Улици, пътища и пътечки

First topic message reminder :

Улиците бяха винаги препълнени с хора. Разни щастливи идиоти обикаляха нялаво-надясно, без чувство за посока или елементарна ориентация, дзяпайки ту сградите, ту небето, ту уличните търговци. А сред тях мълчаливо се прокрадваха истинските убийци, пребърквайки джобовете им. Красота.

Все още ми беше трудно да осъзная, какво питаше, сигурно защото съм свикнала да ми нареждат, а не питат дали искала да направя нещо. Нещо по своя воля, което не вярвам да имам. Просто мозък ми работеше на различни обороти от останалите, но не исках да го лъжа или да да очаква нещо от мен, затова преди да отговоря на въпроса май трябваше да си призная нещо.
-Арсение Хуук? Хубаво име. И на мен ми е приятно, но за жалост не използвам името, което са ми дали. Можете да ме наричате, както поискате.
И сега беше момента на истината. Не знаех, как да го поднеса. Всички досега знаеха, какво съм и това не им пречеше. Да се разхождаш с една странна птица им се струваше забавно особено когато тази странна птица правеше закуската и не смееше да продума нищо.
-Преди да отговоря на въпроса трябва да ви кажа нещо. Не знам, какви чувства изпитвате към моя вид, затова преди изобщо да сме продължили - спрях за момент и сведох поглед още повече докато вече не виждах краката си. - Аз съм чудак, мисля че се наричаха укой.
Е какво да се прави. Терминологията на собственият ми вид беше забравена с името ми, но мисля, че бях в правилната посока. А и сега поне нямаше да ми е криво на душата, че не съм му казала. Не знаех дали в тези земи хората ще са такива, каквито бяха с майка ми когато я наричаха с приятните епитети, но кой знае. Да не говорим, че спечелих свободата си, само защото собственикът ми изпита магията ми в съня си веднъж.
-И бих се съгласила, ако вие нямате проблем да сте близо до създание като мен.

Арсение беше от онези типове, както и расата му предполага (това, разбира се, не е основен фактор), на които мозъка щракаше постоянно. Е, поне през повечето време. Все пак бе развил нещо като проблеми с контролирането на гнева, а тогава мозъкът му изключваше.
Гледайте сега, изключването не беше задължително лошо нещо. Годините, които бе прекарах в занаята го бяха жигосали и въпреки че губеше трезвата си мисъл, когато избухнеше, наученото в занаята поемаше контрола. Провалът, с трезва мисъл или не, не беше опция за него.
Съвсем краткият разговор с момичето го изненада. Не го беше очаквал. Дори изпитваше задоволство, че нещо е могло да го изненада, заинтригува по този начин.
„Името което са й дали? Момичето не знае каква раса е.“ Констатира в мислите си той. „Малък, нешлифован диамант – изглежда крехка, а в същност е изненадващо твърда. Не е ли жалко, че не познаваше дарбите на Укой? Аз ще ги отключа.“
- И бих се съглгасила, ако вие нямате проблем да сте близо до създание като мен. – стори му се нотка на любопитство в гласа й.
„Чудесно.“ И тук грабна възможността.
- Ще те наричам Анастасия. По някога, на галено Настя. - кимна той доволен. – Харесва ли ти това име? На мен много ми допада. Ако не, ще го променя... с нещо... – настъпи кратка пауза, – по-сладко... – усмивката му блесна, разкривайте идеалните му, бели зъби.
Арсение грациозно се завъртя и я хвана под мишница.
- Хайде, да тръгваме....

Не беше нормално да се доверявам на непознат, нали? Но чувството ми за самосъхранение беше до такава степен притъпено, че сега с непознатия се чувствах наред. Погледнах го отново набързо, защото не можех да задържа погледа си дълго върху неговия. Усещах как ме пречупва. Имах проблем с това. Не можех да гледам другите в очите. Не бях свикнала на такъв вид внимание и това често ме накараше да чувам пропуквания в главата си. Знам, странно е, но хей, аз съм един чудак по природа.
"Анастасия?" запитах се вътрешно. Какво ли значеше? А и защо би решил изобщо да ме нарича с някакво име? И тогава усетих пак онова прескачане на сърдечния такт. Сложих ръката си на мястото и затворих очи. Добре, ще го приема. Анастасия да е. Настя ако иска.
-Харесва ми, благодаря. - казах тихо. Усмихнах се и вече надигнах глава, но гледах да отбягвам погледа му. - А и винаги когато поискате можете да ме наречете с нещо ...
Използвах същият трик като него с паузата и накрая допълних заветното "по-сладко". Е в следващия момент се случи нещо, което не предполагах, че ще стане. В момента, в който ме докосна усетих странно електричество и изтръпнах цялата.
Беше топъл на допир. Близостта беше странно нещо. Приятно, но все пак някак неестествено и ви го казва създание, което наблюдава сънищата на другите за своя собствено забавление. Е да, само веднъж го направих и то не, защото исках, а защото просто така стана.
-Хайде, да тръгваме ... - отново чух гласа му и повдигнах глава. Усетих как цялото ми лице пламва. Сигурно приличах на червен домат.
-Добре. - казах все пак неуверено и той ме задърпа на някъде, само дето по едно време сякаш някаква камбанка ми зазвъня в главата и ме накара да забия крака в земята, а той както се беше забързал да не кажа, че замалко да падна на земята.
Погледнах го и пак все така свито и несигурно го попитах.
-Господин Хуук, обещавате, че няма да ми направите нищо, нали?
Малката пауза за отговора ми се стори вечно, но все пак и той се появи.
-Разбира се. Казах ти Настя, там има много хора. Ще видиш.
-Но все пак не сте някой сериен убиец?
При този въпрос видях как усмивката му за миг потрепна, но остана така на лицето.
-Ако ти отговоря ще може ли и аз да питам нещо?
Кимнах и се усмихна. Така поне щях да го опозная малко.
-Може би съм, може би не съм. А сега е мой ред. Как така не използваш името, което са ти дали?
Преглътнах и за момент просто ходехме. Не бях сигурна за отговора.
-Когато няма смисъл да го използваш просто спираш. А и господарят предпочиташ да не го използва затова накрая и аз спрях.

Анастасия тръгна с него. До тук добе, ама не съвсем. След няколко крачки момичето заби петите си в земята. Просто спря. Арсение едва не я повлече след себе си. За щастие бързите му рефлекси реагираха на време. Анастасия не падна.
- Господин Хуук, обещавате, че няма да ми направите нищо, нали?
Арсение успя да сподави смеха си и да запази цялото си спокойствие. Ермол да го вземе, ако можеше, би се смял – чисто, невиино и по детски, но това нямаше да му отива, нали?
Проведоха кратък разговор и отново тръгнага към хана отсреща. Думите й не му излизаха от главата „Когато няма смисъл да го използваш, просто спираш. А и господарят предпочиташе да не го използва, затова накра и аз спрях.“ Господаря. Копеле. Арсение не каза просто нищо.
Ханът не беше от големите. За облекчение на Анастасия, беше претъпкан, задимен и миризмата на готвено се носеше из цялото помещение.
В моментът, в който двете дебеланки, които обслужваха клиентелата, видяха Арсение, очите им светнаха. Едната почервеня, другата се смути. Голяма работа. За момент се поколебаха дали да го посрещнат, но русата изпревари черната и „кацна“ пред него.
- Господин Хуук, господин Хуук – започна да нервничи тя. – Не знам...
- Говори направо, Беатрис – подкания съвсем спокойно Арсение, но и някак студено.
- Обичайното Ви място е заето... Съж...
- Как така заето? – прекъсна я отново спокоен. – Смятах, че съм си платил до края на вечността, за да бъде това място винаги свободно.
- Съж...
- Не съжалявай, Беатрис, а се погрижи до секунди да бъде освободено.
- Не Ви очаквахме толкова скор...
- Беатрис! – скастри я малко по-остро той. – Моля те, погрижи се за мястото, на което исма да ни настаниш.
Сякаш момичето се оплаши и с бърза, препъваща се крачка изчезна на някъде.
- Съжалявам, че ще се наложи да изчакаме малко, Анастасия, ако искаш, можем да отидем на друго място.
Арсение съжаляваше и още как? Това бе неговата „делова“ маса. Беше платил достатъчно, че и прескъпо на Сискоу да я държи винаги готова. Довечера щеше да го навести и да си поговори с него. Един прекарсен разговор се очертаваше. Просто прекрасен.
Арсение извъртя леко главата си настрани и погледна Анастасия. Чакаше отговора й, но сякаш момичето беше слисано от навалицата. Понечи да си отвори устата, но спря. „Господаря“. Така значи, свикнала бе да бъде подчинена. Скоро, неговата подчинена, но определено нямаше да води живота, който бе водила до сега. Ермол да му е на помощ на този, който не я бе отворил за света, а след това я бе пуснал просто така – на улиците. И Лиамас да го благослови, че без да предполага, бе направил такъв подарък на човек като Арсение.
- Анастасия, какво желаеш?

Бързо стигнахме и щом вратата се отвори бях едновременно очарована и смутена. Имаше много хора, твърде много. Погледа ми обходи бързо това място и не се спря докато не видях момичето, което се появи пред русокосият красавец. Да, беше красив, привлекателен, учтив и някак сладък. А двете почервеняли момичета и дори аз самата го потвърждавах. Просто от както се запознах с него не смея да го погледна, че ще види колко съм се изчервила, макар че съм сигурна, че вече го вижда това.
Разигралата се случка пред мен ме накара да изтръпна. Господин Хуук, който беше вежлив и свенлив покрай мен се оказа някой, който можел да говори твърдо и доста да прилича на онези мегаломани, на които бях свикнала да сервирам питиетата. И това ме накара да изтръпна. Просто стоях на едно място сякаш бях препарирана и не смеех дори да си поема въздух.
И сякаш, за да съм морална подкрепа на момичето взех, че и аз се изплаших с нея от Арсение Хуук. Просто се свих на мястото си и ми се прииска да се разбързам и да изчезна от погледа му като нея. А дали можех да го направя? Дали пък моята раса не владее телепортация или просто да можем да потъваме в дън земя? Това трябва да го проуча.
- Съжалявам, че ще се наложи да изчакаме малко, Анастасия, ако искаш, можем да отидем на друго място.
Разместих се и понечих да направя крачка назад, но се спря. След това понечи и да кажа нещо, но същата история. Дали искам да отидем на друго място? Защо? Не го разбирах? И какъв е проблема с масите и такива неща? Това още повече не го разбирах. Хората бяха странни. Ако просто приемат нещата такива, каквито са ще им е по-лесно.
- Анастасия, какво желаеш?
Чух отново въпроса и най-накрая го погледнах. Килнах главата на една страна и се усмихнах по особено невинен детски начин.
-Не е проблем да изчакаме. - отвърнах и хванах внимателно ръката му. Вдигнах я и я обвих и с другата си ръка. Доближих я до лицето си и затворих за миг очи. - Все пак не е важно мястото, а компанията. Нали така казвате?
Пуснах ръката му и не след дълго момичето, чието име очевидно беше Беатрис се появи и каза, че масата е свободна. Заведе ни. Настанихме се и вече всичко беше наред. Поне не се усещаше напрежение от Арсение, което беше някак си отпускащо. След като и поръчахме, което за мен беше вода, защото след целия този ден нямах изобщо нагласата, че трябва да се яде го погледнах.
-Ако ще бъде удобно .. случайно да можете да ми препоръчате хотел някъде из града? - преплетох пръстите на ръцете си и започнах да ги чупя, защото пак започнах да се притеснявам в неговото присъствие. Не исках да му казва, че като нищо утре да тръгна за Долините, защото някак си да не го виждам ще е странно.