Пияният Лос

First topic message reminder :

Кръчмата беше най-вървежната в тази част на града, а именно източната. Тук хората се наслаждаваха на хубавия ром и поносимите цени, както и на невероятните песни на хубавата Елена. Често всички места вътре бяха заети. Ето защо кръчмата се простираше и отвън, а масите и столовете бяха направени, буквално, от каквото дойде. За редовните посетители нямаше значение на какво седят, а с кой се забавляват.

Ценоразпис:
Червен Ром - 5 злато;
Бял Ром - 6 злато;
Вода - 2 злато;
Сок от Арония - 4 злато;
Всичко останало - по договаряне.

Да започна работа тук, и да бъда отново наспала се и добре изглеждаща? Звучеше ми малко като приказка, като се има пред вид дупката, в която работех всъщност. А живота ме беше научил, че приказки не се случват, за това за миг дори леко се усъмних в самото съществуване на сегашния момент. Беше твърде приятно, твърде... Като че ли... Илюзионно?
Въпреки съмненията ми, че може и да халюцинирам или сънувам, реших да приема предложението на Елена, нямах какво да губя така или иначе, само можех да спечеля от това. Така или иначе не умеех да върша нищо друго, освен да наливам алкохол и да правя горе-долу прилични коктейли, ако се наложи.
А и в онази дупка, в която работех клиентите бяха отвратителни, не спираха да се гаврят и да бройкат. Тук Елена поне ги беше научила на обноски.
-Добре. Да видим какво ще стане. - дадох и многозначителен одобрителен поглед, което май леко я изненада. Мисля, че не очакваше да се съглася с нея. По-скоро (предполагам) мислеше, че ще и откажа и ще продължа по старому. Разбирам защо се изненада, аз също се изненадах от себе си. Което пък от своя страна ме караше да се чувствам още по сюрреалистично в тази ситуация.

Елена неподправено се изненада. Радваше се! Наистина се радваше.Сега, красивите момичета тук, щяха да са с едно повече. Прекрасно.
Хубавата се завъртя и плесна в ръце.
- Чудесно! Чудесно! Толкова много се радвам, Вера!
Елена се върна набързо при нея и седна.
- Гледай сега, аз съм абсолютно сериозна за вещерския преглед. Имай го предвид – намигна тя. – Когато поискаш, веднага нещата ще се уредят. А сега, Вера, отиди и оправи нещата си. При мен започваш от утре вечер.
Елена се наведе и кокетно целуна бузата й. Стана и офейка, преди Вера да вземе да размисли.

Едвин се чешеше по празната си кратуна, оплитайки пръстите си в несресаната черна коса. Чудеше се как да си оправи заметната жила на врата и защо Вселената бе толкова лоша, че му се подиграваше по този начин? Това трябваше да спре.
Не стига, че се мъчеше цял половин час на този ром, ама и нищо интересно не се случи. Влезе някаква мадама, която се познаваше с Елена и честно казано, това облекло направо подлуди Едвин. Говориха нещо, онази си тръгна и Неопитния съжали, че не беше направил и опит да се присламчи до нея. Съдба.
Реши го, стана рязко, гаврътна рома на един гълток, за сметката не се притесняваше, някакъв чичко го почерпи. Едвин мислеше, че е педераст тоя, ама живееше под своята собствена максима „Най-чистата печалба е авантата.“
Излязъл на улицата Едвин тръгна по посока на градската им градина. Този град бе толкова скучен и мързелив, че чак мускулите на момчето атрофираха. Неопитния имаше нужда от приключения, от напрежение, от нови хора в живота си – такива, които не искаха да изпотрошат всяка кост в тялото му, разбира се.
Отправяйки се на там, на където беше тръгнал, пъхна ръцете в джобовете си, че си и запя, а хич не пееше лошо. Запя онази тъжна песен, която бе чул някога от един странстващ бард с гъдулка. Епичен беше тоя човек...

Дийна, псуваш ли ме? Влачиш ли се?
Пияна през нощта - защото аз да!
За лудница съм, на дъното съм!
За никъде съм!

Музиката звучеше в главата и той поде с танцова стръка. Трябваше да е голяма красавица тази Дийна Фредрих, че човек да пее за нея.

Като един нещастник чакам те!
Да видя теб от някъде..
Без да знам ще ме погледнеш ли
Или подминеш ти..
Онова момченце бедното, кървящото, раненото..
То не спря да иска само теб.
Удряй ме, обичам те!

Ходеше и си пееше. Голяма песен беше тая, голяма.

Дийна, спиш ли добре? Завиват ли те?
Храниш ли се? Защото аз не!
По дяволите, обичам те бе!
Умира ми се!

И туко що Едвин осъзна, че бардът вече не беше жив. Тъжно. Дали точно Егор, за който му бяха разказвали, бе видял сметката на барда? Подритна един камък и продължи да си тананика. Животът беше суров, но песента си беше песен, а песните се пееха, ромът се пиеше, храната се ядеше – просто устроена Вселена.

Както Неопитния си подритваше камъчето и си пееше нечуваната песен във Вселената до този момент, пред него блесна лилаво-розова светлина, за която можеше да се закълне, че представляваше двуосечен хилядадвадестичетиридесетичник. Това можеше ли да вещае нещо добро?
От двуосечения хилядадвадестичетиридесетичник, представляващ лабиринта на мейджа, който щеше да поникне от него, се носеше странен аромат – канела и ванилия.
Първо се появиха един чифт изящни крака, следвани от разкошна рокля и прекалено нежно ръце. Едвин премигна няколко пъти и жената стоеше пред него, наметната с ефирно синьо наметало. Косата й представляваше безкраен тъмнокафяв водопад, кожата й изглеждаше мека, гладка и някак неопетнена, а лицето й… Кафявите й очи го порязаха с поглед, който не вещаеше нищо добро.
- Точно ти ми трябваш, Едвин Карабис – заяви тя с по-твърд глас, отколкото би предположил човек, че притежава. – Къде е Юн Хуан – Бардът? Заведи ме при него!
Тогава Едвин си спомни името на барда, чиято песен бе пял до преди миг. Може би това беше самата Дийна Фредрих?

Кой да предположи, че Едвин ще се натъкне на друг мейдж? Карабис зяпна, когато тази изскочи от лабиринта си. Ченето му увисна до земята и Неопитния загуби ума и дума. По всички описания, които бе чувал от онзи бард ( и то прекалено детайлно), личеше, че това е самата Дийна Фредрих. Ермоле! Не можеше да повярва. Направи крачка напред, но пипето му щракна, че може да не се окаже добра идея и взе, че си остана на място.
Каква жена! Косата й тъмна, падаща като буен водопад по раменете й, губеща се някъде в необятния мрак, очите й красиви, зорки и... строги! Едвин вече бе влюбен, когато тя го стресна с гласа си, че чак подскочи пет крачки назад и бе готов да се възпламени.
- Точно ти ми трябваш, Едвин Карабис – заяви тя с мъжки глас. – Къде е Юн Хуан – Бардът? Заведи ме при него!
В този миг се случиха няколко неща в главата на Едвин. Първо, запита се от къде знаеше името му? Не, че се имаше за прекалено известен, ама чак изгората на един бард да знаеше името му?
Второ, защо звучеше като мъж? Ако се опиваше да го изплаши, Едвин трябваше да признае на себе си, че до някъде тази мацка успя. О, и от къде знаеше името му?
Трето, вярно, че така се казваше барда! Как можеше да забрави такова епично име като Юн Хуан!? От Дон Жуан ли идваше? Този въпрос Едвин си го сгъна на оригами и го метна някъде из разхвърляното си съзнание, за да го намери и разгледа по-късно... ако не забравеше къде е паднала хартийката.
Четвърто, да го заведе при него? К‘во рече, к‘во? Ама тя не знаеше ли, че преди няколко месеца... Юн Хуан (да, бе! Няма  да го запомни.) беше навлякъл дървен кожух? Колко жалко.
Пето, след като не знаеше за четвърто, тогава от къде знаеше на Едвин името? От къде?!
Шесто, предвид четвърто, Неопитния ли трябваше да бъде този, който трябваше да й съобщи трагичната новина или не? Какво ставаше, ако си замълчи? А бе, истината не можеше да се крие дълго. Като буболечките е – винаги намира от къде да мине и да ти се навре в очите, когато не очакваш!
Седмо, можеше ли Едвин да се прости с живота си в този момент? Не.
Реши да стреля:
- Мацо, от къде ми знаеш името?
Едвин ококори очи. Чак остана изненада от собствения си въпрос. Това ли намери да продума устата му първо? Баси.