Игрална зала "Асо Пика"

Къде другаде можеш да заложиш, ако не в най-развития в околността град? Именно в Ахмиран се намираше единствената зала за хазарт в Пустините. Тук шмекери и измамници от всички краища идваха, за да заложат някой петак или да се опитат да надвият късмета. Казиното, ако можем да го наречем така, представляваше голяма каменна сграда. Фасадата й не беше нищо особено, за да не привлича много внимание, но всички тукашни знаеха за какво се използва. Вътрешният интериор бе смесица между червено и бежово. Мнозина маси, разпределени на сектори за различни игри - на карти, зарчета, табла, домино... Често клиентите сами си измисляха игрите, както и правилата, като се стигаше дори и до надпиване или залог със стотинки с избор ези или тура. Интересно бе, че нямаше никаква охрана. Всички бяха наясно, че можеха да лъжат помежду си, но не можеха да измамят собственика Хавиер Алверо, който винаги следеше изкъсо играчите, а самият той бе ненадминат мошеник.

Времената били леки, изпълнени със смях и надежда. Това били времена на богата реколта, плодородни язовири и водопади, и тучни поляни. Хората живеели в мир и разбирателство. Не съществували граници, не били образувани отделни държави, населението не се деляло на територии. Всичко било общо и всеки се трудил за земята, защото хората обичали състоянието, в което се намирал света и не искали то да свършва. Тогава вярвали, че единството ги прави силни, и ако са единни могат да надвият всичко - всеки звяр, всяко митично същество, всичко...
В тези дни, Фан и Ермол не се мразели, не обитавали различни крепости. Дори не се замисляли за крепости. Нямало подземно царство, нито небесна кула. Не се ограждали със стени, защото те изградили света. Обичали го и живеели сред творението си. Босите им нозе газели по прясната зелена трева, а ноздрите вдишвали от бистрия въздух. Двамата споделяли общи мечти, общи планове да развият вселената, да я направят най-красивата, най-благодатната, най-перфектната от всички. Странна мечта, при положение, че никога не са виждали друга вселена. Никога не са знаели какво има Отвъд. Как може да искаш да си конкуренция на нещо, което не познаваш, а може би дори не съществува?... Това не им пречело, нито ги отказвало. Дори не се замисляли колко абсурдна амбиция имат. Стига хората да са добре и да ги боготворят, да са благодарни и да им се кланят, без да изпитват насилие върху личната им свобода, те били доволни. Чувствали се като божества и скоро почнали да се наричат такива. Безсмъртието им им давало това право, точно толкова, колкото и безграничната им сила. Или поне в това вярвали всички.
Но колкото и изпълнени с надежда да били хората, те били и наивни. Твърде много обичали утопията, в която живеели и макар да вярвали в единната си сила, не били подготвени за събитията, които предстояли.
Едно щастие никога не може да продължи вечно. Една утопия никога не може да е утопия дълго. Иначе нямаше да е утопия, а всекидневие. Една планета не може да е спокойна през цялото време. Тя има нужда от прочистване, изпитва жажда за кръв, нуждае се от катаклизъм... На 24 Април в 143-та година от сътворението на света, земята се разцепила на две, разтворила се като паст на демонско чудовище и погълнала голяма част от външната кора на планетата. Образувалите се кратери били много, пръснати из всички посоки на света. Земните дупки се ширили като наяден от молци вълнен пуловер. Огромна част от фауната и флората били унищожени, просто изчезнали от лицето на земята, заедно с много хора. Твърде много, чиято сила нямало как да предотврати природните прищявки или пък наказания... Боговете влезнали в разпра. Обвинявали се един друг за бедствието. Човеците също почнали да ги обвиняват - защо не са го предрекли, защо не са се погрижили за тях, защо толкова много умрели, но не и те. А когато почнали да ги обвиняват, почнали и да губят вярата си в тях. Ермол и Фан били толкова отчуждени от съзнанието на народите, колкото и един от друг. Душите им изстинали, затворили се в черупки и не след дълго - дошли крепостите. Изградили ги по свой вкус, високо в облаците и ниско в земното ядро, така че никой да не ги достигне. Така че ничие обвинение да не дразни ушите им и да не пробожда сърцата им. Но с уединението, дошла и самотата. Боговете не били такива, като в началото. Озлобили се към всичко, дърпали нечии конци, но дали не изтънявали своите собствени по този начин?
От там дошли трудни и мрачни времена. Животът станал тежък и суров, отношенията между хората се изострили, забравили какво е било преди, забравили мечтите, а утопията придобила истинското си илюзорно значение - на нещо невъзможно, което никога няма да бъде. Реколтата измряла, земята станала суха и гола, като обелен корен. Напукана... Точно тогава се създала и пустинята. Вярва се, че вятърът донесъл пясъка от океанът, който пресъхнал. Легендите разказват, че песъчинките били горките сълзи на моряците, навеки забравени. От тогава пирати почти не се срещат, но пък пустинята се разраснала и обхванала огромна територия. Когато първият заселник се появил, той бил просто скиталец. Не предполагал, че именно тук ще изгради дома си. Когато очите му зърнали пустинята за първи път, те се изпълнили с пясък и тъга. Навсякъде било пусто, безлюдно, празно. Само виелици и златисто-бежови цветове до където ти стигне погледа. Един златист хоризонт. Красив, но бездушен. Единствено една кафеникава змия, с тук таме жълти люспи, проблясващи като късове слънце, се прокраднала между краката му и скиталецът се усмихнал, защото най-после видял живо същество. Той се обърнал към змията:
–Де са хората? В пустинята човек се чувства малко самотен.
-Човек е самотен и между хората - отвърнала змията...

-Глу-по-сти!
Старецът секна историята си и смутен се обърна към заобикалящият го народ, който наброяваше около двайсет индивида, както от мъжки, така и от женски пол.
-Много хубава приказка, чиче, ама не й повярвах нито за секунда. Личи си, че си я точиш от пръстите, като пекар, който точи тесто за погребална пита.
Смях и глъч настъпи в игралната зала. Сбирщината се бе събрала в близост до бара, затова и собственикът можеше да  слуша историята, докато си придаваше вид, че старателно бърше стъклените чаши. Всъщност, на него му харесваше. Разбира се, не смяташе, че е истина, но от всички изказани до сега, тази му бе най-симпатична. Допадаше му идеята за времена, в които всичко е било спокойно и някак си хубаво. А не като сега - грозно, развалено, жестоко. Всеки гледаше само себе си, пазеше собствения си гръб и предаваше тези, които са му изгодни, независимо колко близки са били. Времената бяха такива, в които важно бе да оцелееш. Той бе майстор в оцеляването, внимателен с избора си на хора, прецизно изградил душевната си защита. О, да, оцеляваше превъзходно, но това не означаваше, че го прави с удоволствие. Утопия... Защо пък да не? Всеки има нужда от една...поне!
-Да! - обади се още един мъжага, с оплешивяваща коса, който се стараеше да прикрие недъга като зализваше останалата върху лъскавото петно на черепа си, което вместо да го заличи, още повече го засилваше. -Историята на Джаспър е толкоз банална, че чак ми дойде да са разреа.
-Твоята с драконите пък, защото беше много умна. - контрира го Алверо и грозният плешивец не само, че млъкна, но като че ли и сви врата си така, сякаш главата му потъна в рамената.
Ситуацията бе такава, че няколко човека се бяха обзаложили кой ще измисли най-интересна история за създаването на пустините, родното им място, което колкото мразеха, толкова и обичаха. Джаспър бе шестият подред, а за сега победител така и не се избра. Всички бяха коя от коя по-нелепи. Заложени бяха пари, а когато парите играеха, се намесваше и най-опасната емоция - алчността. Точно затова, за да няма пристрастност, съдя беше Хавиер. Този човек не симпатизираше на никого от тези отрепки, нито съчувстваше на някого от тях. Водеше се единствено от собственото си мнение и колкото и да го увещаваха да заеме нечия позиция, той бе непреклонен.
Освен него и участниците, обаче, още един човек слушаше историите. Стоеше на една маса, залепена до стената, слушаше и мълчеше. Спуснатата качулка, закриваше по-голямата част от главата му, но червените му очи се открояваха с пълна сила. Всички познаваха лицето му, затова не можеше да прикрие присъствието си. Бе известен в територията, точно затова и не се стремеше да се превърне в сянка. Слушаше, наблюдаваше и стържеше с металните си нокти по стъклото на чашата. Вече бе образувал тънък прорез върху повърхността и ако продължаваше съвсем скоро щеше да я пукне. Какво мислеше за всичко казано никой не знаеше, а и той не го споделяше. Но точно тогава, пред него се изправи Хавиер. Заобиколил сганта, постави на масата му нова чаша с ром и взе издрасканата.
-Ако продължаваш, ще те накарам да я платиш.
-Добре! - отвърна само закачуленият и протегна дългата си ръка, която улови новата и още по-важно - пълна чаша.
-Ами ти, Гарик?
-Какво аз?
-Няма ли да разкажеш някоя история?
Дали Хавиер го подбутваше нарочно или просто искаше някой по-интелигентен да си отвори устата? Двамата със сигурност не бяха първи дружки, даже дружки не бяха, но чернокосият предпочиташе този асасин да виси в царството му, отколкото доста други от редовните му посетители. Като изключим моментите, в които водеше онази противна жена. Беше красива, но тук никой не харесваше жреците. Носеха си бели, или по-точно, разваляха белите им. Беше си много неприятно да има жрец в град на убийци. Пречи на бизнеса, съживява твърде често, стига да му се плаща, а това хич не бе добре за наемниците, чийто жертви можеха да се пръкнат от отвъдното отново, макар че само преди половин час са им резнали гръкляна. А и не разполагаха с особено много душегуби в района. Трудно се намираха, а дименторите не бяха в спогодени отношения с никого, та още по-трудно ги продаваха. Да ги откраднеш е безумие, да ти попадне някой късмет, който не огряваше често. Като че ли най-разменната монета в света не беше златото, а душегубът. Преди години никой не предполагаше, че ще се стигне до тук, но неведоми са пътищата господни - Фанови, както и Ермолови.

/Гарик, ти си наред. Свободно РП, не ти давам ограничения. Ест. без да посягаш на Хавиер, ако си решил да посягаш на някого. Разпростри се свободно, без задръжки./

С отпусната глава в лявата ръка, през пръсти, Гарик наблюдаваше залеза, застанал съвсем открито на прозореца, на чиито перваз барабанеше с ноктите на неразделната си лапа. „Сам ще си сложи главата в торбата…“ повтаряше в съзнанието си цял следобед.
- Гарик, - остър женски глас наруши хармонията на мислите му, - не мисля, че е благоразумна тази твоя поза, в която си застанал.
- Да не мислиш, че са обучили страйкър, който е способен да ме уцели преди да усетя летящата стрела към мен, Хелен?
- Стрелите на Ермол не са за подценяване. Съвсем спокойно може да те уцелят и да паднеш мъртъв.
- Съвсем възможно е – съгласи се Гарик. – Аз имам теб, безкраен ресурс за нуждите ми, а те? Какво имат те, скъпа? Още шест стрели и им остава само Смъртта, която аз ще й подаря на драго сърце.
- Съгласна съм с теб, въпреки това смятам, че не трябва да им даваш възможност.
- Не тревожи красивата си глава с въпроси от страйкърската продажност.
Хелен стана от креслото, в което удобно се бе разположила и се приближи към Гарик. Кокалестата й ръка пое крайчеца на косите му, увивайки ги около себе си. Погали ги с палец, а после ги пусна. Изящно подчертаните й с каял очи се вгледаха в хоризонта, по посока погледа на Гарик. Какво ли виждаха неговите червеникави очи в този залез?
- След залез слънце тръгвам… - обяви му тя.
- Свърза ли се със Стенлоуд?
- Да. Всичко е наредено така, както си говорихме с теб.
- Смяташ ли, че ще се наложи да те придружа?
- Не. Малко са лудите, които смятат, че могат да ми посегнат.
- Там няма да имаш закрилата на моето име – простичко отбеляза Гарик.
- Но ще имам закрилата на огърлицата, както и на своята организация на жреците…
- Ако все още те водят член… - засмя се той, разсмивайки и нея.
- Хората не могат да знаят всичко като теб, миличък…
- Не могат… - съгласи се той.
Хелен кимна, повече на себе си, отколкото на Гарик, който така и не се обърка, за да я погледне и тихо напусна малката стая, в която се намираха. Душегубеца дълго наблюдава препускащия кон, докато се превърна в неразличима точка от общия изглед.

***

Вечерта течеше бавно. Минутите се нижеха като камъчетата пропадащи между стъклото на пясъчен часовник. След като Хелен бе поела някои деликатни работи в ръцете си, то не оставаше нищо друго на Гарик, освен да се разнообрази. Мъжът измъкна един червен тефтер, надявайки се, че има ангажимент, от незнаен тайник, позициониран стратегически из наметалото му и го отвори. Започна бавно да чете, клопна кориците, стисна очи и погледна луната. Коя дата бяхме днес, по дяволите? Сети се. Отвори отново страниците и отбеляза нещо с малкото моливче, което вървеше в комплект с книжката.Време бе за действие.
Пристигна в уреченото време и място само, за да разбере, че работодателя му закъснява. Мразеше тези фръцльовци до безбожие, но му се налагаше да ги търпи. Имаха злато. На Гарик му трябваше злато. Схемата вече ви е ясна.
- Закъсняваш – не само го смъмри Гарик, но му даде да се разбере, че знае точното му местоположение в сенките, - макар че смятах, че кокошката снасяща златни яйца ще има малко смелост да се появи лично. Кое я изплаши?
- Кокошките не се появяват пред невестулки – вдигна рамене наемника.
Юниор знаеше, че Гарик може да го види съвсем ясно. В действителност не очакваше по малко от Душегубеца, макар че никога не го бе срещал на живо. Вътрешно се радваше, че са такива обстоятелствата за тяхната среща, защото в противен случай щеше да има мъртвец и тогава нямаше да е Гарик Голдфлоу.
- Не очаквай господаря – продължи Юниор – да се яви лично.
- Не очаквам нищо от никого… - засмя се Гарик. – Е, може би освен злато. – Вдигна рамене на свой ред. – Казвай сега, пратенико, тази кокошка склонна ли да е плати на стоящата пред теб невестулка обявената сума?
- Да. Ако извършиш убийството през идните три дни. Ако трупът му не се появи захвърлен в река Рива до четири дни, следователно не си успял да се справиш със задачата ти. Няма да получиш и монета повече.
- Можеш да кажеш на кокошчицата ти да си навре златното яйце там, от където е излязло. Аз работа само с… капаро.
- Известно ни е.
- Плащай и да си ходя. Имам по-хубави места, на които да бъда.
Юниор хвърли мешката от гърба си. Тя падна тежко на земята, издрънчавайки предоволно.
- 10 000 сега – обяви пратеника. – Останалите 20 000 при успешно убийство.
Гарик остана на място. Може да беше млад, но в никакъв случай неопитен. Колко ли глави бе отрязал при такова навеждане. Лично бе дал име на това положение, а именно: „Задник глава затрива.“ Спокойно изчака пратеникът да се отдръпне на достатъчно голямо разстояние, за да не може да го изненада. Наведе се бавно, уж небрежно и метна мешката през рамо. Погледна мъжа и му кимна, но не в знак на съгласие. За Гарик това означаваше майната ти, ама аз изчезвам от тук и бавно се отдалечи.
За съжаление, не разнообрази скучната вечер, просто я направи по-заможна, така да се каже. Какво можеше да прави сега? По всички неотложни неща бе задействал най-добрите си хора.
Неусетно се озова в „Асо Пика“. Явно подсъзнателно вече бе решил да отиде там. Седна на обичайната маса, на която винаги се разполагаше. Тръшна мешката, като я обви в сенки, за да не издаде както звука от сблъсъка с пода, така и местоположението й. Донесоха му и обичайното питие.
Гарик не можеше да каже, че обича това място, но тук обслужването му харесваше. Въпреки че преобладаващата част от клиентелата бяха асасини, се намираше и по някоя сгодна девойка от другите раси. Гарик обожаваше да чука и насилва жени носещи различни гени от неговите. Намираше ги по-страстни и по-възбуждащи от жените от собствената му раса. Тези студени кучки за нищо не ставаха. Чукаха се механично, задоволяваха нагона си и си тръгваха. Не се усещаше онази лека доза страх и адреналин, който изпълваше цялото им същество, когато биваха докосвани. Кожените ми панталони започнаха да го стягат. Реши да отклони вниманието си с други занимания.
В „Асо Пика“ както винаги вървеше надпревара. Този пък, незнайно кой бе решил, че трябва да е свързана с най-добрата история за създаването на Вселената и в частност Пустинята. Стори му се адски тъпо и обърна рома на една глътка. Донесоха му друга чаша без да дава какъвто и да е сигнал. Да, обслужването тук му харесваше.
Заслуша се в разказите и му се прииска да не бе започвал. Смучеха си всичко от пръстите. Нито един нямаше въображение, освен старчока. Да. Имаше въображение, но му липсваше изобретателност. Точно заради това историята му пропадна още при срещата със змията. Гарик слушаше, наблюдаваше и стържеше с металните си нокти по стъклото на чашата. Вече бе образувал тънък прорез върху повърхността и ако продължаваше съвсем скоро щеше да я пукне.
- Ако продължаваш, ще те накарам да я платиш. – Хавиер се бе изправил пред него.
- Добре! - Отвърна и протегна дългата си ръка, която улови новата и още по-важно - пълна чаша.
Спомни си, че не само харесваше обслужването, но и този странен тип Хавиер. Никой не знаеше от къде се е пръкнал, но честно казано Голдфлоу не искаше и да разбира. Смяташе да остави нещата да се стекат естествено.
Душегубеца не можеше да нарече Хавиер свой приятел, но бе най-малко дразнещият индивид във Вселената, който на всичкото отгоре бе по-интелигентен от останалата паплач. В дългите, мрачни нощи не един път бяха играли комар заедно, както и не бяха преследвали само веднъж група жени. Често правеха секс под един и същи покрив, дори в една и съща стая, а още по-често разменяха партньорките си. Гарик наистина го харесваше, което го караше силно да се надява да не му се налага да го убива скоро.
- Ами ти, Гарик – попита го Хавиер?
- Какво аз?
- Няма ли да разкажеш някоя история?
- Не.. – отвърна той и отпи от рома.
Точно преди Хавиер да го подкани пак се наложи на Гарик да благодари на странния си късмет. Вратата на заведението се отвори и в него, най-удобно, придружен от личната си охрана, влезе мъжът, който трябваше да убие.
- Знаеш ли какво, Хавиер, размислих – обърна рома и му подаде празната чаша в ръце.
Гарик стана рязко и с едно движение свали наметалото си. Метна го небрежно на съседния стол на масата, на която седеше и се запъти към средата на залата. Не изпускаше от поглед подлизуркото, който бе чист пътник и с един скок се озова на нещо като подиум, извисяващ се пред всички и на една ръка разстояние от бъдещата си жертва.
Охраната на господинът, чието име Гарик така и не можеше да си спомни, но за сметка на това бе страшен физиономист, се размърда несигурно. Пълни аматьори. Трябваше да се размърдат още по време на скока му, ако го бяха видели, а не чак след приземяването му.
Всички очи се вгледаха в Гарик.
- Господа и дами, – започна напевно Гарик, след като плесна с ръце, за да привлече вниманието на всички върху него, ако случайно бяха пропуснали грациозния му скок, - смятам да се включа в надпреварата за най-добра история. Ако някой е против, да говори сега… - настъпи кратка пауза, в която се усмихваше широко - …или да замълчи за винаги!
Гарик изчака няколко секунди. Никой не възрази. Само някои се размърдаха неудобно в столовете си. Веселбата щеше да започне всеки момент и сякаш всички тръпнеха в очакване.
Голдглок клекна на подиума, за да се принизи и предаде неестествена стойка. Махна многозначително с ръка. За негово щастие Хавиер успя да го разбере и заглуши осветлението в залата. Ако преди това бе мрачно вътре, сега положението граничеше с пълен мрак. Червените очи на Душегубеца засияха и той заговори, ниско и странно:
- В началото беше кръв. Кръв и нищо друго. Красива, червена, необятна като океан, студена като планински поток. А в кръвта, както тогава, така и сега, е заложено желание за мъст. Кръв кръв пролива. Кръв за кръв жадува. Кръв за кръв умира. Но какво може да мъсти? От какво да пие? Пространството е само кръв и нищо друго. Желанията й били силно, а възможността за изпълнението й - нулева. Трябвало да има от какво омразата да си пие!
Кръвта се разбунтувала, завряла и сгъстила – злоба, тъга и радост, завист и порок родила. Деца красиви, уникални, но незавършени, уви! Тогава кръвта решила да ги съедини. Сътворила той – Единственият Бог – син желан, очакван, завладян от майчините страсти и идеали до костите си обладан.
Единственият се огледал и разбрал, че много работа го чака – Вселена цяла имал да създава. Но как? Запитал се и не разбрал веднага. Тънкост имал за Вселената да усвоява и скоро гатанката я решил. Започнал всичко да създава от майчината кръв, безспир. Творил и одушевявал Богове, земи и хора – най-различни по характер, най-различни по черти, но на всички една дарил – кръвожадност в тях вселил.
Боговете от баща си сътворени, решили да помогнат те – създавали на равно всичко – от деца до коне.
Дълго всички в мир живели, а той творил и Вселената населявал – майчината кръв до капка я изчерпил, уморил, но кръвожадността в него си остана… Един бе той – майчиният син, сред богове и твари – крал, различен по произход, макар с една и съща кръв. Направи катаклизъм и брат срещу брата се изправи. Злобни, алчни, кръвожадни по бащина и майчина черта, реки от кръв течаха – сбъдвайки единствената му мечта.
Но Екзи се възпротивил и за наказание Единственият слънцето им дарил – вечно плътта им да изгаря. Добрият Бог, обаче негодувал и своите деца защитил. Загриженият Екзи сътворил за тях гора гъста и добра, но човешката черта в тях си е една. Обърнали се срещу него и потърсили Единственият. Слънцето за себе си поискали, но той не се съгласил и в миг, за наказание - Екзи убил. Трупът му хвърлил настрана, под огнените лъчи на собственото си създание. Екзи се възпламенил и с последната си магия пустиня сътворил, с която да се слее и вечно да живее като спомен за предателство и жлъч. И Единственият рекъл: „Асасините ще живеят тук…“
Дали историята, която представляваше самата истина за сътворението на света според Хелен, бе грабнала до толкова вниманието им или просто бяха омагьосани от прекрасния му глас, никой не обърна внимание кога очите на Гарик престанаха да светят. Страхотно. Всички бяха успешно повлияни от илюзията му. Настъпи моментът. С един скок бе пред знатния господин, на когото свети маслото за секунди. Замахна с лапата и извади сърцето му. Горкичкият, дори не разбра, че вече е мъртъв и тогава настана суматохата – предимно сред охраната, която излезе първа от илюзията на доскоро живия индивид. Защо? После щеше да разсъждава над този факт. Сега трябваше да побърза, за да не му се налага да създава още косвени жертви.
Двамата едри мъжаги се спуснаха към Гарик. Първият, имайки нещастието да е бавен и най-близо до Душегубеца, загуби живота си от раз. Главата му вече се търкаляше на пода. Чудесно.
Вторият, обаче, се оказа малко по-труден за убиване. Гарик го бе преценил доста грешно, защото копелето се оказа доста по-ловък.
- Защо си навличаш на главата неприятности, след като този тук е мъртъв? – попита Гарик, надявайки се по-бързо да се разминат нещата.
- За чест...
Ей такива, Бога ми Ермол, най-много ги мразеше. Подскачат за някаква си чест? Каква чест може да има наемник, охрана на мъртъв работодател, който дори не е успял да опази!? Ако това не означава загубена чест, едва ли би означавало, че не си се бил след като боклукът е паднал мъртъв? Някаква искра проблесна в гърдите на Гарик и той се възпламени, душевно и едва се размина с първата атака на противника си. Размениха си няколко удара. Стоманата хвърляше искри.
Гарик изчакваше следващата атака на своя противник. Достатъчно наблюдателен бе и вече имаше някаква представа за способностите му. Представяше бърза канара, но му липсваше въображение. Ударите му бяха като по учебник, заучени в някоя високоплатена школа и елитна организация. И когато се хвърли отново към него, той се мушна под меча му. Мъжът замахна с лявата ръка, както можеше да се очаква, но Гарик го изпревари и отскочи извън обсега му. Идеята му беше, подминавайки го, да среже гърлото му с острия като бръснач ръб на дуострия си меч, но той направи крачка напред, Закривеният предпазител на меча на Душегубеца се удари в челюстта на едрата канара и краката им се преплетоха - в миг и двамата загубиха равновесие. Паднаха на земята, магически помитайки два стола без други пострадали.
Гарик, обаче имаше свободна ръка, за разлика от противника си и се възползва от случая. Той протегна лапата си и с неописуемо движение успя да се докопа до гърлото на честолюбивия мъж. Изтръгна гръкляна му и го метна е едно питие, отдавна забравено от Бога.
Едва тогава водя, че Хавиер бе излязъл от илюзията или изобщо не бе попадал в нея. Човек като него не биваше да се подценява, но Душегубеца отбеляза на ум, че трябва да му признае нещо за тази вечер – не се мешаше в неговите работи.
Гарик набързо скалъпи няколко сенчести двойника, които за минути изчистиха бъркотията оставена от него. Капки ледена под избиваха по челото му, докато поддържаше сенчестата си магия, за да бъдат двойниците активно. Чак сега си даде сметка през последните месеци колко се бе изморил. Имаше нужда от почивка и скоро щеше да я получи. Още няколко убийства и една камара злато, за да разшири мрежата си, а направеше ли това – едноседмичен, необезпокояван сън.
Гарик отиде до масата си. Всичко бе поизичстено, но предполагаше, че Хавиер просто няма да засили осветлението след това негово изпълнение. Илюзията започваше да разхлабва ефектна над останалите си. Душегубеца бръкна из сенките под масата и извади една торба, съдържаща половината от днешното злато – 5 000. Метна я небрежно на Хавиер:
- За няколко стола – засмя се той. – Предполагам ще стигнат...
В този момент в „Асо Пика“ влязоха двама от лакеите на Гарик и измъкнаха труповете. Единият, особено верен укой, имаше грижата да изхвърли тялото на уреченото място.
- Винаги ми е било чудно как известяваш лакеите си, че се появяват винаги на време...
- Ако ти кажа, ще трябва да те убия – продължи да се смее Гарик. – А ти си ми на сърце, Хавиер, после няма да има с кого да чукам путки.
Илюзията започна да отминава и всички колебливо се размърдаха по местата си.
- А, сега, извини ме – публиката ме чака.
Както и сами предполагате, със същия лъвски скок Гарик се метна на мястото си, приклекна и очите му светнаха в момента, в който рече:
- И така бе създадена Вселената, в частност Пустинята...
Клекнал, на нещото, което може би беше маса, може би беше подиум, Гарик зачака одобрението или отхвърлянето на историята му. Мислено отбеляза на себе си, че тази вечер бе изкарал невероятен късмет. В „Асо Пика“ бе пълно с по-слаби представители на неговата и чужди раси, които лесно попаднаха в илюзия за малчугани, докато той убиваше този, когото беше поръчан. От години не бе имал толкова добър ден или вечер като този, но колкото и да му харесваше се замисли: „До къде ли я бе докарала с пътуването су Хелен?“

Всичко стана толкова бързо и толкова на тъмно, че никой освен Алверо не разбра какво се случва. Той беше замесен от друго тесто - нито глупаво, нито небрежно, да не говорим за не забелязващо всичко със зорките си очи. Не, че му пречеше кой знае колко. Бе свикнал игралната му зала да се превръща в сбирка на сблъсъци, но пък толкова професионални рядко се случваха. Повечето бяха свади за залозите и тогава му се налагаше да разтърва подстрекателите. Но от време на време се появяваше и такъв момент, в който някой нагъл асасин като Гарик, решаваше да си свърши работата тук. Е, както казахме - не му пречеше много. Никой не осъзнаваше какво се случва, а и той намазваше по някоя друга жълтица. А и за разлика от доста останали, Душегубеца поне си я вършеше съвестно и професионално, без да оставя следи...почти...
-И така била създадена Вселената, в частност Пустинята!
Завършекът му бе майсторски представен, доста от слушателите бяха впечатлени. Усещаха и лека зашеметеност, отдаващи я на историята, без да разбират, че всъщност ефектът от магията му все още не бе отшумял напълно. Беше нещо като замайване след няколко дръпки опиум.
Хавиер се приближи до разказвача и го потупа приятелски по рамото с ленива усмивка.
-Браво, Голдфлоу! Много интересна история, заслужаваш адмирации.
Той поднесе кожената торба със събрания залог към него, но тъкмо да го стигне се спря, изви ръката си и я метна в шепите на дядото, който разказваше преди него.
-Но все пак мисля, че Джаспър си заслужи победата.
Побелелия мъж, в началото на старостта се ухили до ушите. Идеше му да скочи на масата и да затанцува. Напоследък трудно свързваше двата края. Най-после щеше да може да купи на жена си нова лятна шапка и да поправи колелото на каруцата. Всички останали, разбира се, бяха недоволни, но колкото и да възразяваха, собственикът не искаше и да чуе.
-Ако не ви харесва как отсъждам, се разкарайте и не идвайте повече.
Тези думи бяха напълно достатъчни да секнат всяко едно недоволство. Тукашните, а и чужденците знаеха, че имат нужда от казиното. Бяха развили такава зависимост към хазарта, че ако пропуснеха дори само два дни, да не усетят адреналина от тънката граница между победа и загуба, ги хващаше абстиненция, която най-често избиваше по агресивен начин върху останалите граждани или сградите на града.
Чак когато тълпата се разпръсна по останалите маси, а Джаспър напусна залата, за да не профука всичко, воден от алчност или да не го оберат, Хавиер донесе две пълни чаши с ром, подаде едната на Гарик и седна на масата, на която убиецът все още клечеше. Той го погледна право в лицето и забеляза нюанса на нещо подобно на насмешка.
-Какво?
-Нищо! Просто си помислих, че ако ти писне да се занимаваш с убийства, може да те направим комик. По дяволите, дори ще те наема. Може да си главна атракция.
На Алверо му идеше да се засмее с пълно гърло, но не го направи. Никога не се смееше. Забавата му стигаше само до бегли усмивки.

/Гарик, получаваш 5 000 злато от поръчката и 2 точки опит, защото не се изправи пред никакво предизвикателство./

Гарик проследи параболата, която торбата със злато описа падайки в ръцете на стареца напълно заслужено. Имаше само един малък недостатък – не беше истината. Историята на Гарик бе реалната история за създаването на Вселената, но хората не обичаха истините да им се казват направо в очите. Предпочитаха да бъдат лъгани, хей така – за спокойна душа и сън.
Хавиер излезе от сенките и подаде чаша с ром на Гарик. Изобщо не го интересуваха мизерните 2 000 злато в торбата на старчето, той тази нощ бе изкарал десет пъти повече с това неочаквано убийство. Оставаше Хелен да си свърши успешно работата. В това Голдфлоу не се съмняваше.
- Нищо! – Поясни Хавиер. - Просто си помислих, че ако ти писне да се занимаваш с убийства, може да те направим комик. По дяволите, дори ще те наема. Може да си главна атракция.
Гарик скочи от „подиума“ си и се просна като мокро пране на завъртяния стол към пътеката. Отпусна дясната си ръка, с която държеше златния ром, на масата и се загледа към изгода на Асо Пика.
- Ако доживеем до старост, Хавиер, ще ме наемеш. Един ден аз може да съм се превърнал в Джаспър и да разказвам Фански небивалици за създаването на света.
Гарик отпи голяма глътка от рома. Обичаше ром. Харесваше му как сгрява цялото му същество и го караше да се чувства жив.
- Кажи, Хавиер, ти срещал ли си Фан – продължи Гарик. – Аз не съм го срещал, но Хелен е. Разказвала ми е истории и според нея е по-откачен от Ермол, а Ермол го познавам добре. Няколко пъти гостувах в дома му, така да се каже и още осем се скитах из лабиринтите му. Знаеш ли какво означава това, Хавиер, че съм умирал прекалено много пъти, за да ги броя и ако доживея до годините на Джаспът, това ще е цяло чудо.
Гарик пресуши чашата и я клопна на масата. В този момент един сенчест двойник на Голдфлоу постави една чисто нова бутилка на масата.
- Надявам се нямаш нищо простив - посочи я Душегубеца и я отвори като си наля до ръба. - Знаеш, че всичко ще бъде заплатено, но Хавиер, дай да свършим една работа с тебе, искаш ли? Избирай при коя курва ще идем и да тръгваме.