Улици, пътища и пътечки

First topic message reminder :

Улиците бяха винаги препълнени с хора. Разни щастливи идиоти обикаляха нялаво-надясно, без чувство за посока или елементарна ориентация, дзяпайки ту сградите, ту небето, ту уличните търговци. А сред тях мълчаливо се прокрадваха истинските убийци, пребърквайки джобовете им. Красота.

Арсение се разсмя. Анастасия ясно усещаше вибрирането на гърдите му.
- Удряш като момиче. – рече той весело и отново се разсмя.
След като се по овладя, той придърпа още по-близо Анастасия до себе си.
- Сега ще заспим. – намести се по-удобно. – Няма да ми избягаш, но бръкнеш ли в съня ми, има кой да ме съживи. Тогава и само тогава Ермол ще е в състояние да те опази от мен.
Целуна я  по челото и затвори очите си. След известно време заспа, но не разхлаби хватката си около крехката Анастасия.
Беше онова време на деня, в което птиците още не бяха започнали да пеят, слънцето те първа щеше да изгрее, но на улицата вече се носеха най-различни миризми на храна. Хората бяха тръгнали по различни задачи, а Арсение стоеше в страни от прозореца и наблюдаваше какво се случва. Анастасия още беше в леглото. Не го вълнуваше особено много дали все още спи или просто се крие от него. Второто му допадаше повече като идея.
Арсение разкопча колана си и свали панталоните си. Хвърли ги върху другата купчина дрехи. Запрати там и ризата си. Погледна още един път към Анастасия. Всичко изглеждаше спокойно. Направи няколко крачки и затвори вратата зад себе си в банята. Водата започна да се чува из цялата стая.
Сякаш по повикване, точно след като Арсение пусна водата, Беатрис се промъкна в стаята. Огледа се, огледа. Не й хареса това, което вижда и точно, когато щеше да започне да недоволства, както правеше всеки път, мислейки, че в банята не чува от водата – видя Анастасия. Остана като попарена. Ама тя не беше ли в банята? Тогава кой беше в банята?! Хуук?! Не! Идеше й се да заплаче.
Беатрис тръгна напред. После се повърна назад, за да тръгне напред отново. Страх или не, тази малка курва не бе казала какво иска за закуска. Хуук ясно й бе наредил да й донесе каквото си е поръчала. Ала тя не поръча нищо, но такъв отговор нямаше да се приеме от човек като него. Беше толкова красив, когато е ядосан – замечта се Беатрис, ама май живота й бе по скъп, защото хвана Анастасия за рамото и я размърда грубо.
- Ставай! Господин Хуук нареди да ти донеса закуска. Какво ще искаш?
Беатрис се обърна назад, за да види дали случайно Арсение не е излязал от банята. Пулсът й бучеше в главата и не успяваше да чуе ясно водата. Адреналинът й бе скочил до небесата, да не говорим за кръвната захар.

Да си призная, смеха му ми се стори крайно приятен. И може би заради този смях не можех да заспя на момента. Просто стоях и се чудих, като може да се смее така защо е толкова студен и гаден? Но той си беше странен, какво толкова му се чудех. Просто се усмихнах и въздъхнах. Как изобщо му хрумна, че ще мога да влезна в съня му? То ако можех да съм го направила вече с предишният и то не по случайност.
На сутринта се събудих и усетих, че липсва от леглото. Това беше облекчение. Само дето не станах веднага от леглото, а просто стоях и слушах. Пак се събличаше. Да му се не види. Да се завия през главата ли искаше. Поне щом чух водата се успокоих и се огледах. Усетих ръката на Беатрис и веднага я дръпнах в леглото. Погледнах я съвсем сериозно и се усмихнах леко.
-Само вода и ако ти се намери отрова за онзи в банята ще е страхотно. Макар, че не мисля, че ще подейства. Сигурно има метаболизъм като стомана и ще вземе да я изяде без нищо да му стане.
За момент се засмях на мислите си. Не, не бих го утрепала по такъв нелеп начин. Накрая само въздъхнах и погледнах Беатрис. Тревогата се виждаше по лицето и. Май трябваше да я успокоя. Ама как, надали ще повярва на думите ми, е все пак от опит не боли.
-Беатрис, бъди спокойна. Не бих си легнала с мрачния принц. Твърде много ме плаши.
След като видях, че може би малко и олеква и на мен ми олекна. Казах, и че каквото и да донесе ще е добре, защото не спираше да настоява да и кажа, какво бих искала. Когато излезе от стаята оправих леглото и чух как водата спира. Веднага се раздирих за кърпа. Щом я намерих отидох до вратата на банята и почуках. Отворих вратата и залепила нос за нея оставих кърпата на вратата с молба към него да я използва по предназначение. Накрая просто се зачудих, какво да правя. Не познавах града, а и трябваше да питам Арсение.
Поогледах се и отидох до купчината с дрехи. Зачудих се, защо ги събираше така. Даже се зачудих дали да не ги махна от тук.
-Не ти ли казах нещо снощи? Има си хора за тази работа.
Изтръпнах и се заковах на място. Да, плашеше ме. Моите чувства към това нещо можеха да се опишат само и единствено с една дума - страх. Чист, неподправен страх.
-Нищо не съм направила. - казах и се обърнах с лице към него. Забих поглед в една точка, която се намираше пред мен. Всъщност почвах да му схващам цаката, когато изключа всичко друго около мен и се фокусирам над една точка ставаше номера. Макар, че все пак усещах погледа му върху себе си.
-И няма да ми сложих отрова в храната?
-Ако щеше да те убие може би щях. Може би ще направя услуга на обществото и главно на жените. Туко виж си излъгал и друга с мили думи, а просто ще станеш студен.
Внимателно направих една крачка настрани и после две напред.
-Пък и си твърде страшен, а страшните Смъртта не ги иска. - и влязох в банята с надеждата там да се скрия от него. Облегнах се на вратата и се свлякох. Не разбирах, защо ставах сприхава покрай него. Всъщност не разбирах половината си чувства, които показвах покрай него, но едно беше сигурно. Дразнещ е.

За едно нещо Анастасия бе съвсем права – Смъртта не го искаше? Защо? Защото Смъртта го беше създала. Едничкият й единствен син. Той отиде до вратата на банята. Бутна я, но тя не се отвори.
- Анастасия, отвори и ме пусни вътре. В противен случай, банята ще остане без врата – каза толкова спокойно, сякаш говореше, че отива да изхвърли боклука.
След кратко колебание, момичето изпълни искането му и го пусна да влезе. Бяха на няколко крачки един от друг. Арсение се приближи до Анастасия, наведе се и опря челото си в нейното. Погледна в право в очите.
- Страх те е от мен – звучеше дори по-спокойно, ако това изобщо бе възможно, отколкото когато бе зад вратата. – И така трябва.
Арсение посегна с ръка, хвана главата й и я притисна по-силно до своята. Косата й бе толкова мека.
- Приготви се. Днес тръгваме от тук.
Ръка му се спусна от главата й надолу по тила й и проследи гръбначния й стълб. Точно преди да стигне до дупето, той я стегна в здрава хватка, притискайки в я тялото си. Краката на Анастасия се отлепиха от земята. Той се завъртя, завъртайки и нея. Анастасия след секунди бе мокра. Арсение бе пуснал душа. Топлата вода се стичаше по двамата, пропивайки се в дрехите на й, стичаща се по голото му тяло. Кърпата отдавна беше загубена.
- Но първо трябва да се изкъпеш… - засмя се той.

Мразех го. Определено го мразех. В един момент ме побиват тръпки, в следващия си мислех, че е очарователен и ми идеше да го гледам с обожание, но от цялата тази бъркотия с всичко, което чувствах едно беше най-силно в момента. Беше ме срам да стоя толкова близко до него. Притеснявах се от това, какво ще си помисли за мен, притеснявах се от това, какво ще стане ако реша изобщо да го погледна. На кратко, караше ме да си губя дар слово.
Завъртях се с гръб към него и се свих на място. Сега поне виждах стената.
-Ще излезеш ли? - попитах го с възможно най-спокойния си тон, но нещо не ми се получи, защото усещах как гласът ми трепереше. За жалост не чух отговор. Завъртях се и го видях да стои все така срещу мен. Въздъхнах и май нямаше как да мине без някоя гениална моя идея. Затова хванах края на роклята си и го скъсах колкото да се получи дълга лента. Погледнах и се усмихна миличко.
-Като ще стоиш тук си завържи очите. Или се завърти и гледай на всякъде, но не и в мен.
-Защо? Предишният ти господар не те ли караше да се къпеш пред него?
-Той си падаше по мъжката компания.
Чух го как пак почва да се смее и това ме накара да се почувствам някак по-спокойно. Чак сега зацепих. Сложих ръката си на рамото му, а после докоснах и ръката му. Не беше напрегнат. И както си стоях така му вързах очите. Не ме интересуваше дали ще иска или не. Като ще стои в стаята така ще бъде.
Най-накрая свалих дрехите си и погледнах към водата докато биеше в лицето ми. Все още бях червена като домат и ме беше срам, че трябва да е в стаята, но като така иска добре. Стига да не ми направи нищо.
За моя радост нищо не стана и когато бях готова да излизам се обърнах към него и го прегърнах през врата. Понеже беше добър, като никога досега го целунах по бузата и се усмихна. Излязох от банята и набързо се облякох, а после започнах да се суша косата. За разлика от него ми беше свидно здравето.
Когато пак го усетих да излиза от банята го изчаках да се облече и понеже пак тръгна вир вода се ядосах. Накарах го да седне на леглото и застанах зад него като започнах да му суша косата. Не можех да го разбера. Да се разболее ли иска, да вземе да ритне камбаната по-скоро с някоя неизлечима настинка ли желае?
-Арсение, може ли да те помоля за две неща.
-Зависи от това, какви ще са.
-Първото, е да почнеш да ходиш с дрехи около мен. И другото .. не излизай мокър. Ще вземеш да настинеш и само ще ме караш да се притеснявам за теб.

Арсение се усмихна накриво. Чувстваше се странно развеселен от молбите й.
- За първото, не ти облещвам... – замисли се за момент. – И за второто не ти обещавам.
Той нямаше как да бъде тръшнат от настинка. Отдавна, толкова отдавна, че вече не си спомняше точно кога, го бяха калили. Единствено Вещер, който е майстор, че дори и повече, в занаята можеше да го разболее. Дали настинката щеше да свърши с фатален край? Случайността знаеше.
- Не искам да си тревожиш красивата главица с това... – отнесено каза той.
Косата му се изплъзна между пръстите на Анастасия. Той стана и на свой ред я сложи на стола. За разлика от него, тя не бе калявана. Една настинка и щеше да ги забави. Навън бе Адска жега, но въпреки това, нямаше да излезе навън мокра.
Арсение зарови пръсти в косата й. Масажира известно време скалпа, после раздели косата с ръце и я среса с пръсти.
- Сега ще ти покажа един трик... – тайнствено каза той. – Но искам да не мърдаш... затвори очи.
Анастасия нямаше друг избор. Единственото, което усещаше бе как той реши косата й с пръсти. Нищо друго. Изведнъж започна да я разделя отново и я издърпа назад. Момичето усети изпъване на скалпа. Няколко бързи движени и край. Още усещаше напрежение. Стегната опашка й бе вързал.
- Може да отвориш очи – позволи той и метна разкошно сплетена плитка, а косата й бе идеални суха. Нямаше и помен от капка вода. – А сега, стягай багажа.