Улици, пътища и пътечки

Улиците бяха винаги препълнени с хора. Разни щастливи идиоти обикаляха нялаво-надясно, без чувство за посока или елементарна ориентация, дзяпайки ту сградите, ту небето, ту уличните търговци. А сред тях мълчаливо се прокрадваха истинските убийци, пребърквайки джобовете им. Красота.

Всичко в този живот беше надценено. Абсолютно всичко, но най-надцененото беше свободата. Имах чувството, че в момента съм точно като едно куче, което гонеше колата. Проблема беше, че щом кучето хване колата не знае, какво ще прави с нея, затова и никога не я залавяше. Но виждате ли .. сега колата беше свободата. Бленувах за нея, сънувах я, до колкото съм способна на това. Борех се за нея и накрая, когато я получих ... не зная, какво да правя. Разбирате ли, хората си правят планове за бъдещето и прочие, може би и животните си правят планове, може би всеки си прави, някакви планове, но не и аз. Аз просто вършех нещата, защото не виждах утре, както биха казали някои. Аз съм безлична персона, която живее, диша, но не съществува. Може би бях твърде критична към себе си, но преди всичко, аз съм просто един чудак.
Истината, е че си харесвах работата. Не се очакваше нещо повече от мен. Харесвах хората там, защото те нямаше никакви изисквания и надежди, а това моментално правеше живота им далеч по-лесен, макар и те самите да не го разбират, но какво да се прави. Те не виждаха света през моите очи, а той е много по-колоритен, когато хората просто престанат да се правят на добри и възпитани и просто решат да кривнат към лудостта.
Виждате ли, лудостта беше изхода към всеки един проблем, а моята се появи след поредният шамар. След поредното уж наказание. Сред болката и унижението се появи зеленият надпис, на които пишеше "Изход" и аз го хванах. Тогава се освободих напълно от онова, което бяха нарекли здрав разум. Е да изглежда нормално, действах нормално с една малка подробност, сигурно когато заспя ще ми се иска да удуша някой или да му изтръгна сърцето. Агресията беше нещо хубаво, щом е прикрита зад красиво лице.
В онзи ден всъщност се освободих от нещо друго - спомените. Те може да са доста гадни и брутални малки неща. Досадни, като децата. Сещате се, винаги ти напомнят, че света е много по-лош или по-добър. Но спомените са това, върху което се базират причините за нашите действа, и ако ги отхвърлим, то значи отхвърляме всичко, изобщо. Но пък защо не? Спомените са носталгични и ни малко или много просто затварят ли затварят в един кръговрат на вечната мъка и съжаление. Минали години, места, животи, хора и накрая всичко започна да крещи в главата ти до спукване. Е накрая се появява изходчето, което е само и единствено лудост. Просто трябва да хванеш бравата и да влезеш. Да затворих вратата и да оставих зад гърба си всичките ужасни споменчета, които ти пречат.
Аз направих същото и не съжалявам. Никога не съм съжалявала, може би защото ми е в природата. Защото виждах, как майка ми правеше същото. Може би е някакъв ген, за които аз не знаех, то какво ли знаех всъщност?

Ходих по оживените улици и се опитвах да не се сблъсквам с никой. Крачка напред и спирах, защото някакъв дивак се беше забързал. Оставих го да мине без да има стена пред себе си, съградена от мен и продължих. Усещах слънчевите лъчи върху кожата си, която сигурно сега изглеждаше като мъртвешка. Не бях свикнала да съм навън. Извън къщата, но все пак ми беше интересно да видя свят извън нея. Тя не беше далеч. На час път от тук или така мисля. Когато ме пусна обаче забелязах как се държеше различно. Сякаш леко се притесняваше от моето присъствие, а когато излизах от стаята се беше хванах за врата. Това ме накара да се усмихна истински и просто да приема съдбата си. Така беше по-лесно.
Изведнъж усети как някой ме настъпва, но не казах нищо. Просто прехапах езика си и погледнах създанието, което се извини. Кимнах и продължих напред. Сигурно аз съм виновна. Лесно се разсейвам и често просто върша неща без да ги осъзнавам. Сякаш съм на автопилот. И да ви кажа, дори и да ме оберат надали ще разбера.
Продължих още малко и реших, че ми трябва почивка. Поогледах се, но всичко ми изглеждаше ужасяващо непознато, затова още няколко минути ходене и стигнах до някаква пейка. Настаних се на нея и погледнах първо небето. Нищо особено, защо всичко толкова го хвалят това нещо. После върнах погледа си към улицата. Килнах глава настрани, защото беше странно, че може да има толкова много хора.

Проклет да бъде Убиеца. Арсение крачеше бързо и ядосано по улиците. Този за кого се мислеше? Един нож в гърба и бе до там. Определено Арсение би го убил, така че никой Жрец да не може да го присъживи отново. Копелето му с копеле! Съвсем скоро трябваше да се срещне с Тъндър, за да си уреди сметките с проклетия Тел. Закле се, че като му види сметката, ще източи кръвта му във вана и ще се изкъше с нея.
Яростта му излизаше извън контрол. Направо бе позеленял и тогава нещо се случи. Някой проклетник се блъсна в него, дали го и не настъпи. Арсение сведе очи надолу и точно преди да нанесе фаталния удар, бърз и непроследим с просто око, се секнаю! Какво, по дяволите?
Момичето стоящо пред него блестеше, сякаш бе създание на небесата. Такава красота. Такова тяло! Белите й къдрици падата свободно. Поиска да ги докосне. Имаше нужда да ги докосне! Лицето й, сякаш някой художник го беше изваял – бяло и нежно. Очите й не успя да види. По дяволите, та той за малко да й онеме живота?!
Не свали очи от нея. Очакваше извинения, макар че Арсение не знаеше кой е виновен, но го очакваше. Езикът ли си прехапа? И тогава тя го погледна. Смутен, колкото и неверояно да звучи, Арсение мотолеви нескопосано извинение, може би тя кимна и той побърза да избяга.
Няколко метра надолу по улицата, съвсем забравил за доскорощния си гняв, Арсение се спря попарен. Нима толкова лесно му минаваше яда? Не! Красотата й го бе осмирила. Невероятно! Трябваше да я намери. Обърна се рязко и със същата бърза крачка се върна обранто, нагоре по улиците.
Търсеше я с поглед. Лиамас, та тя бе толкова крехка и малка! Имаше ли 15 години?! Защо искаше така отчаяно да я намери. Арсение не бе глупак, но се чувстваше привлечен, привлечен физически и психически. С един поглед го накара да забрави целият яд, цялата гнусна омраза, която отново се надигаше в гърдите му. Тогава Арсение взе съдбоносно решение, желязно като него – ще я намери и ще я задържи при себе си! Но как да стане? Той не беше човек, който може да предложи любов на едно момиче, камо ли приятелство. Такава беше неговата професия, такъв бе изборът му. Въпреки това, трябваше да я има!
Арсение разтърси глава. Какви бяха тези прилични мисли в главата му? Това бе ново за него, отбеляза си наум. Трябваше да я намери час по-скоро. Ако успееше да го отрезви още един път, определено щеше да я вземе за себе си.
След дългото скитане, най-после белокосото момиче попадна в полезрението му. Сама. На тази пейка? Арсение не можеше да се намира в по-добра позиция. Късметът бе на негова страна. Той се спря на няколко метра, достатъчно надалеч, за да не го засече веднагически. Погледа я няколко  минути и заключи, че й е интересно да гледа хората. Странно? Хора като хора – долни убийци (като самия него), изпечени мошеници (като самия него), изнасилвачи (не точно като самия него, но се асоциираше, може би, малко), глупаци, мъдреци, малки ташаци и проститутки, обикновени домкини и смотаняци. Кое бе интересното на това?
Най-после реши да действа. Сега ли да я грабне или да я остави сама да дойде с него щеше да решава в последствие. Късметът, както вече се разбра, днес бе на негова страна, но Случайността дебнеше зад всеки ъгъл. В най-лошия случай щеше да сложи край на живота й. Поклати глава на себе си. Не. Не и преди да е разбрал що за чудо се случи преди малко?
Арсение вече стоеше пред нея. Златната му коса се спускаше свободно по раменете му. Лекият вятър я разпиля и тя оживя. Очите му намериха нейните, а устните му се разкривиха в свенилива усмивка:
- Здравей. – започна той някак сковано. – Не правя такива неща... – така си и беше. – Но... да ти предложа питие?

Учудването ми на купищата хора, които можеха да минат през тази улица беше все по-голямо и по-голямо. Сигурно виновник си бяха аз самата, че отказвах да си покажа носа навън, където и да съм. Винаги скрита от света, защото така ми беше по-лесно. Неопитна за живота извън една къща. Всъщност собственика ми не ми направи услуга, той буквално ме обрече. Сякаш пусна миниатюрна риба, която е живяла само в аквариум в огромния океан. Не добре обмислено решение.
Лека усмивка се разля по лицето ми когато видях поредната група минаващи. Бяха някакви момчета, които само пееха и танцуваха докато крачеха. Колко и трябва да изпиеш, че да се държиш така? А и какво? За мен винаги е имало само едно състояние - тотална липса на всякаква емоция. Вършеше работа когато трябваше да приготвям обяда или пък да чистя. Реално цялото ми съществуване е напълно на автопилот.
И за миг отново попаднах в света на мислите си, което пак ми изигра лоша шега. Някой закри светлината и когато вдигнах поглед не можех да различа лицето. Слънцето зад него пречеше и правеше създанието пред мен да изглежда като черен силует. Преглътнах притеснено. Сигурно бях объркала нещо. Веднага се изправих и застанах пред него с поглед към земята. Беше гадно да не познаваш света, а аз от всичко друго, което познавах то точно света не беше едно от тях.
И точно когато да почна да се извинявам чух нещо, което буквално ме изненада. Очите ми се разшириха и за момент усетил буца в гърлото си. Сърцето ми прескочи един удар и за миг си позволих лукса да вдигна поглед. Успях този път да видя усмивката му. Беше някак си притеснена, като цялото мое излъчване. Огледа ми продължи нагоре докато не срещнах очите му, които ме гледаха. Веднага сведох пак поглед и стиснах китката на дясната си ръка до степен, когато ако не бях толкова безсилна може би щях да я счупя.
-Не съм .. много сигурна - започнах бавно и обмислях всяка своя дума - какво трябва да кажа.
Поех си дълбоко въздух, които и сух да беше той. И тогава ми присветна. Това беше онзи, с които се сблъсках преди малко. Кой ме настъпи или аз него? Май усетих някаква болка тогава, но защо не съм го отразила? Прехапах долната си устна и усетих вкус на горчивина.
-Простете за по-рано. Наистина се извинявам и ако има нещо, което мога да направя, за да не сте бесен ще го направя.

Ермол трябваше да му прости. Тя го караше да се вълнува. Всъщност, вълнение ли бе това?
- Не съм... много сигурна – започна объркано тя. Арсение изтръпна. Можеше да се закълне, че и мозъка на костите му го заболя при мисълта, че ще му откаже. – какво трябва да кажа.
Тя пое дълбоко въздух. Същото направи и Арсение, а после сякаш нещо й проблесна в съзнанието. Едва сега, може би, осъзна случката с настъпването.
- Простете за по-рано. Наистина се извинявам и ако има нещо, което мога да направа, за да не сте бесен, ще го направя.
Невероятно! Гневът ли му бе усетила тогава или просто смяташе, че той се е върнал толкова път назад по улицата, за да я накара да... какво? Изкупи греховете си? От вътре искаше да се смее на тази мисъл, но отвън не промени свенливото си изражение. Все пак тя бе готова да направи всичко. Всичко?
- Съвсем да си призная... – започна Арсение с блага усмивка. – И аз самият не съм сигурен от кой от нас двамата бе виновен.
Настъпи крактка пауза, сякаш се чудеше дали да зададе въпроса отново. Направи го:
- Мога ли да ти предложа питие? – и набързо добави нещо, за което не бе съвсем сигурен в себе си: - Няма да ти направя нищо. Ще отидем в хана отсреща. Там има много хора, ще видиш...
Арсение се загледа в нея с настоятелно очакващ поглед.
- О... – съвсем небрежно изтърси – аз съм Арсение. Арсение Хуук. При.я.т.но ми е.