Портите

Ако искаш да влезеш в Дракдал, то непременно ще се срещнеш с двамата братя Хелиш. Близнаците се грижеха за охраната на портите. Трудно се преминаваше през тях.
Сайкрел винаги копнееше от желание да убие някого и да нацапа ръцете си с кръв. Направеше ли се грешно движение около него, това се наказваше жестоко и ако не се намереше кой да го спре, то смъртта ти е сигурна.
Хеиз, за разлика от Сайкрел, не харесваше да подарява смъртта на хората, въпреки това бе разумен и знаеше своите интереси, кога, какво и защо се правеше.

Да съм спокойна? Как когато нищо не ти се казва? Колкото ми беше интересно непознатото, толкова и ме плашеше. Сякаш имах изкривено виждане за нещата. И чакай, божествено? Моля? Какви ми ти божествени и небожествени неща? Май беше крайно време да го питам за такивата ми ти неща. Какво да се прави, за хора като мен имаше само един бог и той беше онзи на който служим. Наречете ме, както искате, но така поддържаха дисциплината и бяха сигурни, че ще ги боготворим.
В момента, в който чух писъка за помощ погледнах към Арсение, който изглеждаше все така спокоен. Как може да е спокоен, когато някой вика. Това беше абсурдно. Тоя сърце нямаше ли? Явно не, защото беше изпечен мошеник. Пък аз бях наивна, задето отидох с него на по "питие".
Когато той спря за малко да мина през него, не че беше възможно. Погледнах го с интерес и тогава отново всичко се разпадна. Кълна се, ако след месец с него почна да чувам гласове в главата си и да си пея песнички от сорта на "Грохот в полунощ, ще дойдеш ли да си поиграем, можеш да се скриеш, но ако избягаш ще те намеря, ще дойда и ще те намеря." ще съм направо спечелила от лотарията. В най-лошия случай ще си говоря сама докато бленувам за него. Бррр, не, това е прекалено. И за разлика от това място се появи силна светлина. Притворих очи и ги прикрих с ръка, но преди да съм направила нещо повече Арсение ме дръпна и .. хоп ... вече не бяхме на онова страшно място. Издишах дълго въздуха в дробовете си, които дори не знаех, че съм задържала. Погледнах го и на тази светлина сякаш малки светлинки имаше в очите му, което само ме накара да извърна поглед и да го пусна притеснено.
Огледах се. Порта? Поредното непознато място за мен. Огледах го по внимателно и забелязах, че има двама индивиди дето го пазеха. Изтръпнах. Не ми изглеждаха надеждни. Всъщност ми изглеждаха плашещи, макар че бях сигурна, че за разлика от тях този до мен беше по-опасен.
Първо измерих с поглед този с шапката. Странно облекло, странен поглед, целият странен. Нямаше какво повече да му гледам. После преместих погледа си към другия. Тоя изглеждаше още по-странен. Ама какви хора само познаваше Арсение и за пръв път се почувствах най-нормалната в компанията. Хубаво беше да си обикновен. Кара те да си мислиш, че си най-големия глупак и заради тази ти глупост няма, какво да те докопа.
Изведнъж тия започнаха да се приближават, а аз се приближих до Арсение. Срам, не срам живота си ми беше още важен. Мисля да ритна камбаната едва като навърша двадесет.
-Арсение, познаваш ли ги?

Познаваше ги и още как. Просто не помнеше защо ги бе пощадил. Имаше нещо, но какво ли беше то?
Сайкрел, мъжът с червено, с един скок бе до Арсение, опрял нож в корема му.
- Виж ти, виж ти какво довлече ормът. – Засмя се той. – К‘во искаш?
- Свали острието. – студено нареди Хеиз. – Не знам дали знаеш, че ще те убие при първа възможност, Сайкрел.
- Иска ми се това копеле да се опита – засмя се той.
- След като приключите с комедийното си представление, отворете портите – спокойно нареди Арсение. – Мисля, обаче, че трябва да измислите нов репертоар. Този театър вече съм го гледал. Глупави ли сте? Бавноразвиващи ли сте?
Хейз погледна Арсение в очите. Ако можеше да го убие, отдавна да беше го направил.
- Влизай, Арсение.

(Анастасия, отговори >>>тук<<<)

Както се предполага повечето неща във Вселената се случват по следния начин:
1. Винаги има човек, който изпада в безсъзнание при сблъсък в земята;
2. Винаги има кой да се „пръкне“, за да върне в съзнание човека;
3. Не винаги връщането в съзнание е приятно;
4. Връщайки се в тази Вселена, човекът все още не е наясно какво се случва;
5. Намерилият винаги иска да го предаде на господаря си, ако това не се окаже баш шефа.
Случаят на Зедариан не представляваше нещо по-различно. Върнаха го в съзнание по най-неприятния начин – не с ритник, обут в кубинка, в ребрата, а с два такива. Дойдоха едновременно от двете страни на мъжа. Трупът му се изви в парабола и много бързо се просна отново на земята.
- Гледай ти, гледай ти… - започна единия.
- Какво си имаме тук – продължи другия.
- Какво смяташ, че е това, Хейз?
- Нямам представа Сайкрел. Предполагам свиня?
- Много си остроумен.
- Разбира се. Е, как…
- …мисля да постъпя?
- Според мен трябва…
- …да го заведем при Дан – изсмя се Сайкрел.
- Ще го хареса!
Двамата мъже не дадоха никакъв шанс на Зедариан да реагира. Хванаха го под мишниците и го повлякоха на някъде.


(Зедариан, отговори >тук<. Опиши мислите си, както и това, което виждаш. Съветвам те да не се въпротивляваш. Бъди мъдър.)