Нивите

Полето беше необятна шир, която доставяше на всички хора, които се бяха пръснали по дължините му, храна и подслон. То беше плодородно и всички имаха с какво да се нахранят, дори и най-бедните.

- Я кажи някой виц....
Отвърна ми далечно скрибуцане на щурец, а совата разроши пера. Надигнах останалата без капачка и почти без съдържание бутилка. Противен буламач с много захар, варени листа от бленика и натрапчив дъх на индрише. В малки количества предизвикваше диабет или повръщане (рядко лекуваше кашлицата, каквато бе заветната му мисия на този свят), а в достатъчно големи – кух непукизъм и леки вестибуларни смущения. Да бе.... леки... ако имах още половин литър от сиропа, ляво и дясно щяха да бъдат прекалено абстрактни понятия...
Някъде пропълзя мишка... а може би беше заек? То в тия треви и мечка можеше да пропълзи без да я видя! Висока до кръста, поклащаща се лениво на нощните ветрове- сякаш земята дишаше, а житата бяха нейна завивка. Усетих как острите като шипове на акация нокти се впиват за момент по- силно в рамото ми там, където лежеше кожения ремък на тънкия ми меч. Знаех какво следва. Птицата се изтласка безшумно и въздушната струя около крилете й удариха лицето ми. Изписа дъга над мястото, от което идваше шума. Естественото небесно сияние, което можеше да се долови само от очи, свикнали с мрака, падаше като контур по меките криле с размах 170 сантиметра... и трикилограмовото тяло се прасна право в тревите.... до тук с грациозната картинка- в приземяването още не я биваше много. Борбата беше кратка. Гръбнакът на жертвата беше прекършен преди да издаде звук. Полска мишка. Пилето нямаше никакво намерение да дели плячката и се намести върху разнебитена указателна табела, неспособна да укаже нищо. Но посока е нужна само на онзи, който иска да пристигне някъде. За мен нямаше достатъчно далечно място, в което да се запокитя. Човешката карма е изобразявана като земята- сферична- вървиш, вървиш, достигаш зенита, преваляш го и настъпва залез към отправната точка, от която си драпал да се измъкнеш. Трябва да си някакъв болен хамстер, за да се наслаждаваш на цялото това безсмислено търкаляне на колелото... кон с капаци, който си дърпа каруцата, накъдето го е погнал камшика. И така, докато се отплеснеш от коловоза в някоя пропаст. Защото нищо не е достатъчно значимо, за да разбие обръча. Жалки хамстери....
Бутилката беше вече празна, но я клатушках със себе си в очакване добрата фея да направи като оня номер с водата и виното, само че този път от въздух.
Свалих от рамото меча си и седнах под дървеното, проядено от червеи олицетворение на моето безпътно настояще, докато совата не благоволи да слезе до мен със сит поглед и темерутско мълчание. Внезапно осъзнах, че ми е доста удобно в тази поза- празните ми черва бяха сгънати, натъпкани в коремната ми кухина- стегнати, безчувствени, без право на протест, затова просто се облегнах на табелата предпазливо, очаквайки пропукване и трески в гъза. Нищо не се случи.
- Още ли не ми говориш?- обърнах се към инатливия си спътник.- Защо изобщо дойде с мен? Обичам собствения си глас, но усещам, че имаш нещо против мен.
Протегнах пръст и тупнах совата по човката. Тя тръсна глава като напръскана с вода котка и ме изгледа косо с жълтите си присвити очи. А противния лекар от лудницата като говореше за душите и тяхното здраве, ми изписа двойна доза хапове, когато оспорвах тезата му, че въпреки всичко животните нямат души... вярно, че я оспорих с юмруци, но това бе недопустима обида. Ако приемех, че животно не е биологична категория, а класификация на поведение, можех да се съглася, признавайки него самият за животнище... но нищо... когато излезе от гипсовото си корито, може да преосмисли теориите си.
В далечината се виждаха овощни градини, силуети на селскостопански бараки, плашила- далеч по- лицеприятни от създателите си, а щом вятърът се усилваше, носеше дъх на рохка пръст и гниеща говежда тор за посевите. Идилия... само едно щракване с пръсти и купите сено щяха да превърнат цялото поле в клада. Крехкост... болезнена, влудяваща крехкост на отделните парчета от света... а той- тъп, упорит, винаги намиращ начин да възстанови нарушения баланс, идеално уравновесен отвисоко и зеещ в пукнатини отблизо...

- Тогава аз ще ти кажа един виц!- понечих аз, но чух тракане на каруца някъде пред себе си, което привлече вниманието ми, а напоследък ми беше трудно да миля или да правя повече от едно неща наведнъж, затова замълчах. Совата стъпи на дланта ми, а аз я вдигнах до другото си рамо, защото тежестта и беше прекалено голяма да се носи от една и съща става. С усилие отново нарамих оръжието и се изправих, совата залиташе и балансираше на гърба ми, докато се стабилизирам. Комична гледка! Зарязах празната бутилка и поех успоредно на пътя по тревата по ръба на житните насаждения, за да пресрещна пътника с каруцата. Нямах намерение нито да го заговарям, нито да го обирам- предпочитах лишената от конфронтации разходка до овошките, просто не исках в настоящото си желеобразно състояние да давам предимство на когото и да е. Захладяваше и вмирисаната ми наметка беше повече за морална подкрепа и мистериозен фасон, отколкото да ме топли. Никога не бях изпитвал дискомфорта на студа, заради вътрешната ми, постоянна като в огнените земни недра температура, и способността ми да я регулирам, но след като всичките ми сили бяха буквално изцедени, а изворите им запечатани от медикаменти и „лечебни заклинания“, трябваше да се забавлявам и това.
Работата беше там, че не е на сметка да очистиш някого в град, в който цари ред и законност. Но няма система, направена от хората, която да не може да бъде разбита от хората! Затварят те, блокират те, обезопасяват те все едно си избил на повърхността гейзер, изкъртил перфектната им настилка в парка... Смешници... Но те, макар да ми спасиха живота, ми струваха прекалено скъпо.

Нещо в нивите шумолеше по онзи необичаен начин, по който му се струваше най-досаден. Ама тези нямаха ли си дом, та идваха из нивите да нарушават спокойствието му? Недоволството започна да изпълва празните му дробове. Какво нахалство?!
От някъде намери сили да стане. Изненада сам себе си и мислено отбеляза, че днес може Случайността да е на негова страна.
Не ме разбирайте погрешно, Дейв не беше пъдар из тези ниви. Той просто идваше да си почива тук, далеч от досадните хора, които се срещаха с него, за да го молят за неоправдани услуги. Интересното бе, че никога не се усещаха, че нещата просто няма да се случат. Дейв работеше само в услуга на себе си.
Лоша работа. Главата му се въртеше и настроението му моментално се смарангяса, когато установи, че е станал само, за да се доближи до земята отново. Повръщаше ли му се? Евтин ром, евтини сутрини, евтино повръщано. Живот.
Сякаш с последни сили се сви на земята. Вътрешно се зачуди дали ще може да стане отново, да не говорим, че се запита защо изобщо му трябваше да става? Не можеше ли да си лежи тук и изобщо да не мърда?
Не. Как можеше да изпусне такъв шанс – да открадне от нечия кесия? А как знаеше, че този има кесия? Наречете го луд, но чуваше монетите вътре. Златото дрънчеше толкова сладко в ушите му, че чак се материализира пред очите му. Звучаха между 200 и 400 жълтици. Сумата не бе голяма, но пък можеше да се сметне за прилична. Искаше, не искаше, положи ухо на земята. Нали, уж, Случайността бе на негова страна.
Дейв Стилински постепенно започна да извиква магията си. Бавно, упорито и съсредоточено започна да я „влива“ в земята. Чу стъпките на човека съвсем ясно. Съдейки по звука им и начина на падане на тежестта, предположи, че е мъж (не, че не му се случваше често да бърка, но логично погледнато – жена не би скитала из тези ниви толкова спокойно, нали? Ермол само знае...), който на представа си нямаше в какво ще бъде забъркан след двадесетина минути. Време бе Дейв да оплете магическата си мрежа.
Макар и с убийствен махмурлук, той съумя да да излее цялата си сила в почвата, образува невидими стени около периметъра, в който се движеше мъжа. Сега щеше да му е трудно да излезе. Искаше, обаче, да го насочи в собствената си посока. Мързеше го да ходи, нали разбирате, а щом имаше магическият потенциал да направи това, защо да не го използва?
Съсредоточи се, малко бавно, разбира се. Изобщо не можеше да се сети как звучаха каруците. Не беше виждал каруца от... не знам кога.
Напоследък се бяха пръкнали толкова модерни хора, които не яздеха или не се возеха в каруци. Те предпочитаха да пътуват чрез магията си, отваряйки най-различните му там... как ги наричаха? А, да. Лабиринти... Не. Карай. Лабиринти ще е, вместо да пътуват по добрия стар начин. Тези места, отворени чрез магията, представляваха паралелни измерения, в които не само невиждани създания дебнеха, а всеки, който искаше да те очисти.  Дейв се намръщи. Не, че в горите не те дебнеха същите тези хора, но някак бе по-хубаво, по-практично, по-лесно. Представяте ли си да се биете, в такъв магически портал, едновременно с най-големия си враг и някакво митично чудовище, за което никога не сте чували или пък виждали? Да. Дейв си го представяше много ясно. Точно за това пътуваше по добрия стар старомоден начин – на кон. Другите да си плащат скъпите удоволствия.
Та, до къде беше стигнал Дейв? А, да. Трябваше да хваща някого и да му взима златото. По дяволите! Много лесно се разсейваше този мъж, особено, когато имаше махмурлук. Реши, че му е простено и отново долепи ухо до земята. Чудесно! Отдъхна си. Не беше изпуснал да грабне момента, онзи още бе в периферията, която поддържаше заключена.
„Че защо да не е?“ ще попитате. Разсея се за момент, какво вече знаете и изпусна контрола. Трябваше да спре и пиенето. Е... някой ден може би.
Захвана се за работа. Този път, наистина, бе сериозен. Онзи бе някъде около края на бариерата му и ако не действаше бързо, оня още по-бързо щеше да разбере, че нещо не е наред. Най-после! Сети се как звучи каруцата, че и в впряг с два коня. Ти да видиш!? Голям кеф. Искаше да затанцува, ама работа имаше да върши – не можеше. До известна степен това го натъжи, но настроението му много бързо щеше да се оправи – веднага щом подхвърляше кесийката нагоре, от едната ръка в другата. Ермоле, пиячката го чакаше!
Звуковата му илюзия беше разкошна. Жертвата свърна на някъде, за моменти си мислеше, че и онези не знае къде отива, обаче успешно тръгна в посока Дейв. Вече всичко бе задействано и Стилински трябваше да стане. Ох, не отново.
Той надигна отпуснатото си тяло и в миг го обзе притеснение. Ами, ако тоя бе голяма работа? После бързо се успокои. Тези, които се имаха и бяха голяма работа, нямаха между 200 и 400 в кесийките. Работата на Дейв бе почти опечена. Само малкото агънце трябваше да се появи на хоризонта и... Ву‘а‘ла – те го те!
Епичната гордост, която Дейв почувства в този момент, изпълни цялото му същество. След като нямаше кой да го хвали за успехите му, Стилински бе решил, че сам ще се хвали и радва на това, което умее да прави. Ако можеше, оркестър щеше да наеме за този момент, но уви – животът е Случайност, която се поднася на разбъркан принцип. Ей! Голям мозък бе този Стилински.
Оня сова ли носеше на рамо? Дейв сви очи, за да види по-хубаво. На моменти имаше чувството, че ослепява. Според мен бе просто късоглед... или далекоглед... или както и там да се нарича, защото по някого не виждаше нито на далеч, нито на близо. Магията на вкисналия се ром (питие от моретата).
Да. Определено беше сова. А и да не беше сова, важното в случая бе, че бе птица. Можеше ли да се опече? Совите ядяха ли се? Някои хора ядяха паяци. Защо Дейв да не изяде тази сова? Да. Така щеше и да направи, ама първо трябваше да се справи с този с... мистичната перелина?! Едвам се сдържа да не започне да се смее. Кой носеше мистични, вече вмирисани перелини в наше време? Кой??! Не, нямаше да издържи. Тази гледка го ободри. Мъж с перелина, която мирише, сова, която Дейв щеше да изяде и между 200 и 400 злато у торбата. Да. Днес бе деня на Дейв Стилински. Слава тебе Случайност!
Сега беше времето Дейв да направи нещо тъпо, макар че и той не беше сигурен какво. Изчака пелеринестния мъж (велико!) да се приближи до него достатъчно, за да го чуе без да му се налага да вика. Не обичаше да вика. Сега викнеше ли, щеше да олицетвори израза „К‘во си се развикал кат селянин на пусто поле?“.
По между другото, бе започнал да „източва“ магията си от почвата, прибирайки си я прилежно сгъната в бурканчето, за което смяташе своето тяло.
- Видя ли каруцата? На къде отиде? Изтървах коня си... – сви рамене Дейв. Този би трябвало да го чува ясно... вече? – Сега трябва да тичам по него! Проклето животно!
Нямаше какво да му се стори на Тарен подозрително у Дейв. Типична селска пияница, още не изтрезнял, че чак и коня изтървал. Така се падаше на тези пияници, които не можеха да вземат живота си в ръце, не защото не могат, а защото не искат.
Дейв бе доволен. Този не изглеждаше особено як, макар че имаше меч и... да. Сова. Стилински имаше своята магия и макар че бе виден пияница у селото, който крадеше от такива хора със сови на рамото, произходът му бе съвсем различен от на всички останали.

Намалих крачка (или поне от виенето на свят така ми се стори) и спрях. Загледах мержелеещата се фигура на десетина метра пред мен. Гърленият глас бе изтърколил няколко думи, които досадно изискваха мозъкът ми да реагира. Без да извъртам глава огледах полето пред себе си. Красиво, безкрайно, сливащо тъмните си окраски с небето отвъд хоризонта. Бахти досадното- сред цялото пусто поле да се намери един човек и аз да попадна на него....
- Не. Ти на каруца без фенер пешком ли се возиш? – викнах в отговор и бавно продължих напред, насочвайки се по утъпкания път.
- Ами... застоях се. – мъжът тръгна с олюляване към мен. – Ти накъде така? Не си тукашен.
Игнорирах за момент въпроса. От де да знам на къде съм тръгнал... принципно трябва да намеря начин да изчистя тялото си от остатъчното влияние на противните лечители, които за благото на обществото потискаха магията ми... или просто да се затрия в някой бардак с курви. Все тая. Графикът ми беше отворен за предложения и спонтанни промени. Яспис нервно заби нокти в рамото ми- жест, който не можех да подмина просто така, щом е даден от спасителя на разсъдъка и живота ми. Трябваше да се фокусирам, а така започваше да ме цепи глава... от всички бутилки, които можех да задигна от дрогерията, бях случил на най- скапаната. Докато в мозъка ми се редуваха стържене на тебешир, а в ушите ми- драскане на вилица по порцелан, ми щукна да отбележа забавния факт, че този не изглеждаше да бърза и не се оглеждаше за избягалото добиче. Просто се приближаваше. Изглеждаше подпийнал (макар че от мен да знаете, има хора, които в естественото си трезво състояние са с поведение като след две бутилки), затова не можех да заложа. Хубава работа... А може би пиячката и вродената ми мнителност говореше...

Леко лирическо отклонение- обожавах да се забърквам в неприятности. Не помня дали те ме откриваха първи, или аз си ги търсех, но ето че веднага се надушвахме. Преди беше вълнуващо, защото имах известна доза самоконтрол... съвест, ако щеш, които реагираха като притиснати ерогенни зони щом нещо нарушаваше мирния ход на ежедневието. Тръпка, авантюризъм, гузно чувство след това... златни дни! Побоят бе нещо нередно, лошите обноски- липса на самоуважение. После малко по малко човек открива, че нито слънцето свети за него, нито животът му е чак такава новела, каквато си е мислил. Обича те? Не те обича? Щастлив си? Нещастен си? Провървяло ти е или пък Съдбата те е препикала? Хей, имам новина за теб, инфантилно леке! „Голям праз“ гласи тя! Колкото по- млад си, от толкова повече неща си мислиш, че разбираш и по толкова повече теми имаш яростно собствено мнение. Надзъртал ли си в очите на ужаса? Виждал ли си собствените си вътрешности извадени и прибрани отново? Пробвай някой път! Отрезвяващо е. Тогава спираш да се замисляш върху някои неща. Дали мисля, че съм прав? Дали имам гледна точка по някой въпрос? Надали ще си направя труда да се аргументирам пред теб, а вероятно дори няма да чуя какво ме питаш. Защото няма значение, а това лишава цялото упражнение от смисъл. Или се затваряш в себе си като крехък, ръждясващ механизъм в нелепата си кутийка, или те затварят, защото си освободен по начин, несъответстващ на нормалното общество. А какво е лудостта, дами и господа? Пръдня. Лудостта е също толкова разпространена като вътрешните ни газове. Всеки ги има, но в момента, в който ги изпуснеш на публично място, правейки ги достояние на останалите, нарушаваш дузина етични норми. Душевно болни.... грънци! Болестта ти пречи на останалите, само ако застрашава тях самите! И ще те лекуват не за твое добро, водени от чувство за дълг, а просто защото им пречиш. Иначе си свободен да пукнеш хуманно и никой няма да си направи труда дори да те диагностицира.

Но да се върнем на полето... Яспис размаха криле, извиси се над нас и започна да кръжи като лешояд. Нямаше нужда да го проследя с поглед, за да знам какво прави, но мъжът отсреща вдигна очи за момент преди отново да се втренчи в мен. Дори не си направих труда да мисля дали е въоръжен- намирах се в район, в който можех да се натъкна на всекиго и хладното оръжие би било само началото от редицата средства за моето осмъртяване. Макар да беше преполовил разстоянието, което ни делеше в началото, в мрака едва различавах чертите на лицето му, но никога не може да се сбърка това чувство.... нечии очи впити в плътта ти... Започваше да ме дразни. Без причина. Просто така.... по естествен, метафизичен начин... натурален!
- Някакъв проблем ли имаш? – надявах се да замълчи, да се кротне за момент, да ме нападне по- късно, проследявайки ме. В гръб, ако ще! Само исках да се нахраня и да утихне концерна от тарамбуки, тъпани и други ударни уреди за мъчение в мозъка ми. Но като го гледах тоя наквасен юначага... надали желанието ми щеше да се сбъдне...

Голяма работа беше тоя перелинестия. Ама нещо не му беше наред.
- Нещо краклюзен ми се видиш, монче… - Дейв се намръщи. – Да си ебе Франко дома! Одиш като кьорав кон из гробища. Кой та омагьоса па тебе?
Дейв можеше да е крадец на близалки и дребни суми, но се стараеше да не за захваща с работата на себеподобните си,  ама и тоя намирисваше странно – на сажди. А уж Случайността бе с него. Не търсил магьосници, с магьоцници се зафанал.