Улици, Пътища и Пътечки

First topic message reminder :

Улиците на Аудуин Пар не бяха от най-дългите, нито от най-оживените. Това беше така, защото градът бе разположен на няколко етажа. Тук се използваха предимно и само стълбите и мостовете, които свързваха града, правейки го такова архитектурно чудо, каквото чужденците не бяха виждали до сега.

Е, явно номерът мина, защото сам слезе, вместо аз да се катеря като някоя будала. В нормално състояние не би представлявало проблем, но сега ми беше лежерно и не исках да развалям този рахат. Макар че, ако се беше преместил да ми прави сянка, рахатът щеше да е още по-голям, но както казват - няма пълно щастие. От друга страна веднага щом развърза езика си отново, напълно ми секна спокойствието. Това момче май само простотии приказваше.
-Прекарай нощта с мен, да видим дали ще смяташ, че съм почтен след това...Смятам, че имам какво да предложа. Пропиляваш си таланта с тези вещерски глупости, знаеш ли?
-Хааа? - повдигнах едната си вежда въпросително.
Придобих замислено изражение, от онези, в които реално си личи, че се чудиш на акъла на другия. Положих показалец на брадичката си и почнах да размишлявам на глас.
-Да прекарам нощта с теб? Но сега е само обяд. Това означава, че трябва да прекарам и деня с теб, докато дойде нощта. Това са няколко часа в твоята компания...
Огледах го обстойно от горе до долу и обратно. Килнах глава странично, с все така големи очи и извити с почуда устни. Рязко отлепих пръста от брадичката си и го посочих.
-...А ти си досаден!
-А!!! - зяпна той.
Едва ли очакваше такова определение. Най-вероятно бе свикнал да е центъра на компанията или поне хората да го смятат за интересен. Иначе нямаше да има такова самочувствие, че да се предлага без да се притеснява и свени.
-Аз? Досаден?
-Мдъа!
-Много се бъркаш, котенце!
-Току що увеличи досадата си! Сигурно си го наследил от предводителя си. Как се казваше? А да! Ранс!
-Чувала си го?
-Всички са го чували. А ти със сигурност работиш за него. Целият миришеш на кучета и кръв. Чудя се дали позволяваш на вампирите да те хапят понякога, хахаха...
-Май не си котка, а кучка!
-Пукни! - махнах нехайно с ръка, отстранявайки поглед в страни от него.

Сякаш не се бе забавлявах така от хилядолетия насам. Трябваше да поиска и втори почивен ден. Нямаше да му откажат. Те имаха нужда от него, както пламъка от кислород, за да гори. Време бе да поживее, достатъчно им бе помагал. Сега можеха да се оправят без него за няколко дни, нали така? Така. Така.
Егор се подсмихваше и си лежеше на клона, а малкта Дименторка се разправяше с клонинга му. Голяма беше тази работа с клонингите. Не само Укоите можеха да бъдат на две места едновременно. Денят можеше ли да стане по-забавен?
- Май ти не си котка, а кучка!
Опа... Егор се надигна и поглена надолу. Този пък от кога бе развил такъв лош език?
- Пукни – вика. Егор едвам сдържа смега си.
Жалко, че тази беше много опъка, ама ското щеше да я разплете и после да оплете на лице. Имаше потенциал, но такъв слаб Доментор бе бе виждал много, ама много отдавна.
- Гледай сега, малко коте – започна клонинга му. – Аз няма да пукна, но ти – съвсем възможно е да те сполети Дясната ръка на Ермол съвсем скоро, ако продължаваш да си толкова слаба. Ела с мен и ще поправим нещата, малко по малко или замини за Съндол или където и да ви беше шибаното училише! Шибани педали да учат шибани курсисти на занаята. Та товя занаят ли е или е оръжие?
Егор му идеше да плесне с ръце. Този наистина имаше ужасен език.

-Хахахаха.... - се разнесе от гърлото ми.
Смехът беше остър, но напълно искрен. Този, чието име не знаех, почваше откровено да ме забавлява. Изобщо чуваше ли се какви небивалици бълва? Сигурно не! А и да се чуваше сам не подозираше нелепостта на думите си. Аз и академия? Да ме затворят между четири стени, някакви псевдо "учителчета" да ми мърморят и да казват "Научи това, научи онова". Да пледират когато им е кеф че съм длъжна да изпълнявам заръки и задачи. Да водя нечии чужди битки, уж за да придобия опит. Да бъда контролирана, прилежна и...какво? Амбициозна? Ни най-малко не ми се занимаваше с бюрократи и властващи. Това не беше за мен. Водех битки само за себе си и не позволявах на никого да ме използва за собствени прищявки. Не! Този определено не ме познаваше, но си мислеше, че съзира през мен.
-Що бе, говори се, че Ермол е много секси. Току виж ми излезнал късмета. Хахаха... О, да и ще отида в Съндол, за да плета плитки на преподавателите и да си играем на зарчета, когато няма какво друго да правим.
Изправих се и се приближих до непознатия, защото макар да ме занимаваше повече, отколкото издържах редовно, все още си оставаше напълно непознат. Когато се оказахме лице в лице, усмивката ми изчезна, а на нейно място се показа сурова и твърда гримаса.
-Стига глупости! Ако ще ми даваш акъл как да си живея живота, поне имай смелостта да ми го кажеш в очите. Иначе само ми губиш времето. Времето е пари и някое пропуснато хубаво питие.

Това чудовише, слабо и нахакано, имаше нюх. Усети я работата, макар че не беше сигурна какво точно усеща. Може би липсата на душа, Ермол знаеше само.
Мъжът се разпадна на прах пред очите на Кира. А после... Дежа вю...
С грациозността на котка, мъжът скочи от дървото – точно по същият начин като преди малко. Сега, изглеждаше някак сериозен, някак различен... кръвожаден.
Той застана срещу Кира. Хвана красивата й глависа в здравата си хватка и опра челото си в нейното. Гледаше я право в очите. Злобата вече бе осезаема.
- Алчността краси човека. – каза съвсем студено. – А ти колко точно си красива?

Виж ти! Мишката най-после излезе от скривалището си. Клонинг, а! Много ефективно, но не и толкова изненадващо. В разрез с очакванията ми, кожата му бе топла. Странно за прокълнат. Или не? Тази топлина и този клонинг...може би идваше от пустините. Чувала бях, че асасините са прости наемници. Не им пукаше за нищо и никого. Защо този тогава бе толкова заинтересуван от мен? Едва ли още се надяваше да влезе между краката ми. Беше твърде голяма играчка. А и нямаше да победи. Тогава от къде идваше този интерес? Едва ли и е самарянин, живеещ, за да помага на изпадналите в беда девойки или да се стреми да ги издигне на почетно място в обществото. Но аз тези почетни места не ги исках. Имах достатъчно акъл в психично болната си глава, за да знам, че те са подходящи за друг сой хора.
Трябва да си призная, че изглеждаше сериозен в злобата си, но въпреки това не ме плашеше. Няма как да изплашиш диментор. Ние сме господарите на страха и не изпитваме такъв, дори когато трябва. Просто сме лишени от това чувство. Понякога се питах какво ли е, как ти влияе, защо човеците толкова треперят от него. Ние дори умирахме без страх. Странно! Някак пагубно странно. И може би жалко...Да бъдеш лишен от една или друга емоция си е наказание. Но явно всеки един от нас носи собственото си...
- Алчността краси човека. А ти колко точно си красива?
Усмихнах се предизвикателно.
-Мога да бъда грозна като чумата...
Тялото ми се сбръчка, кожата ми се разкапа, приех формата на проскубана старица с липсващи зъби и брадавици по бузите. Това беше силата на нашите илюзии. Те не бяха реални. Не се преобразувахме, но отразявахме лика, от който другите се плашеха или който ние решихме, че ще е правдоподобен.
-...Или красива като най-прекрасната нимфа...
Сега в неговите очи, тялото ми се издължи, стана фино и грациозно, косата ми се спусна надолу в прелестни червеникави къдрици, а очите заблестяха в наситено изумрудено. С устни плътни и меки като кадифе и тен бял като мляко.
-Но ако търсиш истината...
И само за миг, възвърнах собствения си вид, все така пронизваща погледа му.
-Тя е: Толкова, колкото да съм свободна и независима. Не искам да принадлежа никому, нито да бъда контролирана. По-добре да умра млада, отколкото да се превърна в нечия пионка.