групата, за да качат ранг или просто да се присъединят към голямото семейство.

Изведнъж вратите на Новосил се отвориха с трясък и едно сравнително младо момиче влезе във залата, тананикайки си нецензурна песничка. След нея се рееше призракът на млад мъж покрил лице с дланите си, който вероятно обмисляше втората си смърт.
-Как може да си постоянно в такова добро настроение? И спри да пееш това... нещо, не трябва ли да си изискана дама!? - Нервите на Фал не издържаха и крясъка му проехтя през празната зала. - Имаш ли идея колко време загубихме? Два месеца! Цели два месеца се лутахме насред долините! Възможно ли е да имаш ТОЛКОВА лошо чувство за ориентация?
-И ти не си света вода ненапита! - Сопна се момичето. - Нали уж си дух? Ако можеше просто преминеш през скалите, за да намериш изхода от пещерата щяхме да сме тук много по-рано. Както и да е, сега на къде?
Тивара се огледа за някакъв знак, който удобно да й подскаже какво да прави от тук нататък. След като се завъртя няколко пъти и не намери такъв момичето започна да обикаля залата и опипва плочите с надеждата някоя да поддаде и да отвори пътя напред. Докато вървеше се замисли какво иска да прави и какво точно я бе накарало да дойде тук в компанията на този тесногръд призрак. Отговорът на първият въпрос беше изненадващо лесен. Желанието да опознае света се бе насъдило в малката й главица още от най-ранна възраст. Приказките за вампири и върколаци, вещеци и магове, дракони и чудовища. Все истории които обужаваше да слуша преди да заспи. Колкото до това защо бе дошла точно в Новосил, това бе въпрос чиито отговор самата тя не знаеше. Може би от любопитство или от жажда за знания? Или пък влиянието на призрачния й учител бе причината да търси дома на чудаците. Едно обаче бе сигурно! Тивара знаеше, че й трябват повече умения и сила ако иска да покори света.
-Какво правиш? - Прекъсна мислите й Фал, който я наблюдаваше отстрани както човек би наблюдавал животно в зоопарка.
-Не е ли очевидно? - овърна раздразнено Тивара. - Търся изход от тази стая!
-Защо? Това е мястото на което трябва да се намираме.
-МОЛЯ! Защо не ми каза преди да се направя на кретен? - истеричните писъци на момичето разтресоха цялата сграда.

Деогол Блекмейз стоеше в сенките на просторната зала и наблюдаваше новодошлата. Това момиче или бе лудо или имаше дух за компания. Духовете не бяха добра компания. Деогол много добре знаеше това. Винаги ти мрънкаха на главата, говореха ти когато не трябва и най-лошото от всичкото – укой с дух. Репутацията им на откачалки бе предостатъчна във Вселената, та да мъкнат и духове подир себе си.
Деогол, обаче, бе заинтригуван. Духовете не се срещаха често, тъй като жреците владееха присъживяването. Едно присъживяване объркаше ли се, духът се разрушаваше и човекът умираше завинаги. Обаче, имаше и хора, които не можеха да си позволят такова присъживяване и духовете им оставаха да бродят свободни, но не за дълго. Дясната ръка на Ерлом ги прибираше в личната си колекция, която наричаше Ад. Деогол бе странна птица и съзнаваше това, но и Дясната ръка не му отстъпваше по странности. Копеле.
Момичето крещеше като селяк на полето подир изпуснатия си кон. Деогол се намръщи и се зачуди дали изобщо да се занимава с нея. Дали да не я оставеше на Аюми или Рем?
След като си помисля за тях се зачуди къде ли бяха изобщо? Ермол ги знае в кой сън се бяха настанили. Педерастия.
Ей, ама какво му ставаше на Деогол? В последно време бе много изнервен. Искаше да псува всички и да манипулира съзнанията на кого ли не, а сега трябваше допълнително да трови нерви с това момиче. Ако Късмета бе с него, то можеше дори да не е дошла за изпит и постъпване в Новосил. Ако Случайността бе с него, то тя наистина щеше да е се е изгубила, въпреки че аурата й бе в цвят характерен за Укоите. Е, каквото сабя покаже...
Деогол излезе от сенките. Момичето още спореше с невидимия си... другар?
- Добър ден – поздрави сковано Деогол. – За какво сте тук?

Тивара изгледа странно непознатия. Откачалките ги надушваше от километри, а на този му личеше толкова, че и слепец би стоял надалеч. Не че не харесваше странниците, всъщност повечето й допадаха. Укойката сръга (или поне се опита) спътника си в ребрата и прошепна, криейки уста с ръка:
-Псст, знаеш ли кой е това?
-Никаква идея, но преполагам, че е тук да ни опъти? - Духа сви рамете.
"А! Може би е някой прислужник дошъл да ме опъти към покоите ми!"- помисли си момичето накланяйки глава като се опитваше да докара външния вид на любопитна второкласничка.
-Здравей! Аз и моя... съветник? Не, моя ментор... ъхх и това не звучи добре! Хубаво, аз и този случаен призрак който напълно случайно ми предаде някои от тайните на Укоите. Да, точно така. Та разбрах, трябва да си намеря жив учител ако искам да постигна нещо и ето ме тук! Има ли нещо което трбва да знам преди да ми покажеш къде ще живея?

- Ооо... - отекчения звук се търкулна от устата на Деогол като ритнато камъче.
Гледаше момчето. Да. Имаше призрак около нея. Хубава работа. Това накара Деогол да се зачуди дали пък някой жрец нямаше да го присъживи? Това труваше скъпо. Не му се струваше, че си заслужава преките усилия.
- Да предположим, че аз съм този учител... - прозявайки се изтърси Деогол. - И да предположим, че това е приемния ти изпит. Как ще ме впечатлиш, че да те науча да използваш силите си? Какви скрити заложби имаш, че да склоня да си хабя времето?
Деогол не бе приказлив, много, по природа, но днес се очертаваше много да говори. Хубаво или лошо, не ми се нравеше. Можеше да я научи да чете мислите му и така нямаше да си хлопа ченето за алелуя.
Мъжът изчезна отново в сенките и не след дълго доведе още един - слаб, можеше да мине за красив, изчистена кожа, зелени очи, черна коса. Да, можеше да мине за красив, ако не беше отвратителния му поглед.
- Давай - подкани я той. - Имаш отипно зайче, съжалявам Рей.

(Тивара, опиши представянето си и/или как се опитваш да повлияеш на Рей. Успех.)