Улици, пътища и пътечки

First topic message reminder :

Улиците бяха винаги препълнени с хора. Разни щастливи идиоти обикаляха нялаво-надясно, без чувство за посока или елементарна ориентация, дзяпайки ту сградите, ту небето, ту уличните търговци. А сред тях мълчаливо се прокрадваха истинските убийци, пребърквайки джобовете им. Красота.

- Робиня значи? – Беатрис за пореден път ококори очи. – Робите по тези земи не са забранени – каза го сякаш си напомняше на самата нея.
Робите по тези територии, на наемните убийци, не бяха забранени. Повечето ги държаха за какво ли не, че дори и за почерпка в леглото на свои съюзници. Честно казано на Беатрис й се повдигна. Въпреки това прекалено дълго бе точила лиги по Арсение Хуук, за да се откаже от тази своя фантазия.
- Никога не съм предполагала, че господин Хуук държи роби. Не изглежда като такъв. Той е един студен и според мен, самотен човек. Честно идва тук с красиви и стройни жени, но за първи път някоя остава в стаята му... – Беатрис погледна Анастасия и се уплаши дали не бе казала твърде много и дали това не беше някакво изпитание отнасящо се до живота й. – Въпреки всичко аз съм предана на господин Хуук – каза напевно тя. – И искрено се надявам един ден да ме обладае, така както обладава теб всяка вечер.
Беатрис стана рязко, изведнъж ядосала се.
- По-добре ми кажи какво искаш за закуска, за да си нямам проблеми с господин Хуук утре сутринта. – Беатрис вече бе обърнала гръб на Анастасия. Или по-добре ми го напиши на бележка и го предай на човека зад бара. Аз повече работа тук с теб нямам.
И просто така, ядосалата се от нищо, Беатрис направи своите заключения и дори не се обърна да погледне назад. Тръшна вратата след себе си и Анастасия остана сама в малката стаичка, в която бе намерила слугинчето преди броени минути.

Тия хора определено бяха странни или аз бях толкова различна, че не ги разбирах. Отново стоях в стаята на Арсение. Не исках да съм тук. Не исках нищо от това място. Все повече и повече се убеждавах, че този свят е ужасен. Хората бяха по-груби от нормалното.
Загледах се в една точка и просто въздъхнах. Значи е студен и самотен. Тогава да си вземе домашен любимец, той никога няма да го предаде или така казват другите.
Изправих се и се огледах. Не исках да пипам нищо в тази стая. Тя беше негова и това ме караше да изтръпна от ужас. Но за едно нещо щях да се прежаля. Хванах чантата си и извадих от нея чисти дрехи. За жалост повечето бяха рокли с бяло или черно. Типични цветове за един слуга. Оставих дрехите на стола и отидох до вратата на банята.
Както и по-рано се зачудих, дали я отворя ли , да не го ли направя. Сякаш пипах неща, които и той е докоснал, а след онази целувка направо ме полазваха тръпки, но нали водата и небето са моят втори дом, а и какво по-хубаво от един душ.
Влязох в банята и пуснах водата. Свалих дрехите от гърба си и просто застанах под водата. Беше парлива, вряла ако щете я наречете. Просто предпочитах да се къпя с възможно по-топла вода. Така спирах да мисля за щуротии и глупости, а точно от това имах нужда сега.
Най-накрая след душа облякох чистите дрехи и просто се свих на стола, където по-рано ми беше чантата. Може би щях да чакам така, а дали ако сега си тръгна той ще ме намери? Сигурно, те винаги успяваха по незнайна причина.

Вратата се отвори. Арсение влезе. Целият бе в кръв. Чия беше тя? Негова? На друг? В този ужасен вид никой не можеше да прецени. Дългата му руса коса бе върназа на стегната конска опашка. Някъде от средата й тя преставаше да бъде руса – започваше червено-кафявия цвят, пропита със засъхнала кръв. Кожените му панталони бяха скъсани или по-скоро прорязани на две, а може би, три места. От ръцете му капеше някаква течност – още кръв, червена и ярка.
За миг, забравил за Анастасия, той вътрешно се изненада. После се опомни. Точно така. Не трябваше да спи тук тази нощ. Проклета вещица! Успя да си поиграе със съзнанието му. Гневът отново се надигна в него и той стисна очи и юмруци. Кокалчетата му побеляха. Проклета да е. Пожелаваше си Ермол да я вари цял живот казана и после да я реже бавно с тъп нож!
Отвори рязко очите си, защото усети лекото помръдване на Анастасия в стола. Вгледа се в нея като омагьосан. Трябваше да се изкъпе и да отиде далеч от тук. Тази нейна невинност...
- Не очаквах да си тук. – започна студено Арсение. – Изненадан съм. – прозвуча така, сякаш не даваше и пет пари. Не трябваше да губи хладнокръвие.
Той влезе навътре с стаята. Застана до прозореца и дръпна завесата. Обърна се и съблече изпокъсания кожен елек, както и бялата риза под него. Както дрехите ми, така и кожата му бе пропита с засъхналата гняс наречена кръв. Той седна на леглото, оцапвайки завивките и започна да сваля черните си ботуши. Захвърли ги в единия край на стаята, възможно по-далече от Анастасия. Нямаше планове да я погледне, но очите им се засякоха. Момичето рязко измести погледа си и на Арсение му се стори, че тя се изчерви. Прииска му се да се усмихне, но не го направи.
Стана от леглото и изхлузи кървавите панталони на пода. Коланът, който ги държеше на кокалчетата бе тежък, при падането се разнесе силен звук на метал. Арсение срита панталоните върху ботушите си, хвърли елека и ризата си отгоре им, в онзи далечен край на стаята. Можеше да се закълне, че всичко го болеше. Майка му стара.
Така, чисто гол, по средата на стаята, започна да опива целия си труп с ръце, сякаш търсеше нещо в кожата си. Когато не го намери, сякаш почувства облекчение и раменете му се отпуснаха. Без да се обръща назад, за да погледне Анастасия, влезе в банята. Звукът от водата, която се стичаше по изваяното му тяло, се чуваше ясно из цялата стая.

Тъкмо когато си помислих, че някак си съм взела да се опомням се случи нещо, което надали го бях очаквала. Врата се отвори и веднага погледнах натам. За миг изпитах някакъв ужас. Не заради кръвта или за вида му, а че може да е ранен. Определено не го харесвах, но той беше първият, които познавам от това място и не знам защо, но сърцето ми се сви при мисълта, че може да са го наранили.
- Не очаквах да си тук. Изненадан съм. - и това не го очаквах. Искаше да се махна? Ако е така бих го направила веднага. Все пак нали му казах, че ще съм точно като кучетата. Те слушаха господаря си въпреки всичко и изпълняваха командите. И най-вече, винаги го чакаха.
Понечих да кажа нещо, но той започна да се съблича и това ме накара само да се сви повече на мястото си. Ей сега ми трябваше цялото самообладание на света, че да не го погледна. Просто мислех за всичко друго освен за него, че е в стаята и се съблича. Даже започнах да броя всичките видове животни, които ми дойдат на ум. Кучета, котки и ... чух звук и го погледнах, но веднага отместих поглед. Проклет да е.
Покрих лицето си с ръце, че да съм сигурна, че няма да видя нищо и усетих как леко треперя, а сърцето ми биеше като лудо. Най-накрая успях да си отдъхна когато чух звука на водата. Огледах се и само въздъхнах. Цялата стая беше в следи от кръв. Изправих се и потърсих нещо, с което да почистя, професионално изкривяване. Просто имах нуждата да правя нещо, което ще ме откъсне от факта, че в съседната стая има гол мъж. И още повече, че голият мъж е Арсение Хуук.
Най-накрая се изнизах от стаята буквално на пръсти. След секунди се върнах със съд с вода и един парцал предоставен ми от Беатрис, която очевидно ме мразеше. Застанах на колене на земята и започнах да търкам кръвта, поне така можех да се съсредоточа в нещо.
Звукът от водата само ме успокояваше и колко мразех света когато той спря. Чух как вратата се отваря, а това ме накара все по-усърдно да се опитвам да разкарам кръвта от пода. Секунди по-късно усетих как стои близо до мен и веднага спрях. Изправих се и направих нещо, което не очаквах. Просто хванах чаршафа от леглото и го метнах върху му, че да го покрие.
-Ох така е по-добре. - хвърлих един бърз поглед към него и вече сама се убедих, че е по-добре. Хванах го за ръката и го накарах да седне на леглото, а аз застанах на колене на земята пред него. Започнах да стискам крайчеца на роклята си докато се опитвах да намеря думи.
-А .. господин Хуук ... такова ... то .. - и опита не се получаваше.
-Кажи Анастасия. - каза той спокойно, което ме накара да се учудя.
-Защо бяхте в такъв вид? И .. ако сте се били ... с някой, то няма ли да е ... по-добре ... да останете тук?

Най-после се добра до банята. Затвори вратата и с пускането на водата се свлече на пода. Студено. Обичаше да усеща студената вода по тялото си. Охлаждаше него и страстите му. Водата се оцвети и започна да се стича белезникава по кожата му. Вдигна ръка, изнемощял и сякаш с последни сили освободи косата си от стегнатата конска опашка.
Косата се спусна по раменете му, изцяло мокра. Арсение погледна ръката си. Половината нокът на показалеца на дясната ръка го нямаше. Това как се бе случило? Загледа се настойчиво в него, сякаш всеки момент се очакваше да порасне. Да, ама. Когато ръката му започна да трепери, той я положи върху бедрото си. Водата отдавна не се стичаше белезникава по кожата му.
С последните си, налични сили, Арсение се изправи и погледна нагоре. Водата от душа го биеше в лицето като проливен зимен дъжд. Протегна дясната си ръка и я положи на лявото си рамо. Пръстите му ловко напипаха нещо и го дръпнаха. Малко парче ожулена кожа. Кръвта се смеси с водата и отново промени цвета си. Поседя прав още известно време, загледан в струйките стичаше се вода по гърдите и корема му. Силите му бяха започнали да се възвръщат. Това беше добре.
Арсение набързо намери сапуна – катранен, без особен аромат и мирис. Насапуниса цялото си тяло и грижливо го изплакна. Дойде ред на косата. Насапуниса и нея – два пъти. Цялата засъхнала кръв бе измита. Почувства страшно облекчение, че вече не носеше миризмата на тези хора. Не обичаше да мирише на нищо. Дори на себе си.
Излезе от банята. Водата се стичаше с пълна сила по пода и той оставяше малки локви след себе си. Завари Анастасия да чисти пода. Какво, по дяволите, си мислеше, че прави? Тя го усети секунда-две по-късно. Изправи се и с някаква странна уплаха в очите набързо издърпа чаршафа от леглото и го метнах върху му, че да го покрие.
- Ох, така е по-добре. -  Тя хвърли един поглед към него и сякаш й олекна. И тогава се случи нещо неочаквано за Арсение. Тя го хвана за ръката и го накара да седне на леглото. Анастасия застана на колене пред него. Стискаше края на роклята си със свободната си ръка. Луташе се из мислите си.
- А… господин Хуук... такова... то.. – започна да пелтечи.
- Кажи, Анастасия – подкани я той съвсем спокойно.
- Защо бяхте в такъв вид? И… ако сте се били... с някой, то няма ли да  ... по-добре...  да останете тук?
Беше немислимо за Арсение да остане. Това невинно поведение, тези прекрасни къдрици…
- Работих – простичко започна той, - по една моя „инициатива“ – казвайки това той подаде ръка на Анастасия, за да й помогне да се изправи.
Толкова много му харесваше така, на колене, невинна и загрижена. Искаше му се тя да остане така и той да направи с нея всичко, което си поискаше. Ермол да му е на помощ! Искаше да чуе гласа й как звучи, когато вика. Искаше да я чуе как му се моли за милост докато ноктите й деряха гърба му. Искаше да я хапе и скубе, искаше да е в нея.
Все още държащ ръката на Анастасия, той я придърпа към себе си. Тя се озова седнала в скута му. Усети студената вода, с която си бе взел душ. Цялото дупе й бе мокро. Ръцете на Арсение я обгърнаха и той зарови нос в косата й. Не миришеше на нищо. Неговият сапун. Засмя се в косите й, но усмивката бързо помръкна.
- Да не съм те видял повече с този парцал. – започна ледено той. –Има други жени, дори мъже, за които е отредена тази работа. Хвана ли те още един път, че се стараеш да загрозиш тези прекрасни ръце, ще те изчукам така мръсно, че няма да можеш да седнеш на дупето си цяла година.
Ръцете на Арсение бяха силни. Той в повдигна и я остави да седне на леглото. Отиде до скрина и извади нови, чисти дрехи. Нахлузи ги и ризата се намокри. От косата му все още се стичаше вода. Обу набързо ботушите си. Тръгна към вратата и се обърна към Анастасия. Погледът му бе вледеняваш.
- Никога повече. – каза той. – Очаквай някой слуга съвсем скоро. Има хора за всичко и ти не си за това.
И просто така, с лекота, затвори вратата след себе си, оставяйки Анастасия да осмисля наспокойствие думите му.