Нивите

First topic message reminder :

Полето беше необятна шир, която доставяше на всички хора, които се бяха пръснали по дължините му, храна и подслон. То беше плодородно и всички имаха с какво да се нахранят, дори и най-бедните.

„Ко рече, ко?“ Изхилих се с глас. Само бях чел за тези земи и народите, населяващи ги. Но информацията беше жигосана някъде в мозъка ми, защото знаех, че определени класове притежават сили, които по родните ми географски ширини не се срещаха. Полезни сили. Изкусителни. Лековити! Може би заради тези спомени, съм поискал от съмнителния тип да направи портал, който да ме доведе в тази част на Света. Не знам... не помня как съм се измъкнал от клиниката. Единствено зная как попаднах там. Някога реших да правя нещо с живота си, напуснах дома на пастрока си-  или по- накратко Затвора. Там заемах положение на подчинен на подчинените му- малко над конярчето и много под личния му коафьор. Богаташко леке, плод на кръвосмешение, без останала грам магия във вените си... сега си въдеха с майка ми нови малко по- читави отрочета заради нейния качествен генетичен материал. А аз бях толкова жаден за знанията, от които ме лишаваха, търсех изчезналия си баща, воден от мания за справедливост... Колко наивно, детинско... тривиално! Открих случайно Книга, творение на самия Ад, отключваща всички бариери, възпиращи огромния потенциал, който притежава енергията ни, но не всеки може да достигне с утвърдените средства... нещо като пряк път през тресавище, докато другите вървят по царската пътека на образователната система. Но Книгата те разпада на съставните ти части и само можеш да се надяваш, че когато те събере отново, всичко ще е по местата си... Еми, от мен да знаете- не е! Пренебрегнах предупрежденията от горделивост и станаха големи поразии... Както и да е!

Признавам, това пътуване започваше да става по- забавно, отколкото очаквах! Ободрих се. Типично за биполярното афективно разстройство, което стоеше някъде към точка 7 от списъка на „Какво ми има, докторе?“ Досадно беше, че се появи, но щях да го излекувам... ако не размислех, разбира се, след като ме обхване период на депресия след етапа на мания. А този забавен диалект... вече се смеех с пълно гърло- слепоочията чак започваха да ме болят, а диафрагмата ми се гърчеше като стриптизьорка на пилон. Тоя отсреща се почеса там, дето не го сърби, докато траеше отплесването ми. Май го нервирах. Май не ми пукаше.
Яспис се снижи и плесна с криле пред насълзеното ми от смях лице, напомняйки ми да се осъзная. После кацна някъде далеч след житата. Поех си дълбоко въздух и след освобождаваща въздишка се опитах да говоря.

- Толкова сдъвкан ли изглеждам? Хахах.. Не се занимавай с мен, мъжки. Намери ми храна и превоз в тая пустош и си върви по живо по здраво.- умишлено направих дълга пауза-  Може да ти платя.

Говорех непринудено, но следях реакциите му. Нечия кесия с нечие злато висеше на колана ми. Това ги правеше мои, нали? Докато някой не реши да си ги познае... тогава, разбира се, и неговите собствени можеха да виснат там.

Дейв пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. „Мъжки“ значи.
- О, бе вуйчо – възкликна Дейв! – Стига си съскал кат‘ смок у трънище. Ща ма‘ана един път и щи са вейнат крачулете!
Време беше Стилински да действа, макар че (както уточнихме вече) много го мързеше.
От един път освободи магията си и всичко наоколо засия в зелено. „Тоа нема само да са подпичкосва с мене!“ помисли си Дейв и не пропусна да отбележи, че наистина бе ядосан.
За един отвратително кратък миг магията му се превърна в невиждано чудовище и потъна в земята. Дейв вече не изглеждаше като селския пияница, макар че така го цепеше главата, че му се искаше да си легне и да зареже тоя „пущиняк“, но уви – забърка се с него. Сега трябваше да му даде урок. После, ако се чувстваше добре и оцелееше, можеше и да го подготви за истински мейдж. Дейв не беше глупак. Усещаше заключения потенциал в пелеринестия.
И тогава се сети за совата. Тази птица не беше за подценяване. Заложи капан и за нея.
Земята под Тарен се разтърси и той загуби своето равновесие. Тупна по задник и намери себе си в клетка, изградена от чиста сила. Около него се носеше миризмата на прясно разкопана пръст и… летен дъжд.

Изведнъж осанката на тоя се издължи. Гласът му отекна като че каменни стени го препратиха в ехо, вместо да бъде погълнат от безбрежното тревно море наоколо.
- Стига си съскал кат‘ смок у трънище. Ща ма‘ана един път и щи са вейнат крачулете!
Ако в думите му имаше обида, то аз не можех да си я преведа. Май нещо в изказа ми и прашните ми панталони го дразнеше. Но и той не ми оставаше длъжен. Пиян бандюга... с магии. Някъде в съзнанието ми просветна, че се намирах в капан от самото начало... колко унизително! Отново бях бесен. Така развали веселбата тоя лешпер... От земята избликнаха светлини и енергия намагнитизира въздуха. С нож да я режеш! Зелено... противен цвят! Не колкото синьото, разбира се. Всичко това го осмислям сега, но тогава нямах нито миг за реакция. Земята се разтресе. Не силно, но на мен не ми трябваше много да загубя баланс. Преди да мигна бях в клопка. Ами сега? Явно надменно отправеното ми предложение за сделка бе отхвърлено. Очаквано. Но за пръв път щях да се бия извън тренировъчните дуели срещу някого, владеещ магия. Мечът изръби кръста ми след като тупнах по задник. Клопката бе ниско клаустрофобично приклещила тялото ми. Разумът ми изпусна юздите. Яспис! Совата можеше много добре да се грижи за себе си, но обикновените й трикове да се дематериализира, нямаше да ме измъкнат и само щяха да я изложат на опасност пред непознатия противник, ако вече не я е уловил...
- Стой настрана! - извиках, знаейки, че тя ще ме разбере.
- Нещастно копеле! – изрева гърлото ми след миг и тялото ми се оттласна от земята, за да пробва якостта на клопката, а тя сякаш избухна при досега с мен и ме върна в полухоризонтално положение. Енергията блестеше като милион сливащи се в едно пламъци. Нещо във вените ми закипя. Изпълни дробовете ми, разсичаше болезнено мозъка ми. Усетих сила, давеща се като вързана хрътка в опити да се освободи, да докопа в челюстите си някого. Ледени игли се забиваха по кожата ми- така усещах обикновено капките вода, когато ме докосваха, докато използвах магия. Трябваше да надвия неговите умения!
Мускулите ми се разтресоха в конвулсии и по челото ми изби пот- изгаряща, миришеща на пепел и сяра. Милиарди искри се блъскаха в съществото ми, ускоряваха все повече и повече, набираха инерция да пробият стените на затвора си. Огън! Божествен! Най- величествения и грандиозен след елементите! Ослепително кълбо горяща плазма се освободи с нечовешки рев, запратено по странника между „решетките“ на клопката, а взривната вълна около мен пропука ронливия пласт почва в радиус от два метра. Усещах праха и посипващата се като градушка пръст. Истината бе, че нито едно от действията ми не бе обмислено, а камо ли съзнателно избрано. Не можех да контролирам вече нито силата, нито формата на своята магия. Всичко бе чиста ярост, отприщвана или при най- малкия повод, или неспособна да се помръдне, когато наистина се налага. Днес явно демоните бяха в настроение. Дланите ми горяха, но неприятен бе факта, че това ме нараняваше и изпитвах болка от собствената си енергия... твърде необичайно! Като пълен новак! Може би трябваше да се замисля за пораженията, които можеше да причини огъня насред полето жита... надявах се да съумея да го спра, ако се измъкнех от схватката цял. Това бе интересна идея! Огнен капан, в който нещастникът да изгори като плъх! Дали успях да смутя енергията му? Дали изпусна контрола над капана си? Дали не бе способен да блокира хаотичните ми атаки? Определено това бе голямо предизвикателство след дългия период на изкуствена енергийна кома.

Енергията, която този омраз извади на яве, очарова Дейв. Такава голяма вълна от магия бе виждал само и единствено в себе си, но за съжаление не бе достатъчно само това, за да развали неговата. Пустиняка не знаеше какви ги върши. Нищо ли не можеше да контролира? А, да. Той беше омагьосан. Колко удобно.
Огнената вълна, която удари Стилински, изпепели дрехите му. Остана гол и бос както майка му го е родила.
- Така ща шибна, че ше ка‘еш „вуйчо, прода‘ам киселу зейе“ – закани се Дейв. – Да го тура в то‘а полог, дето та а измътил!
Дейв изтърси последните сажди от тялото си. Продължаваше да ругае:
- Ша еба а са засила, а та бу‘уна, а та прибия!
Просто нямаха край. Дейв избуши кочината.
- Така ща изчеластра, та ич не‘а а са видиш, а го еба!
Стилинкси си ругаеше, но Тарен все така оставаше заклещен в капана му.
След около четиридесет минути здрави псувни по адрес на Маерил и неговата късотрупа мама, Стилинкси се успокои. Ермол да му е на помощ – от векове не се беше ядосвал така.
Задъхан, направо изтощен от викането и гнева, намери воля в себе си и клекна до момчето.
- Гле‘й се‘а... – пое си въздух, защото все още трябваше да наваксва с дишането. – не‘ам кръв у глъвъта, ама тизе имаш потенциал. Дай да ми станеш лакей, па аз ща даскалувам на т‘ва – он‘ва...
Дейв въздъхна и се вгледа в погледа на Тарен, който бе изпълнен с презрение. Май нямаше да оварят боба тези двамата.
- К‘во гледаш кат‘ онава дека 'оди по керемидете и вика „жунгръц“? Сакаш или не?

След като пушекът и посипващия се прах се разсеяха, вдигнах поглед. Въздухът се гърчеше като в летен зной от жегата, излъчвана от тялото ми и вибрациите на клопката, в която все още то бе приклещено. Погледът ми се премрежваше. Болка... вътре в мен всепоглъщаща, без източник и граници, пулсираща, вцепеняваща... Но щом осмислих картината пред себе си, вече не бях способен да мисля за друго...

"О, нелепост, твоето име е селящина!" би възкликнал поетът! И не ме разбирайте погрешно- уважавам хората, теглили майната на останалите хора, оттеглили се в пусти, плодородни местности да вадят прехраната си със собствените си ръце.
Че бях уцелил нападателя си... бях. Че атаката ми го беше разконцентрирала - беше. Но това надмина всичко. Пламъците от разпръсналия се огън осветяваха гледката и я правеха много по- живописна. Подчертана... детайлна.

Тялото му бе непокътнато от атаката ми, но дрехите му, превърнати на пепел се носеха от вятъра, неотлъчно следвани от словоизлиянията на мъжа. По- възрастен от мен, доста мускулест, овъглен, развяващ мъжкарки окосмените си подробности, той скачаше, псуваше (псувните на всички наречия и езици се разпознаваха лесно), крещеше насред тлеещите треви. Какъв първичен глупак! Глупак, който ме бе хванал натясно... Потърсих с поглед Яспис, но не можех да я видя никъде отвъд заслепяващата ме клопка. Чувах само виковете й от безопасно, по моя преценка, разстояние. Реших да използвам момента, за да опитам да се освободя отново. Дишането ми бе по- скоро хриптене. Сърцето ми не туптеше, а вибрираше като пред удар, по върховете на пръстите ми тлееха щипещи пламъчета. Какво трябваше да сторя? С колко време разполагах? Исках взрив! Исках да инжектирам цялата си енергия в пропитата с омразна влага почва, да разбия на парчета цялото поле, ако се налагаше! Потърсих някъде дълбоко в себе си сила, но при всеки опит се чувствах сякаш ровя след непрогледна мъгла в купчина боклуци и отломки. Преди бях достигнал до консенсус с уменията си, служехме си взаимно, колкото и странно да ви звучи, аз се отнасях към тях с респект като към митично същество, което трябва, ако не да опитомя, то поне да спечеля на своя страна. Защото, гледайки на таланта като на даденост и средство, в един момент ще злоупотребим със самите себе си. Така ме учеха тогава. Към настоящия момент нищо от наученото не можеше да ми послужи. Опипом трябваше сам да намеря сред хаоса път. Капчиците пот по тялото ми се изпаряваха със съскане и малки сруйки дим излизаха от дрехите ми. Като нажежен камък под пустинно слънце се пропуквах на границата да се стопя отвътре. Хвърлях по едно око на продължаващия да вършее с ругатни и непонятни на моменти слова тъмничар, но накрая затворих очи в последен опит да призова някаква реакция от магията си. Концентрирах се, не чувах нищо, освен пулсиращото налягане в собствените си изнервени, кипящи органи. Нищо! Олюлях се, както си бях в сколенено положение, допрях с рамо капана и той отново изпука, парализирайки мускула ми за момент. Единственото, което можех да направя в момента бе да използвам концентрираната в десницата ми енергия за огнено кълбо с недостатъчна плътност, но задоволителна сила. Би ми послужило доста по- добре за изненада, ако противникът ми се окаже близко, отколкото кама в крачола. Вдигнах очи и светът около мен отново придоби форма и цветове. Оня, явно останал без сили, дишаше като изтормозен от препускане по нагорнище кон. Мисля, че бях способен да го вбеся още... та аз още не си бях отворил устата, както си знам! Жалък маймуняк... Дайте на шимпанзе магическа пръчка и гледайте спектакъл! Ще придобиете ясна представа на какво бях принуден да търпя поради собственото си грозно, нелепо, жалко, добно безсилие. Та оня клекна до мен с виснала патка (странно, мислех, че щом реагира така присъствието ми, от толкова адреналин и емоции ще вземе да му стане) и взе да ми говори.
- Гле‘й се‘а... – пое си въздух, защото все още трябваше да наваксва с дишането. – не‘ам кръв у глъвъта, ама тизе имаш потенциал.

„Потенциал“? Брей... нямах сили да се изхиля или слюнка в горящата си уста да плюя пред него. Макар че имах един добър познат шмекер (брат, надявам се да си жив и затънал в пари и женски цици там, някъде!), който казваше така: „Никога не казвай всичко, което знаеш и не показвай всичко, което мислиш“. И беше право копелето! Защо ти е да се правиш на мъж? До момента, в който не си в глава на гилотината и право на последна дума, няма нужда да говориш открито. „Ей така, за спорта“ не важи, защото винаги това, което научиш за другите трябва да е в два пъти по- голямо количество, от това, което си казал за себе си.

- ... Дай да ми станеш лакей, па аз ща даскалувам на т‘ва – он‘ва...
Изскърцах със зъби. „Лакей“? И това е научил орангутанът му с орангутан. Иска да е важен! Баш бай маймуняк! Лакей да си има! Свиня в смокинг... макар че...
Насилих лицевите си мускули да опънат нещо като усмивка. Изчаках момент- два, за да подразня търпението му и да ме подкани да отговоря, което и направи. Отвърнах му с най- искрения, респектиран глас и непринуден изговор:

- Чакай, чакай.... Мно`о ясно, че искам, ама да се разберем - няма да ти дам клетва. Ник`во ръкостискане, ник`ъв ритуал. `Щот не ти вярвам, че с тия страшни сили, дет` имаш, както си ме фанал и ня`а къде да ти бягам, ш`е ме освободиш просто тъй. Пък аз ти казвам- ше ти служа както искаш и `сичко ше пра`я, к`вот кажеш. Обещавам.