Улици, Пътища и Пътечки

First topic message reminder :

По улиците крачеха сравнително малък брой хора. По което и да е време на деня, човек можеше да се размине с някого.

Прималя ми. Не, не, точно това не ми трябваше сега - да припадна до две мъртви момичета. Ах, как ми се ще сега да съм ги сънувала! Въпреки годините си на работа с пияни отрепки, мизерници и пълни свине, аз бях леко страхливо момиче, което преодолява страха си в най-неправилните ситуации - като сега, например!
Окопитих се и се огледах наоколо - малкото коте беше избягало като че някой току що му беше подарил билет за най-далечната дестинация. Не се чуваше нищо. Тръгнах на заден ход да се връщам обратно и така се надрах още повече. Но не исках да откъсвам поглед от там, имах чувството, че ако си обърна нещо или някой ще хване и мен и ще ми причини същото нещо.
-Мамка му. - прошепнах сама на себе си и в същият момент останах учудена от езика си. В този момент от шубрака нещо мръдна. Дали от страх, дали от предчувствие, но бях сигурна, че това не е друго малко коте, нито пък вятър.
-Мамка му.
Забързах крачка, но все още не се чувствах достатъчно далеч, че да се обърна и да тръгна по пътя си.

Излязва вече на пътя Вера тичаше уплашена. По едно време, останала без дъх, просто намали темпото на бързо ходене. Посмя да се обърна назад. Беше толкова далеч, а и същевременно така близо.
Блъсна се. По дяволите! Блъсна се в някого. Две ръце се обвиха около раменете й. Мъжът бе висок, не много слаб, с плочки на корема. Как видя, че е с плочи ли? Беше облечен с черен панталон и нещо като черн жилетка (в тъмното не можеше много да се различи), с дълги ръкави и изрязана над коремната област. Косата му също беше черна Притежаваше онова противно присъствие на Диментор.
- Внимавай къде ходиш! – скастри я той със студен тон. – И гледай повече напред, отколкото назад.
Аамон усети страха й. Миришеше страхотно. Вкусно. Невероятно. Не беше дошъл за това сега. О, по дяволите, душата й беше толкова апетитна! Не!
- Следващият път можеш да се блъснеш в някой кръвожаден тъпак - така си и беше. – А сега се извини и върви по пътя си.

Блъснах се. И беше твърдо и заболя, и съм сигурна, че ако не беше човек а стена, щях толкова да съм си ожулила носът, че щеше да ми остане белег до живот.
- Внимавай къде ходиш! И гледай повече напред, отколкото назад.
Студен глас, който ме прониза в мозъка на костите ми. Чудесно, не стига че видях два трупа преди малко, а сега се блъскам и в непознати. Които може и да са убийци.
-Съжалявам, аз... - казах го в същия момент, в който той ми казваше да се извиня, така че думите ни се сляха, и не мисля че той чу какво казвам. За сметка на това аз се ядосах.
-Я не ми казвай какво да правя! - повиших леко глас. Да, днес доста учудвах себе си, което никога не е на добре.
-

Аамон я погледна право в очите. Имаше ли право да я изяде? Разбира се. Вера започна да се чувства странно. Прималяваше й, сякаш виждаше душата й как се изплъзва през ноздрите й. Нямаше повече въздух в дробовете. Строполи се на колене. Не можеше да откъсне очи от чернокосия мъж.
- Може да сме Благопомазани и двамата – започна той с досада, - но една необразована и неспособна жрица не може да ми държи тон. – Той се наведе и погледна издъхващата Вера право в очите. – Аз съм естественият ти кошмар и видиш ли ме отново, по-добре не ме гледай в очите.
И Вера бе освободена от влиянието му, но твърде немощна, за да се изправи.Последното, което видя преди да загуби съзнание, бяха идеално лъснатите му черни обувки.


Вера чувстваше, че някой се опитва да говори с нея. Разтърсваше я.
- Хайде, Вера, ела на себе си – крещеше Елена! – По дяволите, Вера!