Нивите

First topic message reminder :

Полето беше необятна шир, която доставяше на всички хора, които се бяха пръснали по дължините му, храна и подслон. То беше плодородно и всички имаха с какво да се нахранят, дори и най-бедните.

Нощта беше тиха и приятна, както и необичайно прохладна за това време на годината. Листата на високите насаждения брулеха връхната дреха на Саджир. Някъде в далечината се чуваше песента на самотна кукумявка, чиито припев припяваха щурците. Небето бе ясно, звездите весело блещукаха, а луната се смееше на някаква нейна, странна шега, която простосмъртните във Вселената едва ли разбираха.
„Ермол ме е нарочил“ помисли си Ейс докато лежеше на едно от по-големите дървета из плодовите насаждения. Мъжът не обичаше да има „гости“ из нивите. Въпреки това всяко правило си имаше изключение, а то се казваше Дейв Стилински. „Ермоле, - засме се Ейс, - тоя индивид е изключение за всичко и на всичко.“
Обаче, този, който бродеше из полята през тази прекрасно прохладна нощ, определено не бе Дейв Стилински. Предният път Ейс изкара късмет, защото именно Стилински се бе погрижил за нарушителя, но по всичко личеше сега, че няма да му се размине. Мързеше го. Не искаше да слиза от удобното дърво, но все пак жителите на Новотар му плащаха, за да пази нивите. Дългът го зовеше, а той като човек на дълга бе длъжен да провери кой е този бродник.
Ейс разпери криле и се спусна в нощното небе, прикриван от илюзорната си магия. Нивите бяха спокойни. Дори неговият колега, по прякор „Дядката“ спеше. Да спиш на работното място не е позволено, ама Дядко от никой не се притесняваше.
Най-после го откри, бродникът, който явно не знаеше на къде отива. По всичко личеше, че е здачник. Асасините също се обличаха така, но те… имаха повече вкус, тъй като първите нямаха никакво право на избор.
На гърба си, този, носеше Седемте Стрели на Ермол, следователно бе страйкърм а това не можеше да означава нищо хубаво, но лъкът му не беше лош. Ермол изобщо не обичаше да ги дава на случайно избрани, потенциално жертви.
Това, което притесняваше най-много Ейс бяха стрелите, както и неизвестното намерение за използването им. Възможно ли бе да е поредния пратен на смърт, който трябваше да докаже дали Богът е мъртъв? Да.
Ейс, за сега, реши да не предприема никакви действия. Щеше да проследи с прилично държание страйкъра, за да прецени дали би бил потенциална опасност за нивите, както и за жителите в него.

Продължих по пътя си. Вървях само направо, а нивите бяха все така навсякъде около мен. Мислих си що за плодородна земя е това и, че сигурно търговията тук ще е добре развита- перфектно, като за мен. Плодородните земи примамваха търговци, а където имаше търговци, там имаше и работа, пари за печелене, сделки за сключване, стока за пренасяне и разбира се, бандити, които гонеха бързото богатство. Някои бяха разбойници по неволя, втори заради алчността си, а трети просто убиваха за спорта. Тъй като земите бяха необятни за мен, все още не знаех кой управлява тези земи, дали има добра армия, която да защитава населението и пътищата или всичко беше потънало в хаос и това, което виждах, е само за заблуда на новодошлите. Ами ако навлизах в земи, където властта не приемаше чужденците? Бях истински пришълец и реших да бъда изключително предпазлив занапред, тъй като родните ми земи бяха изключително далеч.
Като бях в Братството, някои от учителите ни разказваха за подвизите си в далечни земи. Разказваха ни за битки с демони, тролове, орки, вампири, върколаци, за огнените аними, за демоподобни кучета, за коварните сайго същества, които често сгащват неподготвени авантюристи, в гръб, а смъртта е настъпвала мигновенно, обикновено с отрязана глава. Разбира се знаех, че най-голямото свърталище на всякакви опасни изчадия, е Мъртвата Гора. Това бе едно от най-опасните места, където всеки би попаднал. Много са отивали там, за да търсят слава, да търсят отговори на въпроси и загадки, но малцина са се завръщали.
Учителят Дулор, ни разказваше, че когато отишал на това място, бил ескорт на експедиция от десет души и, че още първата нощ ги нападнали демоподобни кучета и четирима от групата им били разкъсани почти моментално от зверовете. Били толкова бързи, че никой от тях не е усетил кога са се приближили до тях. За това, почти всеки един учител, който ни е преподавал по каквото и да е, ни е предупреждавал да сме винаги нащрек и да използваме сенките, храстите и всички налични прикрития, да ги използваме в наша полза и да нанасяме бързи и точни изстрели към враговете си.
Торбата се размърда. Отворих я и видях Одороки, че се е размърдал. Издаде няколко последователни пискливи звуци, а погледът му беше миловиден.
-Какво има?- попитах го.
-Грррр...-изръмжа то.
Разбрах веднага какво значи, та то не беше яло откакто се е родило. Ами сега. Какво ли ядяха бебетата кралски грифони? Ако бях внимавал повече по време на час по митична зоология, щях да се сетя веднага, но уви. Знам, че големите се хранят с различен дивеч, но често ядяха и мишки, плъхове, птици и зайци. Помня, че съм чел, че когато маг обучава кралски груфон, го храни с храна, премесена с магия. По този начин грифоните придобиваха специални сили, които можеха да използват, разбира се след много учения.
-Ще ти хвана няколко бръмбара. Искаш ли?-попитах го, а Одороки ме изгледа с въпросителен поглед.-Е, не се сещам за друго. А може би ще искаш едно малко зайче?
Наострих слуха си и се напрегнах да чуя и най-малкият шум от бръмбар или шумолене във високите треви. Тъй, като здрачниците бяхме създания на мрака, слухът ни беше развит много повече, а очите ни най-добре виждаха в пълен мрак, като с годините при някой здрачници се развиваше едното сетиво повече, за сметка на другото. При мен слухът се бе развил до такава степен, че можех да чуя движеща се къртица на метър под земята, в радиус от пет метра от мен. Мога да определя точното местонахождение на всяка една муха и траекторията й на разстояние от сто метра, а ако стрела летеше в моята посока, можех да я чуя почти веднага, след като е изстреляна.
Дочух наблизо бръмченето на седем бръмбара и с няколко бързи и резки движения, успях да ги уловя. Това бяха нощни бръмбари. Големи колкото нокът на палеца. Точно преди да ги подам на бебето грифон, реших да следвам примерът на маговете, които хранеха любимците си с магия. Съсредоточих се и използвах Земната си магия и ги направих малко по-големи. С това умение лесно можехме от малък храст, да го направим голям и да се прикрием в него. На насекомите не им стана нищо лошо, още мърдаха. Бяха вече с големината на палеца ми. Подадох ги всичките наведнъж към приятелчето ми и то с едно отваряне на устата ги пое всичките. Последваха няколко несигурни сдъвквания, после Одороки затвори едното си око и продължи да дъвчи още по-бавно. По изражението видях, че не му хареса особено, но то продължи и след още няколко сдъвквания, ги погълна. Изплези малкият си остър език и изграчи, след което ме погледна с осъдителен поглед.
Повдигнах рамене- Е, какво да направя. Друго нямаше.
Последва едно леко захапване на дланта ми на лявата ръка.
-Ей! Добре де, ще ти намеря нещо друго, но това не ти ли стигна, поне малко?
Тъй като то си беше показало главата от чантата ми, то погледна към земята, погледна към небето, после към мен, после пак земята, после пак небето, после пак към мен, издаде силен вик и се скри отново в торбата. Настани се и се кротна.
Успях да го нахраня, но е добре да внимавам занапред. Ще пробвам следващият път с някой заек или мишка, или каквото успея да намеря.
След като другарчето ми вече спеше, продължих напред. В далечината, под звездите, се бяха стоварили не много на брой постройки, спящи в нощта.  Дали това не е село Новотар, за което ми каза дядото? Мисля да отскоча и да видя какво има там и да попитам за насока към някой град. Не харесвах особено селата. Там не ставаше кой знае какво. Поне при нас.