Улици, пътища и пътечки

First topic message reminder :

Улиците бяха винаги препълнени с хора. Разни щастливи идиоти обикаляха нялаво-надясно, без чувство за посока или елементарна ориентация, дзяпайки ту сградите, ту небето, ту уличните търговци. А сред тях мълчаливо се прокрадваха истинските убийци, пребърквайки джобовете им. Красота.

Останала отново сама просто затворих очи и легнах на леглото. Сложих ръката си на сърцето и се загледах в тавана. Официално вече знаех, че Арсение си менеше настроенията по-бързо и от тайфун, но все пак може би Беатрис беше права. Изглеждаше самотен. Затворих очи за миг и просто се отпуснах. Колкото и да го мислих не можех да го разбера. Че аз кой ли можех да разбера? Очевидно беше, че бях твърде различна от тях, като за начало .. дори след заплахата му не можех да спра да мисля, че искам да изчистя стаята.
Положих другата си ръка на очите си и се засмях. Беше ужасен, но имаше и нещо добро там, много, много навътре в душата му. След кратката почивка се изправих и понечих да продължа да чистя пода когато в главата ми изникнаха думите му. Преглътнах тежко и се зачудих дали наистина го мисли. Нее, сигурно се шегува, но определено нещо му липсваше. Не разбираше ли, че ми е трудно да дишам покрай него, че ме караше да се чувствам не на място. Близостта с този мъж беше направо задушаваща.
Наведох се и хванах парцала, но думите не спираха да ме преследват затова го оставих в съда с водата. А самият съд занесох в банята. Добре де, беше ме страх, че може наистина да ми направи нещо. Върнах се в стаята и оправих леглото по навик ли, от срам ли, никой не знае. Огледах се и установих, че слънцето вече е залязло. Вече поне не се чувствах като в капан.
Отидох до прозореца и внимателно отвесих пердетата. Боже и по тях имаше кръв. Какво ли щяха да си помислят Беатрис и другата жена? То не стига, че мислеше, че спя с него ами сега и това. Щеше да е много по-лесно да ми даде да изчистя всичко, а не други хора да го правят. Така нямаше да се притеснявам от нищо.
Отворих внимателно прозореца. Завъртях се и хванах стола като го вдигнах и го сложих до прозореца. Накрая просто се настаних на него и сложих ръцете си на перваза. Подпрях главата си на тях и се загледах в небето. Имаше нещо спокойно в нощния въздух. Усещах как запълва тялото ми, а миризмата на кръв, която беше превзела стаята изчезваше. Усмихнах се и затворих очи. Само се молех новоназначилия се мой господар да не вземе да настине след това излезе така.
Преди да се усетя бях вече заспала.

Чудесно, Анастасия бе оставила прозореца отворен. Колко удобно. С два бързи скока се озова в стаята. Огледа се наоколо. Толкова беше послушна. Не беше пипнала почти нищо да чисти. Дрехите бяха в ъгъла, който ги остави. Само бе поместила кофата или Беатрис я бе изнесла от стаята. Не го интересуваше.
Спеше. Изглеждаше толкова спокойна. Арсение призна на себе си, че неудобството, което изпитваше около него, наистина му харесваше. Представи си я как се приготвя с нерешителност да седне отново в скута ми, да човърка из сънищата му. Може би тогава този гняв нямаше да съществува. Арсение завъртя стола, седна на него и се вгледа в спокойното дишане на Анастасия.
Не трябва да разбираме Арсение погрешно. Той познаваше много от нейната раса. Безчет бяха загубили живота си от неговите ръце. Безчет бе изнасилил или пък се бяха чукали с него по своя собствена воля. Мръсници. Курви. Но опиташе ли се някоя да бръкне в главата му, докато спиш... виж, това бе друга история. Не той губеше живота си, а тя, дори той.
През годините, много богати глупци, хора с огромни влияние и на високи местя, се бяха опитали да му видят сметката точно с Укои. От къде им идваха такива брилянтни идеи? Никой не знаеше. Смотаняци.
Анастасия бе един нешлифован диамант и той го искаше за себе си. С правилното обучение, бе сигурен, че ще е в състояние да извършва невероятни неща, както и ще е достатъчно привързана, за да може да се подложи на едно човъркане в мозъка и съня му. Тя щеше да се страхува от него, да го желае с цялото си същество, да го мрази и да е лудо влюбена в него; да седи и да го чака в някоя тъмна сянка, докато едновременно с това го е напуснала. Но нямаше да може без него. Нима щеше да го убие в съня му в това състояние, в което щеше да я докара? Лудост. Пълна лудост.
Устата му се разшири във весела усмивка. Не знаеше как ще се развият нещата с нея, но знаеше, че ако тръгнат на зле, ще я убие без да му мигне окото, както бе убил господаря й предната вечер.
Арсение просто стоеше, доволен от себе си, с нагла усмивка на лице и наблюдаваше как Анастасия вдишваше и издишваше под завивките. Пълно спокойствие.

Сънищата бяха нещо интересно. Нещо забавно, защото само тогава можеш да се почувстваш истински свободен. На място, където няма, кой да те нарани. Поне за повечето бяха така. Моите бяха различни. Аз не притежавах собствени сънища. Виждах случки от деня и различни пътища, по които можеха да потеглят. И вярвате или не това беше добрият случай. Това бяха истински сънища за мен. Но като всяко добре нещо, трябваше да има и лошо там. В случая бяха собствените ми кошмари. Те се появяваха когато цялото ми съзнание беше толкова неспокойно, че не можех просто да се контролирам. И ще се учудите, колко рядко се случва това. Когато главата ме боли и я усещам като памук.
Но днес сякаш заради нещо ново всичко беше спокойно, дори повече от спокойно. Бяха си добре, защото нямах такива. Пълен мрак и почивка.
По някое време усетих нещо странно и леко се размърдах. Отворих очи и още сънена бях ужасена. Арсение? Стоеше срещу мен. За моя радост спеше. Въздъхнах и се изправих. Зачудих се, какво да правя? Не можех да го оставя така. Затворих прозореца и внимателно, без да го събуждам го преместих на леглото. Малко трудно, защото тежеше, но какво да се прави. Такъв беше живота. А и благодарих на всички мои добродетели и грехове, че мразех обувките и бях забравила да обуя такива, та това допринасяше, за тихите стъпки. Погледнах го. Поне в това му състояние не ми беше некомфортно около него. Дори ми се стори малко или много като принц. Мда, черния такъв.
Завих го и се опитах с цялото спокойствие и внимателност да сваля ботушите му. Надали ще му е удобно с тях. Е накрая успях, слава на бога, макар че сигурно сега просто се правеше, че спеше.
Накрая се настаних на земята и го погледнах. Въздъхнах и се усмихнах. Някак си се радвах, че е тук, защото наистина щях да се притеснявам ако настинеше или пък пак се сбие с някой, а докато го гледах докоснах косата си на мястото, където по-рано той беше докоснал. Въздъхнах и с пълзене стигнах до чантата си. Извадих от там една ластичка и сплетох косата си на рибена кост. След което си отдъхнах. Хванах края на плитката и я дръпнах няколко пъти, че да си припомня, че все пак съм само подчинена.
След няколко минути ми стана скучно и го погледнах. Килнах глава на една страна и се зачудих, какъв е, какво е, защо съм му. Е надали щеше да ми каже, затова беше безсмислено да се чудя. Просто останах така да му се любувам, че на сутринта сигурно пак ще му е неудобно около него.

До сега не му беше трудно на Арсение да се прави на заспал. За няколко пъти дори щеше да се изпусне и да започне да се смее. Прекалено бе забавна тази работа, да го влачи едно дребничко момиче, докато си мисли, че е труп. Дългите години опит, обаче, си казваше своето и той нито за момент не подсказа, че е буден и много добре осъзнава какво се случва.
Анастасия най-накрая се пребори с ботушите му. По едно време, загубил всякакви надежди, изнервен, за малко да стане и да си ги събуе сам. Търпение. Трябваше му търпение. Вече бе завит и готов за истински сън. Жалко, че рядко го спохождаше.
Лази по пода? Арсение не издържа и отвори съвсем леко едното си око. Какво правеше, по дяволите? Сплиташе си косата. Добре, но когато седна да го наблюдава, на пода, рязко го вбеси. Той отвори едното си око и я погледа. Избута тялото си назад към стената и повдигна завивката.
- Ела тук. – нареди той студено. – Няма да спиш на пода.

Идеше ми да изпищя когато той проговори. Преместих се в другия край на стаята и се опитвах да си поема въздух. Определено ме изплаши. Но бързо друга емоция измести страха, гняв, ярост и накрая бях чисто и просто ядосана. На него или на себе си, никой не знаеше, но бях ядосана и го гледах с един кръвнишки поглед.
Качих се на леглото. Свих ръката си в юмрук и го ударих съвсем леко по рамото. Беше гаден, досаден и крайно плашещ. Да си беше останал същия когато се запознахме, в момента, в който се запознахте. Зъл демон, това е той. Да ми изкарва ангелите. Само дето не ми се отдаде възможност да го ударя пак. Преди да се усетя бях свита в него под завивките.
-Започвам все по-малко да те харесвам.
-Значи преди си ме харесвала.
-Представяш ли си. Боговете да са ми на помощ ако отново те харесам.
Опитах се да се обърна с гръб към него, но не ставаше. Трудно беше когато лудият русокос демон ме държеше. Е нямаше да го ударя отново, това е сигурно.
-Защо ти можеш да ме гледаш как спя, а аз не мога? Само веднъж се случи да влезна в чужд сън и то не беше защото исках. И ако ще ти по-спокойно ще ти дам да ме използваш за възглавница, но само толкова.