Улици, Пътища и Пътечки

First topic message reminder :

Улиците на Аудуин Пар не бяха от най-дългите, нито от най-оживените. Това беше така, защото градът бе разположен на няколко етажа. Тук се използваха предимно и само стълбите и мостовете, които свързваха града, правейки го такова архитектурно чудо, каквото чужденците не бяха виждали до сега.

Егор не можеше да каже, че е впечатлен от промените на вида й. Не можеше да каже, че не е и очарован. Самоука кучка. Според думите й така излизаха. И направи възможно най-нелогичното нещо за всеки един човек във Вселената. Успря усни в нейните. Целува я дълго и безразлично. Когато я пусна отскочи една крачка назад и вдигна ръцете си, сякаш се предаваше. Тогава стана нещо странно. Кожата му започна да вибрира и посинява. Превърна се буреносно небе. Светкавици се виждаха ясно по кожата. Отвори устата си с неестествена гримаса и както бе станатало, така и спря. Сякаш нищо! Пуф! Просто така. Той възвърна жизнения си вид.
- Аз нямам душа. – каза съвсем безразлично, сякаш отбелязваше, че навън грее слънце. – Аз не съм учител-педерастител, така че, малко коте, идваш ли с мен или да те пращам в залите за изпитания?

Подсмихнах се.
-Значи ставаме двама, драги!
Избърсах устата си и се изплюх. Исках да премахна вкуса на устните му.
-Изглежда, че и двамата имаме вкус. Аз те привличам, ти мен - не, хахаха....
Да тръгна с него? Какво толкова можеше да ми предложи? Само дано не е брак! Шегувам се! Ако не остана доволна винаги можех да пробвам да го убия, или да избягам. Или да потъна в тъмнината, това го умеех.
-Живея в Ренфол! Знаеш ли пътя или да ти нарисувам карта?
Ермол, защо имах такъв остър и ехиден език? Обичах си го почти толкова, колкото обичах и себе си. О, да! Аз се обичах. Бях самовлюбена, не хранех ненавист към същността си, нито към природата си. Колкото и да ни мразеха останалите, аз бях доволна, че съм диментор. Какъв е смисъла на себеотрицанието? Никакъв! Какъвто си се родил, това е. Не зависи от теб кога или къде, затова по-добре прегърни дарбите си и остави съжалението за някой с по-слаби нерви. За мижитурките, на които всичко им е криво, които се чувстват ощетени и неоправдани. Аз бленувах живота си. Той беше всичко, към което някога съм се стремяла.
Без да кажа нищо повече, го подминах и тръгнах пред него, оставяйки го да крачи зад мен. Усмихвах се! Този ден ставаше все по-интересен. Чудех се какъв ли ще е завършека му. Напусках Аудуин Пар с любопитство и копнеж по един стар приятел, който щях да срещна отново скоро. Той щеше да е все така намръщен и студен, а аз все така провокираща. Харесваше ми да го дразня. Изпитвах страстна жажда да жегвам иначе непробиваемия му организъм. Не исках да ме обича, нито да ме желае. Достатъчно бе просто да ме мрази. Аз се хранех с тази омраза. А тя бе изключително вкусна. Пиперлива и леко люта. Като джинджифил...

Егор закрачи по нея. Определено се забавляваше. О, толкова много! Той се протегна и я хвана за ръката:
- Малко коте, в грешка си, отиваме в Уинтърлед Холол.
Егор се завъртя и на свой ред повече напред.


(Опиши как излизате от Аудуин Пар, след което опиши как пристигате тук..)