Улици, пътища и пътечки

First topic message reminder :

Улиците бяха винаги препълнени с хора. Разни щастливи идиоти обикаляха нялаво-надясно, без чувство за посока или елементарна ориентация, дзяпайки ту сградите, ту небето, ту уличните търговци. А сред тях мълчаливо се прокрадваха истинските убийци, пребърквайки джобовете им. Красота.

Нацупих се като малко дете когато каза, че не обещава нищо. Да му бях искала да отидем до Луната или пък да ме научи как да влизам в главата му? Тц, все едно молех за нещо невъзможно, но ако бях леко сърдита то всичко това изчезна когато той превключи и стана пак мил.
Разбира се като послушно дете просто стоях и изпълнявах. Стоях със затворени очи и не посмях дори да помръдна. Беше ме малко страх, че може да ми направи нещо. Знае ли го човек? Обаче вместо да ми запали косата получих плитка. Внимателно я докоснах и за момент очите ми светнаха. Застанах пред него и ако бях куче сигурно щях да мятам опашка покрай стопанина си.
-Добре. - отвърнах и започнах да стягам багажа, което се оказа нещо доста лесно. Когато бях готова го погледнах и само стоях усмихнаха и буквално сияеща. Добре де, може би той беше виновен за това. Предполагам не ме беше чак толкова страх от него, когато е мил.
-А къде ще ходим? - попитах го докато излизахме от стаята. Все пак се сетих и за нещо друго, което исках да го питам. Е не бяха типичните неща, но здраве да е. - И как да се обръщам към вас? На вас, на ти или по-особено определение?

- На Вас? Вие? – Арсение се намръщи. – Какви са тези въпроси? Ако някога се озовеш в служба на Шейд Тъндър, наричай си го с тези официални бози, на които той толкова много държи.
Арсение тръшна врата за себе си. Отново гневът се надигаше в гърдите му. По дяловите, само при изричане на името на този мъж, успяваше да го вбеси до неузнаваемост.
Той хвана ръката на Анастасия.
- Не ме пускай, ясно ли е? – нареди набързо.
Изведнъж всичко около тях се напука като стъкло. Светлината бързо започна да намалява. Вратата срещу тях се отвори, а от там зееше черна дупка. Арсение поведе Анастасия натам. Влязоха вътре, а вратата зад тях се затвори бавно, скърцайки.

(Анастасия, отговори >>>тук<<<)

Улиците представляваха една безлюдна пустош в очите на Гарик. Нямаше жива душа. Нямаше кого да напсуваш, за да сътвориш едно безцелно улично сбиване дори. С бавна крачка Гарик пое надолу по паветата. Мислите му бяха насочени изцяло в друга насока – финансова.
Уличните факли, някога омагьосани от безимен огнен маг, все още вършеха чудесна работа в осветяването на пътя. Гарик не разбираше как работи огнената магия и на какъв принцип е тя, но не се стараеше и да си блъска главата – това не бе заложено в кръвта му. Често се сблъскваше с Асасини, които умееха да възпламеняват разни неща, но на такова нищожно, дори безобидно, ниво, че за Душегубеца не представляваше фактор.
Спомняше си го, сякаш бе вчера. Някой от заможните господа, които се определяха с термина „хора на зор“, бяха наели неизвестен убиец, заплатено му с приличен чувал, за да го убие. Да убие Гарик Голдфлоу? Тази шега я биваше. Доста добра наистина. Шегата си е шега, виц. Гарик взе, че ликвидира шута – на шега, докато новобранеца се опитваше да го възпламени.
Гарик продължаваше да крачи на там, на където беше тръгнал. Онзи копелдак дано пристигнеше навреме с торбата злато, че и друга работа чакаше неуморния Асасин.
Пристъпвайки в тъмната, не достроена къща, Душегубеца веднага усети присъствието на Здрачника. Тези копелета миришеха на прясно разорана земя.
- Виждам, че си точен – започна Гарик, но не получи никакъв отговор.
Едно малко чувалче описа парабола и тупна тежко на земята, разкривайки със звук съдържанието си. Душегубеца изчака миризливия Страйкър да напусне не достроената къща и тогава се приближи. Клекна и развърза връвта. Чудесно. Съдържанието наброяваше още 10 000 злато. Ако всички поръчкови убийства бяха толкова лесни, Голдфлоу до сега да се беше превърнал в най-богатото копеле във Вселената.
Гарик нарами малката торбичка, която прилежно скри в собствените си сенки и закрачи в различна посока. Пое по ул. Шейд Тъндър нагоре към ул. Изворна. Спря едва когато достигна табелката 818 и зачака. Според неговите изчисления бе подранил с няколко минути, но по-добре да си на уреченото място малко по-рано, отколкото да пропуснеш златна възможност.
Един дребен човечец, който Гарик успя да оприличи на вещер, се спря и го поздрави. Голдфлоу отвърна дружелюбен.
- Търсили сте ме, старче.
- Разбира се, че съм те търсил. – Старецът се начумери и подаде на Гарик поредното чувалче. – Искам да знам тази твоя жена ще успее ли да свърши работата, за която плащам на теб, Душегубецо?
- Разбира се – отсече Гарик.
В интерес на истината това бе нов бизнес, който Голдфлоу те първа започваше да върти. Той не притежаваше никакви съмнение относно способността на Хелен да се справи с поставената задача, но очакваше предният платец да остане недоволен.
Старчето пред Душегубеца, някак бе научил кого ще бъде следващата жертва, бе го издирил и му бе предложил 30 000 злато, за да бъде съживена жертвата му. Някак първите поръчители имаха правото на рекламация, но Гарик бе в правото си да я откаже. Този бизнес постоянно се изменяше и първите не желаеха да доплатят повече, за да бъде нарочения убит по начин, по който да не може да бъде присъживен. Възможно е дори да се каже, че те сами бяха навлекли това върху главите си.
Гарик смота златото заедно с останалото, което бе изкарал днес. Кимна на вещера (или поне предполагаше, че е такъв) и закрачи нагоре по улицата. Намираше се не далеч от собствения си кон. Колкото и да обичаше това място, трябваше да организира някои лични неща.
Метна се на гърба на дорестия си жребец, който с гордост открадна от един тъпак и препусна бясно из улиците.

Подредил всичките си мисли, Гарик крачеше бавно нагоре по улицата. Дали не трябваше да се метне на гърба на някой откраднат дорест жребец или кобила, за да се прибере там, където му бе мястото? Предпочете да върви пеша още известно време.
Постепенно в главата му започна да се оформя план, който щеше да следва, за да приключи сделката успешно.
Първо, трябваше да се съсредоточи върху намирането на повече информация за този мистериозен вещер – Дел, която да запази за лично ползване. Колкото по-малко знае Кристиано, че Гарик знае някои тънки подробности, толкова по-добре.
Второ, задължително трябваше да предложи на този Дел обща изгода един за друг. Щом можеше да прави такива щуротии, кой го знаеше за какво можеше да се окаже наистина полезен? Още един, талантлив вещер не би бил в излишък на мрежата Голдфлоу.
Трето, трябваше да изпрати съобщение на Таемим, че този олигофрен ще го навести. Ако не го предупредеше, старият Кристиано щеше да си остане толкова стар, колкото бе и… сега? Невероятна мисъл, Голдфлоу! Браво на теб.
Отказа се да мисли за това. Днес мисълта не му вървеше толкова гладко, колкото би му се искало. Трябваше да си даде почивка… от срещата си с Миша. Чакаше я с нетърпение, а сега хаосът, който бе настанал в главата му му говореше, че това бе една огромна грешка. Отбеляза си на въображаемата стена с напомняния следващият път, в който тя дойде, той да не даже в тази реалност.

Плановете са забавно нещо. Хората често мислят, че могат да контролират съдбата. Че могат да изчислят всичко като по часовник и да си въобразяват, че бъдещето ще се съобрази с техните прищявки. Но никога не става така. Може само да се надяваме или да мислим, че имаме контрол. Колко се лъжем само. Лъжем околните, опитваме се да излъжем реалността, лъжем дори себе си. Тези лъжи ни погубват, те ни убиват бавно, изтръгват късове от нас и дори не се усещаме, защото тъкмо рухнала едната лъжа, бързаме да я заместим с нова, само и само да не попаднем в плен на действителността, която не е зависима от нас. Ние сме зависими от нея и само глупак смята, че може да я надхитри.
Гарик бе глупак. И то голям! Силен мъж, връщан от отвъдното толкова пъти, че вече бе загубил бройката, добър стратег и хитър играч, но все пак глупак. Твърде арогантен. Снобар що се отнася до утрешния ден.
Не, нещата не станаха така както той ги искаше. Улиците бяха празни, паветата, които образуваха пътя излъчваха прохлада. Нощем пустинята напълно преобръщаше лика си. Не можеш да я познаеш. Като жена, която в един ден ти е съпруга, а на следващия нечия чужда любовница. Непозната, необятна и плашеща. Изпълнена с демони, явяващи се в непокорните пясъци и страхове, отразяващи се в непоносимо променливите температури. Но той продължаваше да крачи, опитвайки се да втълпи в главата си идеята, че може да се справи, може да я забрави, може да остане аморфен, недостижим. Насилваше се! Изнасилваше ума си, само и само да повярва в нещо, което не бе реално.
Ръката й се протегна и той усети пръстите й върху гърба си. Замръзна на място. Кога го бе настигнала, защо не я чу, от къде бе наследила това беззвучно придвижване. Бог му беше свидетел, тя нямаше никакви заложби на убиец, освен една и то най-важната - да се появява и и изчезва без никой да забележи.
Не посмя да реагира, не посмя да се противи, въпреки предишните си мисли. Само след секунда, торсът й се облегна нежно на гърба му, а дланите й увиха тялото му в топла прегръдка, която можеше да нагорещи организма му дори в този нощен мраз. Клепачите му неволно се сведоха надолу, захлупвайки очите като дървен похлупак. Усети бузата й в неговата, брадичката й положена внимателно на рамото му.
-Защо ме последва?
-За да не бягаш.
-Ти избяга още преди години.
-Да... Но нека не бягаме. Не и тази нощ...
Дланта й се премести върху лицето му и го обърна плавно, бавно, не искаше да го плаши. Очите им се срещнаха, не можеше да държи своите повече затворени, слепи за случващото се. Носовете опряха върховете си един в друг. Тя го дари с плътна, но нежна целувка. Най-нежната, която някога бе получавал - толкова ефирна. Това ли бе съвършенството? Бе копнял за нея толкова години, че колкото и да се опитваше да слуша здравия разум, той просто не беше достатъчно убедителен. В крайна сметка чувствата надделяха и той я прегърна. Вдигна я на ръце и потегли към дебрите на тъмната улица. Знаеше къде иска да я заведе, знаеше, че няма да се освободят един от друг, няма да се спасят от влиянието си. Знаеше също и какво ще завари Хавиер когато се върне от тоалетната. Знаеше, че после ще им надуе главите, но най-вече знаеше, че я желае като никоя друга до сега и я третираше като никоя друга до сега...

Обратно в ресторанта
Алверо се бе забавил малко повече от нужното, защото някакво парвеню преди него му обясняваше пет минути, че сапунът, който предлагат тук не е достатъчно добър. Когато най-накрая се отърва от присъствието му и си свърши работата, с облекчение се върна на масата. Облекчение, което изчезна в секундата, в която видя, че тя е празна.
-Страхотно! Просто... страхотно!
Мъжът въздъхна, бръкна в джоба си, от който извади кожен портфейл и отиде да плати сметката. Изведнъж апетитът му секна. Щеше да се прибере, да си вземе по пътя бутилка уиски и пакет фъстъци и да си запали наргиле...