Нивите

First topic message reminder :

Полето беше необятна шир, която доставяше на всички хора, които се бяха пръснали по дължините му, храна и подслон. То беше плодородно и всички имаха с какво да се нахранят, дори и най-бедните.

Въпросителната интонация ми подсказа, че "звеш" би трябвало да е нещо като "зовеш", съответно- "казваш".
Въздъхнах от искрена душевна болка. Като се абстрахирам от отношението му, какво се предполагаше да сторя, при положение, че с този индивид едва можехме да намерим общ език и всяка дума тълкувах поотделно?! Не че аз бях казал кой знае колко неща, но той за сметка на това разбираше моето наречие на "официалния език" идеално.
- Тарен - викнах ясно, а преди да успея да го попитам за неговото (не че ми пукаше, но името съдържа едни такива щрихи от същността на отсрещния, които като далечна мъждукаща свещ хвърлят немощна светлинка върху обектите, в които се спъваш по пътя си), защото друго си е да псуваш някого по име- някак по- интимно става, той пожела да разбере до къде е стигнала ревизията на поведението ми (все едно бях хлапе, наказано за крадешком изяден сладкиш преди вечерята) и изказа суперлативите си по отношенията на фекалиите и уменията си да преподава. След това запита дали ще прилага способностите си върху мен, или не. Ме мислех, че съм способен следвам този човек, не говоря изобщо за доверие, но склонен ли бях да бъда го изтърпя? Имах ли полза? Бе толкова... "тварежен" - думата произлиза от "натоварваща нервите твар". Имах ли нерви и желание поне да пробвам да извлека нещо полезно, различно от това да изчезне клетката, оковаваща тялото ми? Интуицията ми бе занулена, не можех да усетя елементарно присъствие на енергия... нямаше начин да предвидя каквото и да е било. Търсенето на отговори за тези въпроси бе като да се напъваш без да ти се сере- крайно безполезно. Времето щеше да ми донесе решението, което търсех и нужната информация, за да избера как да постъпя. Напоследък бях циничен и предубеден, но това не ми пречеше да бъда далновиден поне веднъж. Утрото е по- мъдро от вечерта, по- умният отстъпвал... бла-бла-бла... заравянето на томахавката бе дискомфорт, с който щях да се справя.
- Давай, искам да пробваме. Пък ще видим до къде ще я докараме- насилих се да се усмихна и се молех за негово добро да не злоупотреби с направената отстъпка и огромното усилие да поставя гадорията си под контрол.

Дейв изкриви джуки на едната страна. Погледа, погледа Совчо… опа! Тарен, па го пусна на свобода и му подметна и манерката с вода.
- Лочи и си дигай гъзарете, че пътя дом не е мно‘о къс.
Дейв едва успя да стане и когато най-после се изправи на крака се олюля. Успя, слава на Случайността, да запази равновесие и започна да чака Тарен да се размърда.
- Аре, Тарене, к‘во са мота‘ш кат‘ глу‘а кучка из зелен кукурзляк – подкани го Дейв? – Я съм Дейв – най-после се представи. – Баш ми е драго.
Краката на Стилински пулсираха, главата го болеше и всичко бе размазано пред очите му. От кога не беше спал както трябва, никой не знае. Не се и очертаваше да се наспи като хората в близко бъдеще.

Разгънах се като акордеон, издавайки баш тамън подобни звуци... Мамка му, болеше!!!!!!! Всичко! Коленете, кръста, лактите, раменете.... всичките ми съставни части бяха деформирани до невъзможност да извършват обичайната си функция. Поех манерката и залочих подобаващо. Върнах я на... Дейв (интересно име, очаквах нещо, клонящо повече към Койчо) и наметнах торбата с храна на рамо. Завлачих се след затътрилия се надолу по пътеката субект. Приличахме на останки, а не на хора. Яспис мразеше да се движи денем, макар да си бе наложила един по- обичаен режим на функциониране, но предвид състоянието ми не изнагля да се вози на мен, а летеше на собствен ход..... само трябваше и тя да се заклатушка не по- грациозно от пингвин след мен и щяхме да сме най- смехотворната индианска нишка на световете. Бях целия в прах.... вонях... Движехме се мълчаливо, не си правех труда да размишлявам, просто от време на време хвърлях поглед настрани към безкрайните ниви. Виждаха се групички хора- едни косяха слънчогледите, навели изсъхнали, черни глави към земята, други пъплеха сгънати като костенурки между зеленчуковите насаждения, лехите билки, лозята... Следваха овощни градини, ливади с огромни стада говеда, кози, овце и биволи, киснещи се в езерото, от което селяните черпеха вода и ловяха риба. Мелодии от медни хлопки и звънчета, окачени на вратовете им, лай на овчарски кучета, гонещи заблудените индивиди от стадото. Някъде препускаха ловци, чиито викове стряскаха пъдпъдъците и зайците, намерили убежище сред високите треви. Дразнещият лай на хрътките подсказваше, че са по петите на бъдещата плячка... Яспис се снижи и я повиках да кацне на мен. Твърде лесно щеше да привлече внимание или някоя стрела, ако се рееше така високо. Вече се бях раздвижил и приличах малко повече на хуманоид. Дейв, обаче си бе все така поклащащ се и смачкан.
След близо час вървене забелязах, че пътят става по- широк, утъпкан, мяркаха се кладенци и първите къщички с огради. Слънцето прижуряше, а цикадите, гущерите и птиците си умираха от кеф...
Навлязохме в селото без табела, разминавахме се с хора, облечени странно и гледащи ни още по- странно. Очите им ни разфасоваха и изучаваха безмълвно. Нямаше отправени поздрави нито към нито от водача ми, както правят добрите съселяни. Чешит, а? Усмихнах се. Предпочитах го стократно пред това да ме спират и разпитват "Чийен си ти, момче?". Вдишах дълбоко и топъл въздух изпълни дробовете ми. Красота.

Стилински вървеше напред с наведена глава. От време на време придремваше. Да, това бе един от талантите му – да ходи и да дреме, като уважаващ себе си пияница, макар че не заспиваше наистина. Просто облекчаваше напрежението в очите си като ги затваряше. У сънуваше. Сънуваше сънища с отворени очи и будно, но уморено съзнание.
Беше едва на 19 години, когато я срещна в градината с цветята. Тя стоеше толкова естествено сред китките, сякаш бе една от тях... за разлика от него – наперен младок, с меч в ръка и магия в ума. Усмихна му се и той моментално забрави всички мисли... Сладки спомени.
Взеха огромния завой и започнаха да влизаш в селото. Както обикновено, никой не им обръщаше внимание, макар че Стилински усещаше как чуждите очи заглеждат момчето. Нормално. Така заглеждаха и него преди? Преди единадесет години. Днес ли ставаха толкова?
Най-накрая стигнаха неговия дом. Малка, спретната барака с ни едно дърво отпред. Дейв влезе и Тарен го последва.
Постройката даваше вид, че е в окаяно състояние. Отвън се простираше малка градинка с няколко фитирии домати, чушки, пет или шест стръка царевица, кладенец и една задна постройка. Тарен щеше да има време да огледа и там, но нямаше да намери нищо особено – едно прасе и дванадесет кокошки в съседното заграждение.
Мебелите, разположени в къщата, бяха вехти, но прилични. Имаше едно голямо огнище в най-голямата стая, до която непосредствено се намираше нещо като баня.
За такава пияница като Дейв, не можеше да не се отбележи, че къщичката беше в изключително спретнат вид. Единственото нещо, което можеше да се сметне за разхвърляно бе кърпата на пода в неговата стая, в която се намираше единственото, неоправено, легло. Всичко друго беше на своето място и макар вехто – беше чисто.
Кухнята беше малка, зле оборудвана, но имаше печка и всички други прилежащи посуди, за да може да си сготви човек почти необезпокоявано.
- Аз ша дремна – Дейв се метна на леглото си. – Тизе нахрани свинята и кокошкете, па после са па‘азп‘лаг... – дори не можа да довърши изречението си. Моментално заспа.


(Тарен, отговори >тук<)

Вървях през сравнително равно поле под звездното небе. Звездите блещукаха като скъпоценни камъни, а топлият и лек вятър придаваше чувството на спокойствие. Крачех спойно насред плодородни ниви- до където стигаше погледът ми и тук-таме в далечината се забелязваха единични постройки-ферми, които бяха тъмни до една. Това беше нормално, тъй като сега беше полунощ и обикновените люде няма какво да правят на вън в този късен час.
Бях сложил Одороки в голямата ми чанта, която носех през рамо- имаше достатъчно място в нея за малкият ми приятел, който се беше сгушил и заспал, издавайки от време на време леки пискливи звуци и дълбоки въздишки.
Не след дълго, пред мен в далечината се показа поредната фигура на ферма, но впечатление правеше, че не е тъмна, както другите наоколо, а от единият й прозорец пимигва лека светлина, от свещ. Помислих си, че това е добра идея- ще мога да попитам да ме опътят към най-близкият град или село.
Приближих се до къщурката, която приканваше примамливо със светлината си. Застанах пред вратата и почуках три пъти. Нищо не се чу. Почуха още три път, този път по-настоятелно и силно. Чух раздвижване от вътре и дрезгав мъжки глас заговори от вътрешната страна:
-Кой е там? Какво искаш?
-Името ми е Саджир, идвам от изток. Търся упътване към най-близкият град или село.
Вратата се открехна и от малката цепнатина ме съзря едно око, на прегърбена фигура. След секунда вратата се отвори изцяло и от там се показа много стар, брегърбен човечец, който се беше хванал с еднара ръка за кръста.
-Влезте, влезте.
-Благодаря ви, но не е нужно. Искам само да ме упътите до най-близкото населено място.
-Е, влез, че не мога да стоя дълго време прав. Поседни и ще ти обясня- каза старчето.
Влязох в една малка стаичка, с по един прозорец на всяка стена, едно легло, постлано със слама, без възглавница, един стол и една малка, кръгла дървена масичка, на която си личаха дългите години експлоатация, с полепнал прах по пода. Тук не е било чистено от години, а може би никога не е било чистено. Свещта, която светеше на масичката, придаваше някакъв лек комфорт,  но миризмата на застоял въздух не беше особено добра.
Старчето ме прикани да седна на стола- така и направих.
-Е, момко. Не си тукашен виждам и какви са тези черни дрехи, с които си се навлякал? Май си някакъв авантюрист, с този лък и тези стрели... знаеш ли, от тук не минават много хора, поне аз не ги виждам. Късоглед съм, а и не дочувам. Къде викаш искаш да отидеш? Ма то тука наоколо няма нищо за теб. Дори и в близкото село Новотар няма какво да прави момче като теб, но то ти е на път така или иначе, ако си се насочил към Тандор. Не е голям града, но поне там отскачат търговци, които предлагат работа на младежи като теб. Ти май си от мълчаливите?
Е, то дядото изстрелваше думите като опитен Страйкър, само, че изстрелите му бяха обясненията, а те стрелите. Дума не ми дава, а и не искам да го прекъсвам. Личи му, че не е разговарял от много дълго време с жива душа. Хубавото беше, че той казваше точно това, от което имам нужда.
-Едно време- не спря да приказва- тези ниви бяха пълни с хора. Ей в тази стаичка сме спали по шест човека- здрави мъжаги и сме стояли с месеци, преди да се върнем при жените си в селото, но откакто жена ми почина и децата тръгнаха по своя път, се преместих тук да живея. Повече от двадесет години станаха или пък тридесет?
Дядото се унесе в спомените си и гледаше с празен поглед в една точка, седнал на леглото си. Беше изпаднал, като в транс.
-Чувате ли ме?- попитах го и махнах с ръка пред погледът му и той примигна и успя да излезе от това си състояние.
-А, какво? Да? Кой сте вие и как се озовахте в дома ми?!
-Вие ме поканихте. Не помните ли?
-Не съм ви поканил, младежо! Напуснете моментално! Ако искате да останете да пренощувате някъде, на два часа път на запад е село Новотар. А сега напуснете дома ми!
-Разбира се. Извинете ме.
Дядото беше така добър да ме изпрати до вратата, но това, което се забеляза е, че той не беше приведен и можеше да ходи много добре и всичко гостоприемно бе изчезнало от погледът му.
-И повече не нахлувайте така в чуждите къщи!
След като излязох, вратата се трясна зад мен със сила. Свещта изгасна и всичко утихна. Погледнах на запад и миг след това поех бърза крачка натам, в търсене на търговци, с които да се присъединя като помощник или като ескорт.