Улици, Пътища и Пътечки

Улиците на Аудуин Пар не бяха от най-дългите, нито от най-оживените. Това беше така, защото градът бе разположен на няколко етажа. Тук се използваха предимно и само стълбите и мостовете, които свързваха града, правейки го такова архитектурно чудо, каквото чужденците не бяха виждали до сега.

Седях на една каменна пейка и пушех. Тук нямаше кой да ми мрънка, че димът от тютюна му попива в шоколадовия крем и бишкотените блатове. Ермол....колко досаден човек, само! От на-досадните при това! Но сега не мислех за него, нито за симпатичния вещер. Бях доволна от придобивката си и не пропуснах да я пробвам от първа ръка. Винаги опитвах стоката, за да съм сигурна, че е качествена. Беше! Влизаше леко и съвсем леко замайваше главата, така че ту да си в кондиция, ту да те отпусне.
Улиците не бяха особено оживени. В обедните часове, хората тук предпочитаха да си стоят у дома, а може би просто не искаха да се морят по огромното количество стълби. Не, че не ги разбирах донякъде, ама си беше скучно като няма с кого да се закачиш. И тъкмо въздъхвах и си мислех, че това е поредният пропилян ден, една детска топка се удари в ботушите ми. Кога се бе търкулнала до мен, не усетих. Сигурно беше заради треволяка на Тиемим. Добра стока наистина! И просто така един малчуган дотича до мен с широка усмивка, поради която забелязах, че два зъба му липсват. Сигурно от бой с хлапаците от квартала или пък е отнесъл няколко по-силни шамара от баща си.
Момчето изглежда не се страхуваше от мен, защото не се поколеба да се приближи с разтворени обятия за изпуснатата си вещ. Нормално! Децата рядко знаят какво се крие в този свят. Наведох се и взех топката. Огледах я внимателно. Сравнително малка, ярко червена. Цвета ми напомни този на разредена кръв.
-Може ли топката, какичко?
Звънливия му глас наподобяваше удар на кристал в кристал. Усмихнах се мило и му я хвърлих.
-Заповядай, хлапе!
-Благодаря много.
-За нищо! Я ела насам. Имам още нещо за теб, защото си такова добро дете.
Привлякох го с пръст, който той последва без свян. Лицето му почти се удряше в моето. По него бе изписано очакване за поощрителна награда. Оставих го да се взре за известно време и тогава смених изражението си. То прибоди мъртвешки вид, по носа ми се образуваха животински бръчки, устните се изкривиха зловещо, а острите ми зъби се обелиха, облени с кръв. Звукът, който издадох бе като на вампир. Момчето изпищя от уплаха и падна по задник. Обърна се и полу лазейки избяга. Изсмях се толкова високо, че сигурно и мъртвите ме чуха.
Както казах дименторите се храним с чуждите страхове, а аз бързо надуших неговите. Плашеше се от вампири и използвах този страх срещу му. Илюзиите ни винаги вършеха чудесна работа.
Вече малко по-доволна, облегнах гръб на облегалката и всмуках поредната дръпка от благоухайния опият, чийто главно качество бе, че не миришеше на фъшкии.

Егор не полегнал на огромния клон, който се провисвяше непосредствено над пейката, на която мистериозният Диментор пушеше. Ноздрите му се разшириха. Луцето му се намръщи. Изобщо не ги харесваше тези треволяци. Защо им беше на повечето да затъпяват сетивата си такива вещерски боклуци?
Ефектът беше почти мигновен. Дименторът дори незабеляза търкалящата се топка към него. Усети я чак когато се блъсна в краката му. Наистина жалка гледка. Толкова много потенциал, захабен с толкова много зелени боклуци.
О, хо! Егор едва не се разсмя. Тази била много лоша. Горкото дете. Въпреки лекия уклон на веселие, Егор не одобряваше такова отношение с децата. Те все още бяха невинни. Опареха ли се един път от Вселената, тогава и само тогава можеше да бъдат използвани по този начин.
Случката накара Егор да си спомни, защо като цяло, не харесваше Дименторите. Хранеха се със страх и такива тъпотии. Винаги се опитваха да те прецакат, уплашат, дори да вземат живота ти. Макар че тази жена Диментор не бе успяла да му навреди в сладкарницта, трябваше да е нащрек.
Егор представляваше една голяма и хотра лисица. Орм ли беше? Чудо ли беше? Често се базикаше със себе си. Все пак беше ценен кадър, макар и за „канцеларска“ работа.
- Ой, дименторке – провлачи го отекчено, – с децата не бива да се отнасяш така. Ще вземе да пукне и полсе от кой ще ядеш?
Егор я гледаше с интерес, но все още нямаше намерение да слиза от дървото. Ако искаше да го докопа, тя трябваше да се качи там.

Повдигнах глава нагоре и кого да съзрат очите ми? Дразнителят и преди малко. Прискляпах няколко пъти, погледнах към фишека, после пак нагоре. Не, не беше изчезнал. Истински беше!
-Пак ли ти? - захванах апатично. -Ти си бил като паразит бе! А и не се прави на загрижен. Няма състрадателни прокълнати.
-Ха! Ти пък от къде разбра?
-Ти пък да не мислиш, че се прикриваш добре? И двамата обитаваме планините! Съседи сме, глупако!
Допуших цигарата, загасих я в мрамора и я хвърлих в коша. Загледах се в мястото, където бе паднало момчето.
-Ако умре, а? - казах на себе си, но предполагам, че и той ме чу. -Има и други деца, все ще се намери някоя душа за претърсване.
-Проклети диментори!
Намръщих се! Не обичах да ни слагат тези мръсни етикети. За кои се мислеха останалите, че да ни осъждат така? За много праведни ли се имаха? Всички сме един дол дренки. Мразех лицемери.
-Ако ще ми висиш на главата, поне се помръдни малко в ляво, че да ми правиш сянка. Ако ли не, не ми давай акъл. Пък ако толкова се отвращаваш от държанието ми, ела и се пробвай да ме убиеш. Може и да ти се получи.
Въздъхнах!
-Макар че се съмнявам...Бивайки такъв почтен и прочее...ах...почтеността е толкова скучна...
Тъпия Тиемим и неговите скрити съставки. Караха ме да размишлявам излишно. За мен, вселената бе устроена просто - взимаш това, което искаш, независимо по какъв начин. Трябва да си винаги нащрек, винаги хитър и готов за изненади. Създай колкото можеш повече връзки, но не се доверявай. Използвай хората около теб, защото те няма да ти останат длъжни и няма да се поколебаят да ти прережат гръкляна, стига да им е изгодно. Задръж се на улицата, бъди с бунтовниците и измамниците, и не се поддавай на обещанията на високопоставените. Първите са по-честни и прями. Не се подлъгвай по лъскави дрехи и лъскави думи. Това е голямата действителност и до сега нищо не бе успяло да ме опровергае.

Егор я погледа още малко. Имаше живец в това малко коте, колкото и странно да звучеше този израз що се отнасяше до Диментор. Започна малък дебат със себе си. Да слезе ли? Да не слезе ли? Такова трудно решение. Е, както всеки уважаващ себе си индивид, последната му мисъл преди да скочи от дървото бе „Майната му!“.
Като грациозна котка (макар и да има ироноя в израза), само с един подскок, се озова точно срещи Кира. Погледна я най-нагло в очите и разтегли устните си в гротеска усмивка. Забавляваше се. Добре, че вече имаше почивни дни, че да може да се забавлява. Почти бе забравил какво е това.
- Прекарай нощта с мен, да видим дали ще смяташ, че съм почтен след това... – дрезгаво каза той. – Смятам, че имам какво да предложа. Пропиляваш си таланта с тези вещерски глупотии, знаеш ли?