Улици, пътища и пътечки

First topic message reminder :

Улиците бяха винаги препълнени с хора. Разни щастливи идиоти обикаляха нялаво-надясно, без чувство за посока или елементарна ориентация, дзяпайки ту сградите, ту небето, ту уличните търговци. А сред тях мълчаливо се прокрадваха истинските убийци, пребърквайки джобовете им. Красота.

Очевидно книгите за пеперудите и тяхната трансформация грешаха. Пред мен една гъсеница взе, че се превърна в пеперуда за нула време. Арсение успя за по-малко от няколко часа да се промени напълно, но думите му не можеха да ме наранят. Бях свикнала с такива неща. Да ми казват, че не струвам и така си беше. Все пак аз съм нищо повече от един роб, нали така.
Погледнах ръката си я изтърках, а през цялото време сякаш лицето ми придоби онзи типичен за слугите вид. Напълно безизразно. Безчувствено, с една единствена цел - да служи на другите.
-Не те харесвам. - изведнъж изтърсих и се дръпнах възможно по-далеч от него. Полазваха ме тръпки от него. Даже се чудя, дали пък смъртта няма да е по-хубава. Това пред мен изглеждаше като ангелче ама май беше същински дявол. Гадно същество.
-И не споменавай онези хора. Не ми пука нито за тях, нито за мен самата.
Започнах да чувствам чисто чувство на презрение. Не го харесвах. Можеше да има всяко женско създание, сто процента, пък аз му трябвам. После моят вид са казвали, че са чудаци. Да бе.
Както си стоях така усетих дъха му по-близко. Погледнах го и за момент пак станах червена.
-Какво искаш, Арсение?
-Говориш ми на "ти".
-Мога и на трето лице, единствено число, среден род. - Ами да, бях му обидена сега.
Видях как разширява очите си за момент и прехапах езика си. Да му се не види, как може да има такова лице. Наистина приличаше на ангелче. Отклоних поглед от неговия и започнах да стискам края на блузата си.
-Да ти бяха лице, каквато е и душата ти.
И след това ми изказване чух как се смее. Погледнах го леко стреснато и за миг пак си помислих, че е сладък. Неее, тоя никога няма да е сладък. Проклет мегаломан.
-Това беше добро, Настя.
-И какво сега? Нали няма да искаш да ти върша мръсните неща?
-Не. За какъв ме мислиш? Имам си достатъчно пари и жени, че теб да те карам.
Е не го разбирах, но това какво ме учудваше. Не разбирах половината свят, а другата половина другите не разбираха. Ох трябваме ми сън и може би душ. Обичах водата и тя ме успокояваше. А и главата ме цепеше от няколко дена насам. Сякаш всеки път щом затворя очи и потъна в страната на сънищата се настанявах в чуждите.
-Тогава, какво Арсение? Ще ме караш да съм като куче ли? Да те чакам вечно като идиот? Да мисля само как да те направя щастлив, колкото и глупаво да се държа? Да съм ти боксовата круша и да ти давам да ме нараняваш, когато поискаш? И независимо колко ми е тъжно и колко сълзи има в очите ми да мисля за теб и да правя, каквото ми кажеш?
Пуснах края на блузата си и се усмихнах. Сложих ръката си на рамото му и приближих лицето си до неговото.
-Ако това е което искаш от мен .. добре, но когато ти писне просто ми тегли ножа и чак тогава ще ти кажа истинското си име. Затова, Арсение, грижи се добре за мен и аз ще те чакам вечно като идиот.
И преди да е казал нещо докоснах дясната му буза до устните си. Започнах да го харесвам все по-малко и по-малко, но едно е сигурно. Някъде вътре в него е добър човек, а и животът щеше да е по-забавен с него, отколкото сама.

- Ако това е което искаш от мен... добре, но когато ти писне просто ми тегли ножа и чак тогава ще ти кажа истинското си име. Затова, Арсение, грижи се добре за мен и аз ще те чакам вечно, като идиот.
И преди Арсение да успее да каже нещо тя докосна дясната му буза до устните си. Цялото му тяло изтръпна и той затвори очи, за да може да се овладее. Не беше любов. Не беше съчувствие. Беше чисто и натурално желание да я разкъса. Искаше я още сега, тук на масата, невинна с разпилени коси, горещи устни и да е в нея. Не, ала реакциите му се оказаха по-бързи от здравата мисъл. Вече бе сграбчил главата й в двете си ръце и я целуваше, грубо и настойчиво, когато отново успя да дойде на себе си. Ермол да му е на помощ! Цялата тази невинност така го възбуждаше. Кой да предположи?
Арсение отдели устните си от нейните и бавно пусна главата й. Гледаше я с присвити очи и неразгадаемо изражение.
- Ще се грижа повече от добре за теб. Ще те обуча и образовам, ще се държа с теб като с куче, когато се налага и да, ще ме чакаш всяка вечер на прозореца, тръпнеща... очакваща...
Арсениие я избута по-далеч от себе си и зае предишното си място, като започна да се храни, сякаш до преди секунда нищо не се бе случило.
Беатрис отново се появи, цялата почервеняла ли; позеленяла ли? Трудно можеше да се каже. От ушите й излизаше пара. От 3 километра можеше да се чуе разхлопаното й сърце. Въпреки това, докато сервираше десерта, запаси ледено самообладание. Не разля, бутна или хлопна, който и да е от приборите. След като вече бе готова се извини и потъна в дън земя.
- Гофрети с ягоди и шоколад – посочи Арсение и простичко нареди: - Яж.

Не очаквах това, което се случи. Преди да се усетя усещах как ме целува и не ми се стори непременно лошо. Кого заблуждавах, стори ми се крайно страшно и плашещо. За моя радост той взе, че се опомни и ме пусна. Е ако преди това не можех да го гледам в очите, представете си сега.
Свих се отново на мястото си и чувах сърцето си в ушите. Биеше твърде силно и като включим главоболието направо си болеше. За момент докоснах устните си и изтръпнах. Да не говорим за факта, че усещах как цялата съм се изчервила пак исках да се скрия в дън земя.
Все пак направих, каквото ми нареди, макар че изобщо не ми беше до ядене. Защо не приеме, че след такова нещо, което той направи никоя няма да се храни. Просто го правех, за да не вземе да му хрумне нещо и да има раздаване на шамар или по-лошо, целувки.
След известно време той каза, че има работа и най-накрая се отдъхнах. Задушавах се покрай него. А и тоя поглед дето го имаше. Направо те караше да се чувстваш не на място. Накара ме да остана в стаята и чак тогава се почувствах добре. Щом напусна стаята застанах до прозореца и се скрих, за да се убедя, че ще изчезне от хана, а когато и това стана вече ми беше напълно добре.
Сложих чантата си на един стол и седнах на земята. Прегърнах коленете си така и сложих брадичка на тях. Просто стоях и обмислях всичко, което се случи. Значи имах свобода за .. два часа, каква ирония. Тогава защо изведнъж реши, че трябва да съм му подчинена. Та аз бях една непозната. И както забога беше това, че ще го чакам всяко вечер до прозореца очакваща и тръпнеща? За какво? За него ли?
Докоснах челото си с коленете си и просто затворих очи. Идваше ми в повече. Живота беше лесен с господаря. Той харесваше мъжкия пол и затова никога не ме е поглеждал за нещо повече, а Арсение правеше нещата по-трудни, отколкото са.
За миг от секундата се изправих и отидох до вратата. Докоснах бравата и се замислих дали да я отворя, но така и така съм тръгнала, а и него го нямаше, нали? Отворих вратата и излязох през нея. Опитах се да намеря Беатрис. А когато успях се уверих, че няма работа. Приближих се до нея и се опитах да съм възможно най-мила.
-Извинете, Беатрис...
-Да, има ли нещо?
-Не, просто се чудех дали можем да поговорим.
Видях я как се учудва, но накрая прие. Отдъхнах си и се усмихнах.
-Първо се извинявам за това по-рано, но Арсение е ... ужасен човек. И също, очевидно го харесвате, но може ли да ми разкажете нещо повече за него?

Беатрис ококори очи. Хвърли парцала, хвана Анастасия за ръката и я поведе към близката маса. С едно бързо движения я сложи да седна, пъхна полата си между бедрата и седна и тя. Беше станала червена.
- Ама как така да ти разкажа за господин Хуук? Ти... – Беатрис се поколеба, но вече беше набрала инерция. Нямаше какво да губи. – Ти трябва да ни разказваш за него. Да разбирам ли, че не си... – настъпи доста дълга пауза, сякаш търсеше правилната дума. След цяла вечност я откри: - Компаньонка?

От думите и малко ми стана неудобно, но нямаше какво да се прави. Явно тук така хората мислеха или пък точно моят вид да е толкова незабележим, че да не им прави впечатление.
-Ами не точно. Поне този термин не се използва за такива като мен. - поех си въздух, защото това беше странно. Какво има да разказвам за Арсение. Та аз го познавам от преди малко и все пак вече ми беше сложил каишката около врата, но поне нямаше да е скучно.
-По-скоро съм подчинена. Правилният термин тук е роб, но това е друга тема. Наистина ли приличам на такава? Мислех, че жените, които се занимават с това са бляскави и красиви, а не като мен. Все пак ако може ... защо го харесвате?
И я видях, как пламва, което само допринесе за истинността на думите ми.
-Вярно, красив е, но по-скоро е тъмният принц отколкото някой заслужаващ любовта на една жена.