Нивите

First topic message reminder :

Полето беше необятна шир, която доставяше на всички хора, които се бяха пръснали по дължините му, храна и подслон. То беше плодородно и всички имаха с какво да се нахранят, дори и най-бедните.

- Стабилен си кат‘ райбер на изгнили врата в лъжите дет' сереш – отговори Дейв и се изправи бавно.
Всеки една част от тялото му го болеше или просто се беше хванал да спи по полетата. Само Ермол знаеше отговора, все пак той имаше пръст в цялата работа.
- Довечерка ша са напия кат‘ отвес – съобщи на момчето, докато се отдалечаваше от него. – Па та‘а сова нема а ти помогне мно‘о.
Дейв се спря на някакво прилично разстояние от него и се обърна. Погледна го за последно, па рече:
- Фръгаш ма на джанката да бера сливи, за тава я се‘а ша си ида по капле, па ти ша седиш тука. Напра‘и си ревизия на поведението.
Дейв се завъртя и помаха във въздуха, докато се отдалечаваше още повече. Не можеха него да го правят на маймуна. Точно за това се беше оттеглил. Всеки се опитваше да го прави на маймуна или да му забие нож в задника, но смяташе да даде на това момче шанс – утре... по някое време.
- „По тоа път прашен са носи уй страшен....“ – песента му заглъхваше, докато Тарен наблюдаваше отдалечаващия му се задник.
Тази нощ Тарен щеше да прекара тук – едновременно в капан и защитен от външна вреда, но дали щеше да направи ревизия на поведението си, както го бе посъветвал Дейв? Една майка миличка знаеше. Може би, ако искаше да синхронизира тяло, дух и магия, щеше да приеме сериозно предложението на Дейв.

Изслушах поредната доза изопачени думи в непонятни афоризми.
- Хей! – изревах след него и дланите ми избухнаха в неконтролируеми пламъци. Заблъсках с юмруци по земята. Около мен хвърчаха искри и се забиваха в изкривеното ми от необяснима озъбена гримаса лице. Мисля, че изкрещях още нещо, но не помня. Всичко пред очите ми, в душата ми, в помислите ми беше черно. След малко, когато вече кокалчетата ми бяха протрити, пръстите ми набити с тръни, а мускулите треперещи от недостиг на кислород, седнах на земята и просто гледах в една точка. Не виждах. Не усещах. Нямаше ме. Превърнах се в някакво кълбо извратени мисли и самонаказание. Ако бях по- силен.... ако го бях осакатил поне! Ако можех да извадя меча си и да го посека... само да го докопам този нелеп идиот!
- Този нелеп идиот те надигра по всички параграфи. – чух мек, нечовешки глас отвъд пукането на проклетата енергийна клопка.
- Мразя да ми четеш мислите, гугутка проклета!- креснах по посока на Яспис и вдигнах разярен поглед, сякаш исках да я накажа задето ми е така безбожно криво. Тя стоеше там. Притихнала, спокойна, гледаше ме с прекрасните си умни очи, в които се таяха единствено загриженост и ласка, но аз откривах най- страшния си съдник. Дишах на пресекулки и прокарах длан по лицето си да избърша щипещата пот и праха, задушаваш порите ми.
- Можеш да ме обиждаш или игнорираш, но положението ти те задължава да слушаш това, което ти казвам.
- Мамичката ти нещастна! От един месец не си ми проговорила! Един месец! И сега ще дойде да ми грачиш като лешояд ли? Да злорадстваш и да натякваш ли, умнице? – блъснах с длан по клопката и осъзнах, че вече не отблъсква с енергиен импулс тялото ми, когато я докосвах. Възползвах се от това и предпазливо опрях гръб в стената й. Едно хубаво нещо до тук да се случи! Бях като пребит, току – що положен на носилка...
- Не бих ти проговорила още двадесет и един, ако не виждам в какво състояние си.
- В какво състояние съм? А?! В какво!? Копеленцето недно! Ще ме разиграва той нещастникът! Ще те обера, няма да те обера, дразниш ме, нем е дразниш, искам да те обучавам, не искам да те обучавам! Да му еба краставия чешит!
- А ти се канеше да го измамиш също толкова подло.
- Какво се предполагаше да сторя? – изкрещах пресипнало. Гърлото ми започваше да дере като шкурка и въпреки това продължих на ненужно висок глас. – Да му кажа „Не, пич, имам намерение да ти еба майката, ама ти ме пусни все пак, щото съм пекан и честен“, така ли?! А?! О, премъдра сово!
Яспис разтърси криле и извърна глава, гледайки ме само с периферното си зрение. Ужасно смешно е животни да притежават човешко поведение. Но на мен не ми беше до смях...
- В никакъв случай не казвам да рискуваш живота си заради една поза на герой. Това е нелепо и хлапашко. Не толерирам, както знаеш, и страхливците. Но ти никога не си се държал като плъх- да виждаш, че някой те превъзхожда, да те победи по всички параграфи – визирайки и надлъгването помежду ви, а ти да понесеш поражението по този долен начин! Да го презираш след като беше в ръцете му, а ти подари живота!
- А ти видя ли го изобщо?! Това достойно поведение ли беше?! А!? – посочих някъде там в пространството, което погълна обсъжданата от нас фигура. – Да му стана лакей!? Чу ли го? Не чирак, а „лакей“! За какъв се има тоя?! Само ако имах възможност....
- ... би му отнел живота, ако тай бе на мястото, в което си ти, така ли? – усетих яда и горчивия й укор. – Защото е пиян и се държи простовато? Или защото те псуваше? ТИ игра по неговите правила, седнал си да се надлъгваш с крадец, а после се сърдиш! Псуваше те, а ти пощади живота. Унижи те, а не ти взе парите, макар че можеше, нали? И ти направи предложение според възможностите си. Не казвам, че би спазил уговорката си, че има истина и добронамереност в думите му- напротив! Имам си едно на ум, че е интересчия и би те измамил, когато му е угодно, но нима ти нямаше да престъпиш така аматьорски направеното лъжливо обещание?
- Няма ли да млъкнеш......- закрих очите си и реших да я игнорирам, докато посъбера сили и се опитам да се измъкна някак от проклетата помийна яма, но проклетата харпия нямаше спирка.
- Не ме е яд, че го излъга, яд ме е, че не виждаш зрънцето доброто в лошата си ситуация и че не понесе загубата.
- „Честната загуба“, а?
- Да, честна беше! И в двубоя, и в надлъгването ти срита задника. Приеми го доблестно.
- Ти кво? Защитник ли му стана? Впечатли те с първична мъжественост, а?
Яспис изграчи по нейн си, сововски начин, за да напсува културно мен и смотаните ми подмятания. Беше толкова смешна със странния си, нелеп изговор и толумбесто тяло, докато ми чете конско... опитвах се да държа на своето, но, по дяволите, тя така премрежваше мислите ми, унищожаваше всеки инат, разумът й бе като упойка за емоциите.
- Това не го прави по- малко боклук, нито мога да съм сигурен какво крои. – добавих аз
- Не ме карай да се повтарям. Казах ти какъв е проблема. Ако ще бъдеш от камък, не се пропуквай като стъкло с такива нисши реакции. Под нивото ти е. Нямаше сила, имай доблест. А и яроста замъглява преценката ти до нелепост.
- Казваш на огнен мейдж, че реагира първично.... – ухлих се аз
- Нали се стремиш да си нещо повече от останалите? Моля те, върни поне частица от предишната си класа... Искаш ли вода?
- Ооо, не! Изтезавай ме още малко, моля те!
- Ако пукнеш от жажда, ще се спасиш твърде бързо. Не съм приключила с теб!- избуха тя, плесна с криле, поклащайки овъглените треви наоколо, и бе погълната от мрака.
Останах насаме със себе си, докато тя се върне с бутилката, която бях изхвърлил по- надолу по пътя, пълна с вода кой знае от колко далеч намерена, дъхкаща на индрише. Но нищо по- сладко нямаше от капките жвотоспасяваща течност, които заляха пропуканите ми от суша, овъглени органи! Не можеш да прекарам бутилката през „решетките“ на клопката, затова пиех шепа по шепа докато го пресуша цялото...
След като приключих с поведението си на камилау препускала из пустините, Яспис се сгуши, смали и дематериализира в малко, бледо кълбо светлина, което безпроблемно мина през стените на затвора ми, кацайки в предишния си вид на коляното ми.
- Хубава работа... колкото е широко тук, сега и ти, грамадна птицо, дойде.
- Ти заемаш повечето пространство, така че нямаш право на мнение.
- Клопката си е моя. – тупнах я по човката, а тя незлобливо захапа пръста ми.
- Какво мислиш да правиш, когато той се върне утре?
- АКО се върне утре, ще бъда предпазлив. Не разполагам с много опции, нали? Съмнявам се да извлека някаква полза от този тип, затова трябва да продължа Иан Фар.
- Ивън Фар.- поправи ме Яспис. На тема правопис, фактология и правоговор беше маниачка. Сигурно получаваше ортикарии в присъствието на тъмничаря ми. Сякаш доловила посоката на мислите ми, тя продължи- Има вероятност той да загуби контрол и магията му да изчезне. А ако не, сигурно има източник някъде наблизо, който поддържа капана.
- Може... обикаля ли ти се? Ще съм благодарен да разгледаш наоколо. А аз мисля да поспя... всичко ме боли и сънят ще изключи някои от сетивата ми... бих убил за една от контрабандтните гадни цигари на Кайл...

Дейв се клатушкаше по пътя към проклетото село, чието име за толкова години не успя да запомни. Голотата му не го притесняваше. Жителите на това място вече му бяха свикнали. Един ден се прибираше мъртво пиян, друг ден кървав от главата до петите, трети – мръсен и кален;  едва ли сега щяха да ми се впечатлят. Все пак какво друго можеше да очакваш от селската пияница освен да е верен на себе си докрай? Взе огромния завой и започна да навлиза в селцето. Къщурките ставаха все по-гъсто разположени и както се очакваше – никой не му обърна внимание.
Странното беше, че не усещаше нищо или по-скоро усещаше всичко и го болеше до Ада и обратно. Можеше да се обзаложи, че главата го боли хиляда пъти повече, но всичко се сливаше в едно и нямаше реална представа кое къде е и защо е там. Може би, ако се отбиеше в близката кръчма, до която се намираше в момента, всичко щеше да си дойде на мястото. Дейв зави натам, но на петата крачка се спря. Да, бе! Вярно! Беше гол и бос. Трябваше да е в по-приличен вид (облечен имам в предвид), за да може да отиде там и да види Джен.
Дейв най-после се завлече до развалината, която наричаше свой дом през последните десет години. Намъкна се с кеф в антрето и по навик понечи да се събуе. Напсува се набързо, че е толкова разсеян и се зае да пали огнището, за да сгрее вода и да вземе една истинска баня.
Огнището вече гореше с непоправима сила, когато Дейв намери сили в себе си да стане и да започне да издирва котлето. Не беше сигурно колко време го търси, но накрая го намери в противоположната част на огражденията. Завлече го обратно, в правилната страна на двора, напълни го с вода от кладенеца, който сам бе изкопал и най-после котлето беше над огъня – където му е мястото.
Нова задача чакаше Дейв. Котлето и огънят щяха да му осигурят вряла вода, ама студената нямаше да се донесе сама. Намери добрата си, стара цинкова кофа и напълни ваната до половина. Това би трябвало да свърши работа. Намръщи се. Искаше му се да се изкъпе по добрия стар начин, но от десет години му се налагаше да разгъва и да сгъва тези циркове. Никога не знаеше кой може да наднича през прозореца му.
Да, Дейв не бе предпазлив днес и го осъзнаваше, но из полетата рядко бродеха тези, които го търсеха. Веднъж на няколко години пускаше слух, че е в непозната, далечна част на Вселената и всичко се нареждаше. По последни изчисления, Дейв знаеше, че го издирваха из далечните дебри на Океания. Можеше да се отпуска от време на време. Иначе какво? Да остави силите му да закърнеят ли?
Гледайте сега, силите и магическите таланти са като претенциозните орхидеи. Ако ги поливаш прекалено много, могат да мухлясат; ако пък не ги поливаш – умират. Сложна работа си бяха магическите дарби и трябваше да се смазват от време на време, за да не ръждяса машината, нали така?
Най-после Дейв се настани във ваната. Водата беше перфектна, но той изпитваше желание само да се отпусне във нея, без да се търка и да дразни кожата си. Нямаше сили за това днес. Колкото отмиеше водата толкова, а кръчмата... кръчмата можеше да почака. Тя и утре щеше да е там, пиенето му нямаше да свърши, защото този противен буламач го пиеше само той. Всичко можеше да почака до утре.
- Дейв, събуди се... – чуваше от някъде далечен глас, който галеше ушите му. – Хайде, Дейв, събуди се. Не си застрахован срещу простуди...
- Моля ти се... – започна Дейв сънено. Явно бе заспал, но къде беше? Защо му беше студено? – Нали за това пия, за да не се разболявам...
- Ти не пиеш, любими, ти се наливаш...
Дейв отвори очи само, за да се намери сам там, от където бяха тръгнали сънищата му тази нощ. Явно все още се намираше във ваната. Водата отдавна бе студена и той едвам успя да стане. Както по-рано днес, така и сега – всичко го болеше. Непланираната дрямка във ваната бе усложнила само нещата. Ако преди няколко часа се чувстваше зле, то сега беше два милиона пъти по-зле.
Намери кърпата и я обви около кръста си. Стар навик – от времето когато не живееше сам. Погледна през прозореца. По стоенето на луната прецени, че е някъде след два сутринта. Колко ли време беше спал във ваната? Пет? Шест часа?
- Играеш с живота си, любими – нежният женски глас отново се разнесе в главата му.
Дейв се огледа. Тя беше някъде тук, трябваше просто да я види къде се е настанила. На прокъсаното му легло. Дейв съжали себе си, съжали и нея, че трябва да се примирява с това.
- Не си спомням да съм те молил да се появиш, Лора – отбеляза сънено той, но в думите и гласа му не се усещаше каквото и да било раздразнение.
- Ако аз не се появя, то той ще се грижи за теб, скъпи?
- Съвсем спокойно се грижа сам за себе си – намръщи се Дейв. – Няма нужда да идваш от небитието, за да ме проверяваш.
- Смятам, че имаш огромна нужда от това....
- Лора...
- Да, Дейв?
- Съжалявам...
- Мисля, че сме говорили за това толкова много пъти, че думите ни вече се изтъркаха и загубиха всякакво значение, не мислиш ли?
- Съжалявам, че не успях да те присъживя...
- О, Дейв.
Призракът на жената се понесе и го прегърна. И двамата впрегнаха колкото и е останало от магиите си, за да могат да се докоснат истински, макар и за миг.
- Не си виновен – продължи Лора. – Престани да се самообвиняваш.
- Бях млад и толкова глупав.
- Знам, скъпи, знам. И двамата бяхме млади...
- Липсваш ли всеки ден...
- Защо – прошепна Лора, сменяйки мъчната тема, - магията ти е толкова слаба днес?
- Срещнах едно момче – обясни Дейв. – В началото исках да го ограбя, за да мога да се напия спокойно тази вечер, но после...
- После?
- После се случи нещо странно, Лора. Видях силата му. Такава сила не съм виждал много отдавна, но има нещо много, много странно в него.
- Така ли? Кое може да е странното в едно младо момче, което си искал... – ако Лора не влагаше и последни усилия, за да поддържа нейната страна на контакта, би си позволила да се намръщи – да ограбиш? Дейв, защо крадеш от момчета?
- Събуди ме – засмя се Дейв. – А бях толкова кисел...
- Ти винаги си кисел, когато се събуждаш – мъжът усети лек уклон на веселие в гласа й. – Толкова беше сладък...
- В крайна сметка реших да го затворя в лабиринта си.
- Това ли те изтощава така?
- Да. Той е прекалено далеч. Изискват се повече усилия, смятах, че си спомняш.
- Всяко едно нещо, Дейв. Всяко едно нещо... Какво смяташ да правиш с него? След няколко часа слънцето ще изгрее, а ти не може да го държиш вечно там.
- Смятам да го обуча.
- О... – Лора искрено се изненада. Шокът й бе толкова голям, че магията им се развали и изгубиха така жадувания контакт. – Съжалявам – извини се на бързо тя.
- Не съжалявай за нищо – усмихна й се Дейв. – Имахме този момент, макар и кратък.
- Никога не съм смятала, че ще искаш да обучиш някой. Та, ти не го познаваш, ако ако се обърне срещу теб?
- Ако се обърне срещу мен, скъпа ми Лора, то тогава ще трябва да умре. Не ми се иска да убивам млади момчета, но и двамата знаем, че това никога не ми е било ограничение. Смятам, че ще имам нужда от неговите сили, ако предприема това, което отдавна искам.
- Въпреки всичко смятам, че е опасно. Не му се доверявай, нали?
- Само, ако заслужи, скъпа. Само, ако заслужи...

Дейв се събуди стреснат и целият облян в пот. Погледът му мъждееше и все още осъзнаваше къде е. Сънувал ли беше Лора или в действителност тя се бе появила предната вечер? Бе ли ходил в кръчмата да види Джен? Защо, по дяволите, се чувстваше сякаш някой го бе удрял с правата лопата в главата?
Бавно, но сигурно спомените започнаха да се връщат при Дейв. Трябваше да намери сили да стане от леглото и да реши какво точно щеше да прави с момчето със сова? Заслужаваше ли си риска, който искаше да поеме? Изобщо не обичаше да започва сутрините си с такива въпроси. Предпочиташе с „Кой съм аз?“; „Какво съм пил?“; „Къде съм?“
В крайна сметка намери сили и се изтърколи почти комично от леглото. Беше спал гол. Ако в близките дни не умреше от някоя гадна настинка, освобождавайки от страховете им цялото магическо общество, то щеше да цяло чудо.
Изкъпа се набързо със студена вода, за всеки случай, ако настива да е качествено, облече се в някакви раздърпани дрехи – първите, които ми попаднаха пред погледа, сетне се замисли дали беше изобщо добра идея да облича каквото и да било. Совчо можеше да му изгори и тези дрехи. Макар и дрипава, харесваше тази риза.
Дейв се зае с приготвянето на закуска. Направи една допълнително – сух хляб със сирене, наточи една манерка вода и тръгна по прашния път, нагоре към полетата, за да открие Совчо и да провери дали случайно не беше облякъл дървен кожух.

След около час ходене, най-после намери къде го беше зарязал. Момчето си беше още там. Стори му се по-отчаян от преди, но той си беше Сова-лъжец, при това перелинеста сова-лъжец с лоши намерения. Красота. О, да. Раздаваше го и омагьосан. Прекрасно.
- Ой – това трябваше да бъде нещо като поздрав към него, неутрален поздрав, в стил „Жив ли си, мама ти дейба?!“.
Тарен се размърда или поне така му се стори на Дейв. Стилински хвърли платнената торбичка в краката на момчето. Все пак му беше направил закуска.
- Земи суй леп със сирене, па са нафръгай.
Дейв седна на безопасно разстояние от него. Сега му бе по-лесно да контролира малкия затвор, който му беше спретнал.
- К‘во гле‘аш кат‘ теле у шарени врата? Ка‘ах да ма‘аш.

Хладният въздух пренасяше от единия край на полетата до другия аромат на съхнещо сено и влажна пръст под зоркия поглед на милиарди небесни очи и акомпанимент на щурци. Пелената на нощта ме обгръщаше, но аз бях неспособен да надзърна в тъмнината отвъд зелените светлинни вълни на клетката. Бях като фар насред морето, указвайки на всеки желаещ хищник и човек, че има нещо интересно, застопорено на земята. Деликатна ситуация, допълвана от факта, че през цялото време стоях сгънат в място, разполагащо с едва един лакът аванс в широчина и височина около тялото ми. Ставите (най- вече коленете) и мускулите (основно седалищните ми такива) агонизираха в неподвижната ми позиция. По- деликатно стана, когато моментът да разтоваря многострадалния си пикочен мехур бе неотложен. Мисля че в опитите си по някакъв начин това да се случи извън пространството, в което бях затворен, изобретих два-три нови гимнастически моста, полушпагат и стойки, допълващи каталог сексуални пози. В края на борбата между волята ми за сух панталон и механичните закони си отдъхнах, благодарен за пореден път, но както никога до сега, че съм мъж!
Сънят ме спохождаше на периоди, превъплътен като дрямка. Времето течеше безмислено- не лишено от смисъл, а без каквито и да е мисли, които да го разнообразят. От момента, в който съзнанието ми бе жигосано както се обгаря зейнала рана, за да се запечата и спре зараждаща се инфекция, бях неспособен да сънувам, да фантазирам, да визуализирам в ума си каквото и да е. Това да ти ампутират съзнанието е голяма работа! Не те преследват собствените ти страхове, кошмари, не се захласваш по глупави мечти, чието несбъдване носи огорчение... нямаш детайли в плановете, които да се провалят, не съществуват илюзии и надежди, които като пясъчен замък морето на живота да залее и превърне в безформена, разбита купчинка кал. Освобождаващо е... и осакатяващо.
Яспис ту се гушеше в мен, ту излизаше навън в търсене на поредната жертва, която да бъде разфасована между ноктите й. Забраних й да ми търси плодове или друга храна от овощните градини- почти всички селяни поставяха всевъзможни капани, ревниво, алчно бранейки реколтата си. Нямаше да й позволя да рискува, а и не бях достатъчно гладен за да рискувам и аз самия с някой от гризачите, които лапаше.
- Колкото и маниери да измисляте, каквито и гравирани прибори да използвате, физиологичните ви функции си остават еднакво примитивни, колкото и нашите. Единствено хигиената и качеството на храната имат обективно значение, а всички сме еднакво склонни да пренебрегнем и двете – бе ми казала веднъж, когато я попитах защо продължава да следва животинските си инстинкти. А може би така и трябва- всеки да следва първичните си желания. Опитвали ли сте да вървите в крачка с някого? Или да напаснете дишането си с неговото? Тялото ви просто не може да се справи с чуждия ритъм. Напряга се, изтощава се. Организмите не функционират по еднакъв начин, не се движат с еднаква походка, не се нуждаят от идентично количество кислород през едни и същи интервали. Защо тогава поведението и мислите ни са така рамкирани? Изведени пред скоби, унифицирани, бранени гневно от социума? Какви глупаци... да те дърпат против природата ти, против личността ти да се движиш по път, който не си избрал сам със скорост и посока, които не са ти никак приятни... Просто исках да срина това до основи, но съществуването без модел пак бе налагане на някакъв модел, така че .... майната му. Утрото изпълзя плавно, постепенно, а аз започвах да виждам осезаема разлика чак когато слънцето си показа носа иззад хоризонта, за да надделее светлината му над тази от енергията около мен. Това официално бе най- светлата, светлинно светеща нощ в живота ми! Разцвърчаха се птици, както си му е реда, и изобщо света ни най- малко страдаше, че мен ме боли съществото, че бях хванал калъп и надали щях да си върна някога отново стойката, височината и подвижността. Добре де, преувеличих, ама наистина светът не се бе трогнал, макар винаги да си пъхаше носа в моите дела. Поне и не злорадстваше. На няколко часовото ми мисловно късане на маргаритени венчеристчета тъмничарят ми ще ли дойде, няма ли да дойде, получих нагледен отговор. В началото се зачудих дали бе действително той – видях лицето му, наболата чак до адамовата ябълка брада, опърпания вид, и неопределяема възраст - от 30 до 45 лета му пасваха без проблем. Изглеждаше с адски лош махмурлук или каквото там го е газило снощи. Чак ми мина през ум, че аз изглеждам по- добре. Та, появи се, раздаде чар на всеослушание и ми метна торба с.... храна? Поколебах се какво да правя. Беше ми толкова скапано и неебателно, че нито бях ядосан, нито търсех отмъщение, а и Яспис ми наля разум в киферицата. Но на донесената храна нямах адекватна реакция. Подкани ме... ако не е било, разбира се, неправилно разбрана от моя страна заплаха или подигравка. Бях гладен, бях загърбил позите на разсърдена мимоза още преди години и с отказа си да се храня нямаше да демонстрирам никакъв стоицизъм, освен надменна простащина, ако естествено това подхвърляне бе само по себе си добронамерен жест. Съмнявах се да иска да ме отрови, вместо да използва магия... съмнявах се и над самата храна да тегне заклинание... Но от друга страна не ме освободи – явно изпитът ми в стил надиграване със загадките на сфинкса тепърва предстоеше. Яспис стоеше вътре в клетката с мен и усещах напрежението й, заради мислите, които бе прочела в ума ми до момента (не можеше да се въздържи тая птица и туйто!). Но все пак дори и да бях в положението на добиче в клетка, не се чувствах съвсем като такова, за да нагъвам веднага щом ми се хвърли залък. Нека сега на трезва глава пробваме да започнем отначало. С жест на признателност дет се вика, пък и да видим до къде ще додрапаме:
- Благодаря за храната! – викнах аз –Ти не искаш ли?

Дейв го гледаше многозначително или просто се рееше из празното пространство. Кой знае?
В интерес на истината, чудеше му се. Чудеше се дали да се захваща с тази работа и дали на недорасло момче, още с жълто около устата и сова за домашен любимец, можеше да разчита?
- Ке се звеш – попита Дейв без да отговаря на покана му и отново се отнесе на някъде?
Совчо приличаше на 20 годишен. Самият Дейв бе на 22, когато успя да загуби всичко – прекрасната си съпруга, мечтите си за деца (които до озни момент не бе осъзнавал, че има), както и това, което му се полагаше по право. Беше толкова млад, див и некастрен, изпълнен със самочувствие до небето и обратно. Как можеше да предположи, че всичко щеше да се обърне срещу него, след като притежаваше онази младежка наивност, че е най-великия?
- Напра‘и ли си ревизия на поведението – попита неочаквано Дейв, с насилена бодрост в гласа? – Сакам да та даслакувам. Гле‘й се‘а язе добри говна сера, па ти сакдече си не си дъскъ за кочина. Ща науча на фантазия и те така те… - последва кратка пауза от страна на Дейв. – Котка са ебе с чалъм, от мене да знаеш. Та, ша а даскалувам или нема а да даскалувам?