Улици, пътища и пътечки

First topic message reminder :

Улиците бяха винаги препълнени с хора. Разни щастливи идиоти обикаляха нялаво-надясно, без чувство за посока или елементарна ориентация, дзяпайки ту сградите, ту небето, ту уличните търговци. А сред тях мълчаливо се прокрадваха истинските убийци, пребърквайки джобовете им. Красота.

Арсение затвори очи в мига в, който докосна лицето й. Пое дълбоко въздух. Проклятие! Мъже. Жени. Желания. Страст. Невинност... Не!
Вече стояха на масата. Най-после! Арсение си отбелаза, на ум,  че Сискоу ще бъде в къщата си след четири часа. Добре. Имаше време.
- Ако ще бъде удобно... – започна Анастасия и след кратка пауза добави - ...случайно да можете да ми препоръчате стяа някъде из града?
Стая? Дали беше удачно? Ако утре изчезнеше, узчезваше и новооткритата му котва на гнева. Можеше и да я убият някъде. Лошо. Нямаше да я остави туко така да си тръгне. Ермол му я бе поднесъл като дар, а той да го изпусне. Не. Нямаше да се наредят нещата по този начин, не докато Арсение можеше да направи нещо по въпроса.
- Ако искаш, използвай моята стая тук. – усмихна се съблазнително. – Няма нужда да се притесняваш, аз няма да остана тази нощ тук.
Беатрис дойде, като обута с терлици – безшумно и сякаш стъпваше на пръсти около него. Сервира и на двамата топла, прясна заешка гозба с много зеленчуци. Всичко както си му е реда.
- Както поръчахте, госпидн Хуук – поклони се тя смутено и побърза да се изниже почервеняла като домат.
- Беатрис.. – започна безразлично Арсение.
Момичето замръзна на мястото си. Не посмя да се обърне. Арсение не я и погледна, бе заета да осолява гозбата си.
- Тази вечер приготви стаята за моята приятелка. Аз няма да прекарам ноща тук, за това елате на сутринта и се уверете каква закука ще желае, преди да сготвите каквото и да било.
Беатрис рязко се обърна рязко. Ужасена. Понечи да възрази, но сякаш се досети за гафа от преди малко със заетата маса и просто се съгласи:
- Както обичате, господин Хуук. – и дим да я няма.
- Ето, Анастасия, имаш къде да останеш тази нощ. – той повдигна поглед и намери нейня, макар и случайно. – Надявам се не е било твърде прибързано...

За миг усетих как отново някаква невидима примка се затваря около врата ми и сякаш отново имах каишка. Защо ми помагаше? Та аз бях една непозната, нищо повече.
-Но, аз не мога да приема. - започнах и го погледнах като кученце, което е съгрешило пред стопанина. С едни такива големи очички. - Чувствам се сякаш сега трябва да ви се изплатя някак, а не знам, как.
Спрях да си играя с пръстите си и вече събрах малко кураж в себе си, нещо което изобщо не вярвах, че притежавам. Ти да видиш, какво можел да ти предложи света.
-Господин Хуук - погледнах го вече съвсем сериозно - защо сте мил с мен? За какво съм ви? Може да не знам много неща, но в едно съм сигурна. Хората не помагат просто ей така. Затова, каква е вашата изгода?

Арсение бавно остави приборите си, преглътна храната в устата си, избърса я и погледна Анастасия право в очите без да казва нищо известно време.
„Затова, каква е вашата изгода?“ Искаше му се нещата да се бяха развили по-друг начин тази вечер, а подобни въпроси да се задаваха някоя друга. Ако не й кажеше истината, рискуваше ли да му се изплъзне , като пясък, между пръстите? Едва ли.
- Трябваш ми... – каза съвсем простичко той, придобивайки най-леденото изражение, което Анастасия бе виждала някога.
Около масата атмосферата се промени. Студ скова свежите цветя на масата. Сякаш стаята започна да се смалява и съвсем скоро щеше да се стовари отгоре им. На Анастасия й се зави свят.
- Не ме интересува дали искаш или не искаш да останеш тук тази вечер, защото ще го направиш, въпреки волята си – говореше студено, а думите му бодяха като нажежени игли. – Аз мога да ти дам нещата, които „господаря“ не ти е предлагал никога. Всичко, за което можеш да помислиш, така че... – настъпи кратка, вече пареща от студа пауза – оставаш тази нощ в моята стая.
Арсение хвана приборите си и отново започна да се храни, като не откъсваше поглед от Анастасия.
- Ако ще ставаш силна, трябва да се храниш.

Свих се на мястото си и сега просто ми се искаше да избягам. Как попаднах в тази случка? Заради моята глупава разсеяност сега имах примка около врата си. Гледах го и просто се молех да ме не нападне след малко, но вместо това усетих студ? А защо така? Просто стоях и се чудех, защо го усещам това. Очите ми се разшириха и вече от спокойна изглеждах все повече и повече уплашена. Исках да се махна от това място и от този човек. Май предпочитах пустинята сега, а тя беше ли далеч?
Усещах всяка негова дума, всеки тон и това ме накара да изтръпна и тогава ме просветна.
-Отказвам. - заявих за пръв път сигурно. Точно така, бях свободна и можех да правя, каквото поискам. Можех да откажа и толкова. А и нямаше помен от онова свенливо момче, което ме покани да дойда тук. Все пак той си е само един непознат.
-Беше ми приятно да се запознаем господин Хуук, но .. - изправих се и се усмихна възможно най-миличко. Не исках да му покажа, че всъщност се страхувах от него. То реално се страхувах от всички, които бяха плашещи де.
- но ... предпочитам да си ходя. Благодаря и съжалявам за пропиляното време с мен.
Завъртях се на петите си и тръгнах да си ходя когато усетих ръката му около китката си. Обърнах се и преди да съм се усетила бях пак на стола. Само дето тоя път Арсение беше по-близо, сякаш да не бягам.
-Бихте ли ме пуснали? Не ви трябвам за нищо. И какво ще ми предложите? И само да кажа, в момента, в който напуснете хана ще избягам от тук.

- Анастасия – започна монотонно той, - дадох ти име, предлагам ти живот, какъвто не си подозирала, че можеш да живееш.
Арсениe я стисна за ръката. Наистина ли му трябваше толкова или контролираше гнева си идеално? За сега се справяше. Можеше просто да й резне гърлото. Никой нямаше да я потърси, никой нямаше да даде злато на Жрец, за да я присъживи – било то успешно или не. Не го ли разбираше?
- Ако те убия сега, никой няма да те потърси. Ако те убия след двадесет дни, никой няма да даде и пукната монета , за да се опита някой треторазреден Жрец да те присъживи . Никой...
Арсениe остави Анастасия няколко минути с мислите си. Даде й време да осъзнае думите му.
- Никой осен аз. И точно аз съм този, който може да се погрижи за майка ти, за баща ти и за господаря ти, така че и да се намери кой да даде някоя монета на първокласен Жрец, да не могат да се върнат в този свят. Аз съм човекът, който може да развие уменията заложени в теб. Аз съм човекът, на когото принадлежиш от този момент нататък, харесва ли ти или не.